Трафик на хора в Червената къща
Трафикът на хора едва ли може да се определи като любима тема на художниците. Когато общото ежедневие се тресе политически, икономически, ценностно, този проблем изглежда частен, изтикан в дебрите на престъпния свят, който, разбира се, не е ‛нашият“.
Изложбата в Червената къща, представяща девет авторски позиции чрез видеотворби, издърпва този проблем като централен – и за обществото.
‛True Blues“ на Габриела Александрова/Венцислава Василева последователно показва изолирани в плексигласов куб шивачка, работник и дете, което едва диша през кислороден апарат. Самият куб е разположен в парк, на оживена улица и на детска площадка, като на всички тези места тече ‛нормалния“ живот. Но заниманията на изолираните са също така нормални. Във видеото клаустрофобичният ефект от куба действа равнопоставено и за двата свята.
‛Професия жертва“ на Аделина Попнеделева е непринуден разговор с няколко ромски деца. Тук също става дума за паралелен свят, в който проституцията и кражбата са естествени занимания. И отново за мен възникна проблемът доколко този паралелен свят е определим като ‛трафик на хора“.
Същият въпрос възниква и при ‛Български сувенири“ на Алла Георгиева (свързала във весела анимация народната традиция на лазарките със съвремената им трансформация в проститутки) и при ‛Трансформ“ на Светлана Мирчева (силуетите на ‛обикновени“ жени се преобръщат във вулгарни прелъстителки). При видеото ‛23/4“ на Желко Терзиев (обсъждащо индиректно изчезването на мъж), както и при ‛APPLAUSE“ на Боряна Пандова/Иван Николов (женски силует изчезва в куфарче на магьосник) проблемът дори повече ми убягва. В първия случай защото едва ли всяко изчезване е резултат на трафик, в другия – поради твърде лековатата трактовка на темата.
Сред произведенията, които харесах, е ‛TV русалка“ на Иван Мудов, проследяващо метафорично, но и натуралистично затворения цикъл на трафика в обществото. ‛Това може да си ти – това също“ на Борис Мисирков/Георги Богданов разкрива ‛двигателят“ на проблема – мечтата за по-добър живот, която в крайна сметка се сгромолясва в низините на обществото. Към ‛Позиция Галерист“ на Надежда Олег Ляхова съм особено пристрастна, доколкото съм един от участниците в творбата. И при създаването й, и при гледането й в изложбата най-потресаващо е свързването на изкуството с трафика на хора – измамното усещане, че артистичният свят е сигурен, отделен от грозните и омерзителни неща в живота, че в него си предпазен от опасности…
При всеки случай изложбата в Червената къща е много важна. Независимо от качествата си, творбите в общото си звучене пораждат тревога, напрежение, стрес, а наред с тях – ангажирано мислене за заобикалящия ни свят. Точно както се очаква от съвременното изкуство.
Изложбата в Червената къща, представяща девет авторски позиции чрез видеотворби, издърпва този проблем като централен – и за обществото.
‛True Blues“ на Габриела Александрова/Венцислава Василева последователно показва изолирани в плексигласов куб шивачка, работник и дете, което едва диша през кислороден апарат. Самият куб е разположен в парк, на оживена улица и на детска площадка, като на всички тези места тече ‛нормалния“ живот. Но заниманията на изолираните са също така нормални. Във видеото клаустрофобичният ефект от куба действа равнопоставено и за двата свята.
‛Професия жертва“ на Аделина Попнеделева е непринуден разговор с няколко ромски деца. Тук също става дума за паралелен свят, в който проституцията и кражбата са естествени занимания. И отново за мен възникна проблемът доколко този паралелен свят е определим като ‛трафик на хора“.
Същият въпрос възниква и при ‛Български сувенири“ на Алла Георгиева (свързала във весела анимация народната традиция на лазарките със съвремената им трансформация в проститутки) и при ‛Трансформ“ на Светлана Мирчева (силуетите на ‛обикновени“ жени се преобръщат във вулгарни прелъстителки). При видеото ‛23/4“ на Желко Терзиев (обсъждащо индиректно изчезването на мъж), както и при ‛APPLAUSE“ на Боряна Пандова/Иван Николов (женски силует изчезва в куфарче на магьосник) проблемът дори повече ми убягва. В първия случай защото едва ли всяко изчезване е резултат на трафик, в другия – поради твърде лековатата трактовка на темата.
Сред произведенията, които харесах, е ‛TV русалка“ на Иван Мудов, проследяващо метафорично, но и натуралистично затворения цикъл на трафика в обществото. ‛Това може да си ти – това също“ на Борис Мисирков/Георги Богданов разкрива ‛двигателят“ на проблема – мечтата за по-добър живот, която в крайна сметка се сгромолясва в низините на обществото. Към ‛Позиция Галерист“ на Надежда Олег Ляхова съм особено пристрастна, доколкото съм един от участниците в творбата. И при създаването й, и при гледането й в изложбата най-потресаващо е свързването на изкуството с трафика на хора – измамното усещане, че артистичният свят е сигурен, отделен от грозните и омерзителни неща в живота, че в него си предпазен от опасности…
При всеки случай изложбата в Червената къща е много важна. Независимо от качествата си, творбите в общото си звучене пораждат тревога, напрежение, стрес, а наред с тях – ангажирано мислене за заобикалящия ни свят. Точно както се очаква от съвременното изкуство.