Минава заминава любовта По-мъдра
Трябваше да бъда Мир вече между нас

Това е стих от ХайнерМюлеровия "Медеяматериал Пейзаж с аргонавти", който не се чува в представлението ‛Medea‛. Но се вижда.

На съвсем бялата сцена на ‛Сфумато‛ има нещо като саркофаг или практикабъл, в който е монтирана вана-ложе. Той пресича централно сцената и се явява основно място на действието в представлението. Там, в ложето, лежи Медея и към нея по дължината на саркофага като по пързалка се плъзга по корем Дойката. Сивата й фигура с глава-фуния покрива тялото на Медея и се чува шепот: ‛Язон. Първият ми и последен, дойке. Къде е моят мъж?‛. Дойката отговаря ‛При дъщерята на Креон‛.

Това е началото на Мюлеровия ‛Медеяматериал‛, използван частично в сценария на представлението, а в тази сцена драматургично подготвящ обрата в сценичния сюжет.

Сцената е построена от режисьорката и изпълнителка на ролята на Медея Диана Добрева изцяло във ‛ваната‛. Двете тела са хоризотално положени едно върху друго, пресреща се шепотът между двете жени, облечени с рокли в различно сиво на фона на бялата сцена.

Изобщо хоризонталите, вертикалите и диагоналите в движението на актьорите са съществени за визуалната партитура на този дебютен спектакъл. Като в абстрактна живопис, те сетивно и красиво внушават иначе неуловимата логика на зараждане и оплитане на чувствата.

В дългата мълчалива сцена в началото на спектакъла облечената в бяло фигура на Медея пресича сценичното пространство по диагонал от дъното горе - вляво към публиката, от стълбата горе към сцената долу. В малък отвор в предния план на сцената потъват надолу фигури или изниква внезапно глава. Виждаме Язон (Филип Аврамов) в движение по хоризонтала, по дължината на сцената, на заден план, в дълбочина, в картина на войната. Последвалата сънно-любовна сцена с Медея е основна. След сцената с дойката, за която вече стана дума, по леката бяла стълба вляво слиза Язон и сяда по средата, завит в руното. В дълбочинния заден план на сцената зад мрежа се явява и фигурата на Даниел Димов в бяло, отвъден ‛разказвач‛ на истории. Фигура загъдъчна, внушаваща приказно-пророчески произход, той води децата в ритуала на игрите.

Казано другояче, като цяло преставлението строи емоционалното си въздействие най-вече на умно, с вкус и култура създаваната визуално-хореографска организация на сюжета.

Вярно е, че куца и ритмично, и в актьорската си плътност, но съвсем не се вижда често по нашите сцени театрален дебют, демонстриращ задължителната за създаването на модерен спектакъл пространствено-визуална култура.

Диана Добрева показва в театралните си предпочитания сценично знание и чувствителност, които заслужават внимание. Още повече, защото избира за дебютен ‛материал‛ мита за Медея. Това е несъмнено смел избор предвид и сценичната му пренатовареност с интерпретации, и опасностите от едноизмерност при актуалното му препрочитане, и собствено драматургичните трудности при поставянето му на сцена, и изкушението да я увлече в иронични игри. Тя се опитва да покаже на зрителя съдбовно преживяване без ирония, интелигентно и чувствително, във визуално-драматургичната логика на класическото преплитане между съня, поезията и емоционалния разказ. Да му го покаже като непосредствено почувствана реалност, и то вписвайки я именно в мита за Медея, превъртащ ежедневния му опит в един вечен ред.