Свиждане със социализма
Голяма организираща и дисциплинираща роля играеха военизацията и символиката: знамето, рапортите, красивата и в същото време проста форма с наръкавичната значка на комуната, военните сигнали на тръбача – различни на ставане, за сбор в столовата, за излизане от работа, за събрание и др. 1
А. С. Макаренко
Има нещо смущаващо в еко-генезиса на най-новата българска демокрация. Издигането на екологични призиви (тогава, преди много години) асоциирам с позоваването на авторитет от последна инстанция – този на Майката Природа. Добре, майката намерихме и тя е по нашенски, по славяно-руски голяма, щедра, търпелива. И добра, макар че е с „десница корава“. Ние сме нейни деца. Много деца. Малки – за да има място за всички. Пред нея, надяваме се, дори и лошите чичковци ще отстъпят.
Безпомощност една прозира тук, според мен: демократи, хванати за полите на майка си...
А къде е бащата? Моята интуиция ми подсказва, че той е мобилизиран (в армията, в милицията, в държавна сигурност, в ОФ, в партийния апарат, в спорта, на културния фронт, на тихия фронт, на трудовия фронт, на научния фронт и в други подобни военни, пара- и квази-военни заедности).
---
Георги Тенев в романа си „Партиен Дом“ ни води на среща с едно издание на този баща. По-точно, отиваме му на свиждане.Той, май, още не е демобилизиран.
На корицата на романа се разпознават деца с пионерски връзки пред и зад една учителка; „научни работници“ пред монитори; мъж и жена с голи рамене в легло. Присъства една много интересна мъжка фигура – и в двете си превъплъщения тя е сама - веднъж е „зад ъгъла“ на сцената на класната стая; втория път – пада се на задната корица – фигурата е сама в една интересна стая. В това пространство от дясната й страна, подобно на ортогонална проекция, са проявени дървета. Две. Разлистени и със сплетени корони на син фон. Може би небе. От лявата му страна проекцията не се вижда, но на обратната страна на стената – това вече е стената на „класната стая“ - има карта на света. Зад мъжа, който има черти на авторитет, има една странна фигура. Определено е по-голяма от фигурата на мъжа. Прилича на паметник. Според Марин Бодаков, обаче, който е вече прочел романа, това е космонавт или неговата обвивка (скафандър). Във всеки случай е възголемичък за сериозния авторитет в костюмче. На мен ми прилича на статуята в „Дон Жуан“. Сега виждам в класната стая и една картина на ракета, която сочи към картата на света. В стаята има и гипсов/бронзов(?) бюст. Току зад бюста се крие единият от двамата много изолирани и самотни (мъжки) авторитети. Пак е в костюмче.
Нещо като света на социализма с отворен похлупак.
На корицата.
---
На втората страница на романа един мъж заявява, че неговата любовница не иска да има нищо общо с баща си. Той - героят - се вълнува от това, очевидно. През целия роман. В края на краищата (а и на романа) той завързва, въпреки че иска да прилича на развързване, бурен роман и с баща й, докато така и не става ясно дали в някаква реалност той не му е и син...
Какво ми казва за социализма този роман?
На мен поне ми разказва за социалистическата мечта . За силната, неизтриваема, провинциална, сляпа и страстна вяра, че можеш да станеш велик, преди да видиш, че има хора около теб (преди теб и след теб, в страни, отгоре и отдолу, наблизо и надалеч), а не само „по света и у нас“.
Дали това не е една сираческа мечта? Социализмът не е ли производство на сирачество в особено големи размери? В „Когато бяхме сираци“ Казуо Ишигуро описва друг вид сирачество и друг вид справяне с него. „Социален“ начин, бих казал: около теб има и други хора (преди и след, в страни, отгоре и отдолу и т.н.). Осиротелите момчета на Достоевски 2 са обсебени от бесове. Тези побеснели сираци правят социализма.
Дали в „Партиен дом“ има побеснели сираци? Не. Нашите „сираци“ са току-що изули цървулите (преди едно-две поколения най-много) и баща им е наблизо – зад ъгъла – макар и вече мобилизиран и виновен („повинен“). Мащабът е по-малък, балкански, нашенски, уютен. „Бащата“ е съблазнителен като моя учител по история в прогимназията от средата на седемдесетте. Всички съществуваме в сянката на Стената, която ни отделя от света навън и ни „държи завет“.
Истината е, че за Чернобил разбрахме благодарение на света отвъд стената. Дали ще разберем повече за нас, ако отидем в чужбина? Не съм сигурен. В тази така плътска/плътна връзка със социализма рефлексията е по правило бедна. Можем само да отреагираме - с конвулсии - като героите в романа, след които (ако оцелеем) може и да се роди разказ на тема „Аз живях социализма“, който не е антропологичен, не е аполитичен, не е назидателен, а е личен.
Дали е възможна промяна? Според героя на романа – не, защото „... промените бяха вече завършили и нищо външно не можеше да бъде променяно.“ (стр.63) Съгласен съм, че при толкова много излъгани лични вери в социализма друго, освен самота и страдание, не може да се случи. Може би шанс за рефлексия имат онези, които не са имали големи илюзии, защото:
А) не се имали никакъв шанс да станат космонавти и са знаели това;
Б) не са имали нужда да станат космонавти, защото са били в комисията по подбора.
Този шанс, обаче, е слаб и това си личи по тежката политическа недостатъчност, която не ни пуска вече 17 години. Тя пронизва и романа. Политическата недостатъчност е недостатъчност на авторитета, с който всеки от нас разполага. Разказано е на кориците, показано е и между тях. Нашият социален аз е разделен на участъци, в които поведението ни е предвидимо, задачата е „ясна“: „секс“, „обучение в училище“, „наука“, „полет към звездите“, „гняв“, „скръб“ и т.н. Обсебени сме от отношенията с властта до степен да не видим нито една молекула от свободата и изборите, с които разполагаме. Така ги пропиляваме, а това е вече пълната и окончателната Му победа. Преходът е свършил, преди да е започнал. Прави са комсомолците-политолози от социологическите агенции!
Има нещо ГеоргиМарковско в тази книга и за мен това е силният привкус на раз-очарованието от социализма и неговите икони. То е особено, защото мълчи за природата на очарованието. В романа очарованието от социализма прозира изпод описанията на Реактора, на Аварията, както и на Скафандъра 3. Това очарование ми е особено интересно. За него се мълчи най-силно. За природата на този неустоим социалистически чар не се споменава ясно нито в „Задочните репортажи“, нито в „Партиен дом“. Мисля, че в очароваността си и очароваемостта си от него (социализма) мога да открия повече за себе си, отколкото в познатото и справедливо ругаене, в оплакването му, в циничното му капитализиране или в безразличното и хладното му архивиране от специалистите по паметта. Защото да преживееш социалзма, не е непременно ужасно (въпреки, че за много хора е). Може би по-лошото е, че да преживееш социализма, може да е банално и обикновено. Затова драматизмът на „Партиен дом“ ми стои малко напомпан.
---
Има една поредица от филми за момчешкото порастване от времето на социализма: „Момчето си отива“, „Всичко е любов“, „Вчера“, „Маргарит и Маргарита“... много са. Моят личен избор е върху първия от тях. Намирам го за най-честен към българския социализъм или поне за този, който аз живях 4. Другите ми стоят някак екстатични и малко аконтекстуални днес. „Дом № 8“ (реж. Николай Волев), например, ми показва по-убедително как социализмът прекършва порастването изобщо. На всеки. Може би голите документи имат по-голяма сила от „художественото“ изобразяване, когато искаме да разберем живяното доскоро?
За да не си помисли някой, след като прочете романа, че момичетата са пощадени от социализма, ето и нещо за тях: „Девочки должны жить активной общественной жизьню.Слишком большая сосредоточенность на самой себе, углубление в своей внутренний духовный мир без полного, богатого познания умом и сердцем мира человека, мира борбы за коммунистические идеалы, без отражения этого мира в своих личных потребносях и интересах, могут быть причиной эмоциональной убогости, опустошености.“ 5
1 Макаренко, А.С. (1950) Избрани педагогически произведения, София, (стр. 10)
2 Нямаше да се сетя за Достоевски, ако в едно от рецензиращите изречения на втора страница той не е намесен вече.
3 Ако наоколо беше младия и ненатежал Г. Господинов сигурно щеше да се позаблява искрено с „гащите“ на космонавта, в които момчето – героят на Г. Тенев - така страстно лети.
4 Мисля че е и заради хумора и иронията, които впрочем, не откривам никъде в „Партиен дом“.
5 Сухомлинский В.А. (1971) Рождение гражданина, Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая Гвардия“ (стр.77)
А. С. Макаренко
Има нещо смущаващо в еко-генезиса на най-новата българска демокрация. Издигането на екологични призиви (тогава, преди много години) асоциирам с позоваването на авторитет от последна инстанция – този на Майката Природа. Добре, майката намерихме и тя е по нашенски, по славяно-руски голяма, щедра, търпелива. И добра, макар че е с „десница корава“. Ние сме нейни деца. Много деца. Малки – за да има място за всички. Пред нея, надяваме се, дори и лошите чичковци ще отстъпят.
Безпомощност една прозира тук, според мен: демократи, хванати за полите на майка си...
А къде е бащата? Моята интуиция ми подсказва, че той е мобилизиран (в армията, в милицията, в държавна сигурност, в ОФ, в партийния апарат, в спорта, на културния фронт, на тихия фронт, на трудовия фронт, на научния фронт и в други подобни военни, пара- и квази-военни заедности).
---
Георги Тенев в романа си „Партиен Дом“ ни води на среща с едно издание на този баща. По-точно, отиваме му на свиждане.Той, май, още не е демобилизиран.
На корицата на романа се разпознават деца с пионерски връзки пред и зад една учителка; „научни работници“ пред монитори; мъж и жена с голи рамене в легло. Присъства една много интересна мъжка фигура – и в двете си превъплъщения тя е сама - веднъж е „зад ъгъла“ на сцената на класната стая; втория път – пада се на задната корица – фигурата е сама в една интересна стая. В това пространство от дясната й страна, подобно на ортогонална проекция, са проявени дървета. Две. Разлистени и със сплетени корони на син фон. Може би небе. От лявата му страна проекцията не се вижда, но на обратната страна на стената – това вече е стената на „класната стая“ - има карта на света. Зад мъжа, който има черти на авторитет, има една странна фигура. Определено е по-голяма от фигурата на мъжа. Прилича на паметник. Според Марин Бодаков, обаче, който е вече прочел романа, това е космонавт или неговата обвивка (скафандър). Във всеки случай е възголемичък за сериозния авторитет в костюмче. На мен ми прилича на статуята в „Дон Жуан“. Сега виждам в класната стая и една картина на ракета, която сочи към картата на света. В стаята има и гипсов/бронзов(?) бюст. Току зад бюста се крие единият от двамата много изолирани и самотни (мъжки) авторитети. Пак е в костюмче.
Нещо като света на социализма с отворен похлупак.
На корицата.
---
На втората страница на романа един мъж заявява, че неговата любовница не иска да има нищо общо с баща си. Той - героят - се вълнува от това, очевидно. През целия роман. В края на краищата (а и на романа) той завързва, въпреки че иска да прилича на развързване, бурен роман и с баща й, докато така и не става ясно дали в някаква реалност той не му е и син...
Какво ми казва за социализма този роман?
На мен поне ми разказва за социалистическата мечта . За силната, неизтриваема, провинциална, сляпа и страстна вяра, че можеш да станеш велик, преди да видиш, че има хора около теб (преди теб и след теб, в страни, отгоре и отдолу, наблизо и надалеч), а не само „по света и у нас“.
Дали това не е една сираческа мечта? Социализмът не е ли производство на сирачество в особено големи размери? В „Когато бяхме сираци“ Казуо Ишигуро описва друг вид сирачество и друг вид справяне с него. „Социален“ начин, бих казал: около теб има и други хора (преди и след, в страни, отгоре и отдолу и т.н.). Осиротелите момчета на Достоевски 2 са обсебени от бесове. Тези побеснели сираци правят социализма.
Дали в „Партиен дом“ има побеснели сираци? Не. Нашите „сираци“ са току-що изули цървулите (преди едно-две поколения най-много) и баща им е наблизо – зад ъгъла – макар и вече мобилизиран и виновен („повинен“). Мащабът е по-малък, балкански, нашенски, уютен. „Бащата“ е съблазнителен като моя учител по история в прогимназията от средата на седемдесетте. Всички съществуваме в сянката на Стената, която ни отделя от света навън и ни „държи завет“.
Истината е, че за Чернобил разбрахме благодарение на света отвъд стената. Дали ще разберем повече за нас, ако отидем в чужбина? Не съм сигурен. В тази така плътска/плътна връзка със социализма рефлексията е по правило бедна. Можем само да отреагираме - с конвулсии - като героите в романа, след които (ако оцелеем) може и да се роди разказ на тема „Аз живях социализма“, който не е антропологичен, не е аполитичен, не е назидателен, а е личен.
Дали е възможна промяна? Според героя на романа – не, защото „... промените бяха вече завършили и нищо външно не можеше да бъде променяно.“ (стр.63) Съгласен съм, че при толкова много излъгани лични вери в социализма друго, освен самота и страдание, не може да се случи. Може би шанс за рефлексия имат онези, които не са имали големи илюзии, защото:
А) не се имали никакъв шанс да станат космонавти и са знаели това;
Б) не са имали нужда да станат космонавти, защото са били в комисията по подбора.
Този шанс, обаче, е слаб и това си личи по тежката политическа недостатъчност, която не ни пуска вече 17 години. Тя пронизва и романа. Политическата недостатъчност е недостатъчност на авторитета, с който всеки от нас разполага. Разказано е на кориците, показано е и между тях. Нашият социален аз е разделен на участъци, в които поведението ни е предвидимо, задачата е „ясна“: „секс“, „обучение в училище“, „наука“, „полет към звездите“, „гняв“, „скръб“ и т.н. Обсебени сме от отношенията с властта до степен да не видим нито една молекула от свободата и изборите, с които разполагаме. Така ги пропиляваме, а това е вече пълната и окончателната Му победа. Преходът е свършил, преди да е започнал. Прави са комсомолците-политолози от социологическите агенции!
Има нещо ГеоргиМарковско в тази книга и за мен това е силният привкус на раз-очарованието от социализма и неговите икони. То е особено, защото мълчи за природата на очарованието. В романа очарованието от социализма прозира изпод описанията на Реактора, на Аварията, както и на Скафандъра 3. Това очарование ми е особено интересно. За него се мълчи най-силно. За природата на този неустоим социалистически чар не се споменава ясно нито в „Задочните репортажи“, нито в „Партиен дом“. Мисля, че в очароваността си и очароваемостта си от него (социализма) мога да открия повече за себе си, отколкото в познатото и справедливо ругаене, в оплакването му, в циничното му капитализиране или в безразличното и хладното му архивиране от специалистите по паметта. Защото да преживееш социалзма, не е непременно ужасно (въпреки, че за много хора е). Може би по-лошото е, че да преживееш социализма, може да е банално и обикновено. Затова драматизмът на „Партиен дом“ ми стои малко напомпан.
---
Има една поредица от филми за момчешкото порастване от времето на социализма: „Момчето си отива“, „Всичко е любов“, „Вчера“, „Маргарит и Маргарита“... много са. Моят личен избор е върху първия от тях. Намирам го за най-честен към българския социализъм или поне за този, който аз живях 4. Другите ми стоят някак екстатични и малко аконтекстуални днес. „Дом № 8“ (реж. Николай Волев), например, ми показва по-убедително как социализмът прекършва порастването изобщо. На всеки. Може би голите документи имат по-голяма сила от „художественото“ изобразяване, когато искаме да разберем живяното доскоро?
За да не си помисли някой, след като прочете романа, че момичетата са пощадени от социализма, ето и нещо за тях: „Девочки должны жить активной общественной жизьню.Слишком большая сосредоточенность на самой себе, углубление в своей внутренний духовный мир без полного, богатого познания умом и сердцем мира человека, мира борбы за коммунистические идеалы, без отражения этого мира в своих личных потребносях и интересах, могут быть причиной эмоциональной убогости, опустошености.“ 5
1 Макаренко, А.С. (1950) Избрани педагогически произведения, София, (стр. 10)
2 Нямаше да се сетя за Достоевски, ако в едно от рецензиращите изречения на втора страница той не е намесен вече.
3 Ако наоколо беше младия и ненатежал Г. Господинов сигурно щеше да се позаблява искрено с „гащите“ на космонавта, в които момчето – героят на Г. Тенев - така страстно лети.
4 Мисля че е и заради хумора и иронията, които впрочем, не откривам никъде в „Партиен дом“.
5 Сухомлинский В.А. (1971) Рождение гражданина, Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая Гвардия“ (стр.77)