Поет на небесната надежда
Съвсем наскоро в Будапеща под заглавие ‛Надежда и памет“ излезе от печат двуезично – на унгарски и на български език, сборникът с избрани стихотворения на големия унгарски поет-романтик Михай Вьорьошмарти (1800-1855). Книгата, която е втора в изисканата издателска поредица ‛Стихове и картини“ на галерия ‛Холлоши“ под редакцията на Андраш Фечке, е съставена и преведена от поета Генчо Христозов. Забележително е, че и първата книга в тази достолепна поредица – сборникът с избрана лирика на Ищван Шинка ‛Плач във времето“(2001) е дело на същия преводач, а сред постиженията на поета-преводач Генчо Христозов се открояват и още три двуезични книги от издателската поредица на ‛Балатон Академия“, в които към българската книжовност са приобщени, чрез вглъбеното пресътворяване и съставителство, още изключителни върхове на унгарската литература от различни епохи: ‛Мълнии на самотата“(1996) – избрана поезия от Даниел Бержени (1776-1836), ‛Олтар до звездите“(1998) – избрана поезия от Арпад Пап (1937) и ‛Зимен цъфтеж“(1999) – избрани разкази от Ференц Шанта (1927).
Показателен за висотата на Михай Вьорьошмарти като поет е фактът, че той е автор на един от унгарските национални химни, озаглавен ‛Възвание“. В поезията му се срещат както широкообемни епически творби, посветени на исторически личности и събития (‛Към Ференц Лист“, ‛Тъгата на Микеш“, ‛Зрини“), така и пределно кратки фрагменти, белязани от тревога за участта на родината и човека (‛Към Сейчени“, ‛Смъртта на Хуняди“). Ако обобщим възгледа на поета чрез собствения му стих (‛Пазман“), родината и човечността са истинската религия. Затова и при Вьорьошмарти се усеща, както в Ботевата поезия, драматизма на противоречието между упованието в земното величие на родината и библейското, небесно християнско упование, а също и пророческото себеобричане на родината, жаждата по нейното земно пребъдване, заедно с пророческото предусещане за катаклизмите на бъдното и за вероятния крах на лелеяните национални блянове. В този смисъл Михай Вьорьошмарти е непреходен и достоверен като поет на небесната надежда, изразена в далото заглавие на сборника стихотворение ‛Надежда и памет“, в което чрез своята молитва за тези богодарени добродетели лирическият Аз смирено се осланя на благодатта на Спасителя: ‛Вий небеса! – молението мое чуйте вий: - / съзвездията тези две ми оставете / в морето на живота! / Надежда, памет душата ми да обдаряват...“
Най-съвременен и проникновен е поетът, когато обичта към родината звучи чрез общочовешкото внушение, както в творби като ‛Вълкът“ и ‛Към враговете на обновлението“, където нравственото (и физическо) самоунищожение и лицемерието са иносказателно и гротескно разобличени като същност на всяко потисничество и унищожение на собствения народ. От друга страна Вьорьошмарти се проявява със същата изключителна художествена сила и като великолепен лирик посредством стихотворения като ‛Огън и вода“ и ‛Блян“, където с гениална проникновеност е открил сетивен, предметен метафоричен облик и на най-неведомото – поривът на Духа и любовният копнеж. Творческото откритие за сълзите като небесна роса представя Вьорьошмарти като духовен поет с най-възвишена библейска осанка. Благодарение на превъзходния превод на поета-преводач Генчо Христозов творбите звучат и на български с целия си блясък на поетически шедьоври.
Доказателство за високото духовно и художествено равнище на поезията в сборника са и приведените от поета Михай Бабич поетически открития на Вьорьошмарти: ‛дивашка кал“, ‛човекът е болка на земята“ в раздела ‛Венец за Вьорьошмарти“, където, наред с тези на Бабич, са включени още и литературоведски тълкувания от Пал Дюлаи, Антал Серб, Ищван Аг, Ласло Райнаи, както и стихотворения от Гашпар Надь и Ищван Белла, посветени на Михай Вьорьошмарти и творчеството му.
Лирическият говорител в поезията на Вьорьошмарти, както и този в лириката на Бержени, извисява нравственото благородство и обичта към отечеството на фона на ширещата се бездуховност и родоотстъпничество (‛Ференц Деак“, ‛Към замечтаната“, ‛В албума – Гутенберг“), но и доблестно развенчава просвещенските блянове за добрия по рождение и по начетеност човек и благородник, разкривайки с библейска дълбочина окаяността и безнадеждността на човешкото естество (‛Хората“) и неговата зависимост от духовната небесна благодат (‛Мисли в библиотеката“).
Достойнство на сборника с избрана поезия на Михай Вьорьошмарти ‛Надежда и памет“ е и фактът, че и преводът, и съставителството са благородно озарени от неповторимия натюрел на поета Генчо Христозов – едно излъчване, което се усеща само в делото на най-дарените български поети-преводачи, каквито са например Атанас Далчев и Йордан Ковачев. Включените в книгата изповедни предисловни и послесловни размисли на преводача, както и изящните графики на художничката Арань Бажони за Михай Вьорьошмарти още веднъж потвърждават, че пресътворителите в слово и картина са на висотата на гениалния първообраз.
Показателен за висотата на Михай Вьорьошмарти като поет е фактът, че той е автор на един от унгарските национални химни, озаглавен ‛Възвание“. В поезията му се срещат както широкообемни епически творби, посветени на исторически личности и събития (‛Към Ференц Лист“, ‛Тъгата на Микеш“, ‛Зрини“), така и пределно кратки фрагменти, белязани от тревога за участта на родината и човека (‛Към Сейчени“, ‛Смъртта на Хуняди“). Ако обобщим възгледа на поета чрез собствения му стих (‛Пазман“), родината и човечността са истинската религия. Затова и при Вьорьошмарти се усеща, както в Ботевата поезия, драматизма на противоречието между упованието в земното величие на родината и библейското, небесно християнско упование, а също и пророческото себеобричане на родината, жаждата по нейното земно пребъдване, заедно с пророческото предусещане за катаклизмите на бъдното и за вероятния крах на лелеяните национални блянове. В този смисъл Михай Вьорьошмарти е непреходен и достоверен като поет на небесната надежда, изразена в далото заглавие на сборника стихотворение ‛Надежда и памет“, в което чрез своята молитва за тези богодарени добродетели лирическият Аз смирено се осланя на благодатта на Спасителя: ‛Вий небеса! – молението мое чуйте вий: - / съзвездията тези две ми оставете / в морето на живота! / Надежда, памет душата ми да обдаряват...“
Най-съвременен и проникновен е поетът, когато обичта към родината звучи чрез общочовешкото внушение, както в творби като ‛Вълкът“ и ‛Към враговете на обновлението“, където нравственото (и физическо) самоунищожение и лицемерието са иносказателно и гротескно разобличени като същност на всяко потисничество и унищожение на собствения народ. От друга страна Вьорьошмарти се проявява със същата изключителна художествена сила и като великолепен лирик посредством стихотворения като ‛Огън и вода“ и ‛Блян“, където с гениална проникновеност е открил сетивен, предметен метафоричен облик и на най-неведомото – поривът на Духа и любовният копнеж. Творческото откритие за сълзите като небесна роса представя Вьорьошмарти като духовен поет с най-възвишена библейска осанка. Благодарение на превъзходния превод на поета-преводач Генчо Христозов творбите звучат и на български с целия си блясък на поетически шедьоври.
Доказателство за високото духовно и художествено равнище на поезията в сборника са и приведените от поета Михай Бабич поетически открития на Вьорьошмарти: ‛дивашка кал“, ‛човекът е болка на земята“ в раздела ‛Венец за Вьорьошмарти“, където, наред с тези на Бабич, са включени още и литературоведски тълкувания от Пал Дюлаи, Антал Серб, Ищван Аг, Ласло Райнаи, както и стихотворения от Гашпар Надь и Ищван Белла, посветени на Михай Вьорьошмарти и творчеството му.
Лирическият говорител в поезията на Вьорьошмарти, както и този в лириката на Бержени, извисява нравственото благородство и обичта към отечеството на фона на ширещата се бездуховност и родоотстъпничество (‛Ференц Деак“, ‛Към замечтаната“, ‛В албума – Гутенберг“), но и доблестно развенчава просвещенските блянове за добрия по рождение и по начетеност човек и благородник, разкривайки с библейска дълбочина окаяността и безнадеждността на човешкото естество (‛Хората“) и неговата зависимост от духовната небесна благодат (‛Мисли в библиотеката“).
Достойнство на сборника с избрана поезия на Михай Вьорьошмарти ‛Надежда и памет“ е и фактът, че и преводът, и съставителството са благородно озарени от неповторимия натюрел на поета Генчо Христозов – едно излъчване, което се усеща само в делото на най-дарените български поети-преводачи, каквито са например Атанас Далчев и Йордан Ковачев. Включените в книгата изповедни предисловни и послесловни размисли на преводача, както и изящните графики на художничката Арань Бажони за Михай Вьорьошмарти още веднъж потвърждават, че пресътворителите в слово и картина са на висотата на гениалния първообраз.