През март т.г. медиите съобщиха за английски фирми, искащи да инвестират в изграждането на частни затвори у нас (предполагам, по същото време Слав Бакалов е приключвал работата по новия си роман ‛Плъхове в капан“). Мотивацията на англичаните е в липсващите средства за реконструкция на българските затвори, пък и във факта, че през последните 30 години в България не е построена нито една нова килия. По-късно заместник-министърът на правосъдието обяви началото на дебати по създаването на частни затвори в нашата страна, а високопоставен министерски чиновник добави, че съсъществуването на държавни и частни затвори в България, видите ли, ‛ще стимулира конкуренцията“ между тях в осигуряването на по-добри условия на поставените под запрещение.

Е, добре. Щом българската държава иска дебати относно приватизацията на наказателния разум, то нека първо прочете публикувания от ИК ‛Фама“ роман на Бакалов - защото поне в българското социално въображение частни затвори вече съществуват, съществува и потребността да ги критикуваме. Моля „държавата“ да прочете „Плъхове в капан“ заедно с една от най-тревожните книги, появявали се у нас напоследък – ‛Затворите на нищетата“ от Лоик Вакан, също останала драстично пренебрегната.. (Прочее, въобще не съм сигурен, че Бакалов подозира за съществуването на Вакан.)

Всъщност Слав Бакалов разказва за частен затвор в избените помещения на столична кооперация сред красноречивите декори на Лукановата зима. Икономическото добруване на обитателите на входа е функция от мутренски вражди, след които едни мутри са ‛прибрани на топло“ от други мутри. Но вътре са и представители на новите ‛бивши хора“. А протестиращият съсед бива убит, щом се опита да напусне платената си надзирателска служба в самопровъзгласилата се наказателна институция… “Но в коя страна демокрацията не е дива и варварска!“

В какво обаче е разликата между описваната от Слав Бакалов фикционална ситуация и реалните процеси, тълкувани от Вакан? В Америка, а вече и в Западна Европа мисията на държавата бива предефинирана: тя се отдръпва от икономическата арена и стеснява социалната си роля. Но докато на Запад държавата втвърдява наказателната си намеса и интензивно криминализира бедността, то романът ‛Плъхове в капан“ подсказва – между параноята и гротеската - защо съдебната система в България е напълно неспособна да артикулира себе си. Резултатът от отсъстващото възмездие е, че ‛гражданите“ приватизират наказателната дейност, носени от вълните на своята посттоталитарна, постмодерна, постхуманнна разгащеност и лакомия: ‛Необходимо е да ги разтресем, да ги объркаме, да измъкнем от тях всичко, което са ограбили. Правим го в името на народа. (…) Тези там, долу, са част от заговор срещу собствения си народ, а няма как да ги разтръскаме официално.) Какви илюзии за справедливост.

Дали Слав Бакалов е прав в интерпретациите си? Де да беше само литературен въпрос. Оставете факта, че е романът майсторски пипнат - ‛Плъхове в капан“ е дотолкова актуален текст, че рязко размива границите между достоверност и фикционалност.

От самото му начало знам за кого ще гласуват героите на Слав Бакалов на втория тур на президентските избори...