Извинете, че се обяснявам
Дебатът във Франция, разгорял се във връзка с отказа на Комеди Франсез да постави пиеса на Петер Хандке заради просръбските му изяви (вж. ‛Култура‛, бр. 17 и 18), не затихва. След подписки и контраподписки, с които различни групи на френската интелигенция заемаха позиция по въпроса за цензурата и за връзката между обществената ангажираност на твореца и живота на неговите произведения, вниманието се центрира върху възприемането на случилото се в Югославия през 90-те години. Двете засегнати от Хандке в ‛Извинете, че се обяснявам‛ авторки (Луиз Ламбриш и Силви Матон) му отговориха веднага – акцентирайки върху вината на сърбите. Тук привеждаме откъси от текста на Луиз Ламбриш, който, струва ни се, прибавя нови нотки в обвиненията по ‛сръбските престъпления‛:
За Петер Хандке ‛единственото престъпление, на което думата геноцид приляга‛, е ‛масовото убийство на православната Коледа през 1992-1993 г., извършено от мюсюлманските сили от Сребреница, масово убийство и на [сръбски] жени и деца в Кравица‛. Тук се намираме в самия център на низостта, който организира петнайсет години вече всички дискурси, да не кажа пропагандните, около тази война и който отстранява въпроса, който никой не повдига: как става така, че в Европа, едно поколение след Шоата, е могло да се случи, пред очите на цялата международна общественост и на войските на ООН, геноцид над едно цивилно, лаическо и напълно европейско мюсюлманско население? (За тези, които не знаят, ще напомня, че повече от 400 братски могили бяха открити в Босна и че бошняците продължават, десет години след Сребреница, продължават да търсят и погребват своите мъртъвци, без да говорим за телата на косовските албанци, още невърнати от Белград на семействата им.)
Около думата геноцид, употребите и злоупотребите с нея, се организираха позициите на двата лагера, които за щастие започнаха да се раздвижват. Важен е въпросът за негационизма на сръбските националисти (към този негационизъм се присъединява сляпо Хандке и той не е единственият). Историческите документи, излезли от белградските архиви, коментирани от хърватската историчка Любица Стефан [засягащи антисемитизма в Сърбия през Втората световна война], са така стъписващи, така преобръщат представите ни и така осветяват станалото, че с тях трябва да се запознаят всички – и особено сръбската младеж, която днес демонстрира срещу Милошевич.
Времето изглежда е дошло – и аферата Хандке ни предлага случай – да надраснем караниците и да видим плашещата очевидност: а тя е, че в Сърбия, в Босна, в Хърватска виждаме какво може да произведе негационизмът, отсъствието на работа на паметта, манипулацията на колективната памет. Тук имаме за първи път в европейската история илюстрация – в колективен мащаб – на фройдисткия механизъм, според който отхвърлянето поражда повторение.
Ако сръбският народ беше се запознал с миналото си, ако работата на паметта би могла да се случи в титова Югославия, политическите сръбски националистки елити никога нямаше да претендират толкова успешно, че сърбите са били жертви на геноцид както евреите, че те не са сторили нищо на евреите.
Когато казвам (в Хърватска или в Босна), че войната от 90-те е някакъв вид повторение на Втората световна, повечето хора приемат този коментар като нещо очевидно. Даже прибавят: нищо не можете да направите, то ще започне пак. Въпросът, който им поставям - и който се поставя и пред Франция, и пред Европейския съюз - е: на какво сме готови, за да не се задвижи отново този механизъм на повторението?
Бел. ред. Негационизъм – отричане на съществуването на геноцид, извършван от нацистка Германия по време на Втората световна война. В разширеното си значение – отричане или омаловажаването на исторически престъпления (http://fr.wikipedia.org)
Извинете, че се обяснявам
15 май 2006 г., понеделник, въобще не беше успешен ден за моето външно съществуване: сутринта научих от El Pais, че моят футболен отбор, Нуманчия (от Сориа, един от градовете на Антонио Мачадо), във втора испанска дивизия, изгубил мач – може би трябваше да съм на мача и да развявам знамето ‛NUMANCIA‛? А пък вечерта ми дадоха за прочета текстовете на един женски дует в Libération срещу моите ‛ревизионистки тези‛ по конфликта в ‛бивша Югославия‛ – по-лошо даже, за тази двойка аз съм не само ревизионист или ‛някой, който иска да пре-на-пише историята‛ (югославската), писана изглежда, и това е новост в науката за историята, единствено от (западните) журналисти, но и нещо повече, част съм от някакъв ‛неонегационизъм‛ или съм просто ‛негационист‛.
Трябва да съм сериозен и да отговоря спокойно – ‛не се впрягай‛, би казала дъщеря ми – на една или друга клевета или ‛фактологически грешки‛ – както би казал ‛Le Nouvel Observateur‛ – завъдили се в статиите на дуета. Трябва да го направя заради читателите, заради добронамерените читатели – което си е всъщност тавтология, един злонамерен и неприязнен читател никога не е читател.
Да, в писмото ми до читателите, публикувано в Libération преди няколко дни, писах, че клането, извършено от мюсюлманските сили от Сребреница ‛и на (сръбски) жени и деца в Кравица‛ (село на около 20 км от Сребреница) беше, поради убитите жени и деца, престъпление, за което подходящият термин е ‛геноцид‛. Може да се лъжа за юридическите термини, но ужасяващият отговор, отвратителното отмъщение на сръбските сили (не единствено заради убийствата в Кравица, но и заради убийствата в течение на три години и половина в трийсетина [сръбски] села около мюсюлманска Сребреница), извършвано изключително срещу мюсюлмански войници и/или мъже – това отмъщение трябва да се квалифицира като ‛престъпление срещу човечеството‛: нюанс, който, изключение сред обикновено тъй важните ‛нюанси‛!, не присъства практически сред хилядите и хиляди босненско-сръбски престъпления, да, да, срещу човечеството. Повтарям го бясно – а не както го пише една от двете жени: ‛не можейки да отрече програмираните зверства в Сребреница‛; повтарям го бясно, вбесен срещу сръбските злодеи, поръчители, програматори - става дума за наистина най-зловещото ‛престъпление срещу човечеството‛, извършено в Европа след войната. А извън всичко това – и това именно трябва да бъде разбрано от сърцата на читателите тук – броят на младите и не толкова млади мъртъвци е почти еднакъв от всички страни (мюсюлмани, хървати, сърби) в босненските войни. Защо не посетите някой ден и гробището на Вишеград, огромното гробище на Власеница? И най-вече го повтарям и повтарям тъжно: никога не съм искал да кажа и не съм го казвал никъде, че масовото убийство в Кравица е било ‛единственият геноцид‛ в Босна (както подсказва писателка 1), а престъпление, за което приляга единствено тази дума – имаше и други масови босненско-сръбски, мюсюлмански, хърватски кланета, квалифицируеми като геноцид.
А сега, читателю, няколко малки поправки, които са се промъкнали във вещанията на писателката 2:
1. Петер Хандке, ‛син на майка словачка и баща, член на австрийската нацистка партия‛? Роден съм през 1942 г. в разгара на войната и Австрия, анексирана от Третия Райх, вече не е съществувала, както и ‛австрийска нацистка партия‛. Баща ми, или по-скоро оплодителят ми, е бил немски войник. Срещнах го чак когато бях на 19 години, както го разказвам в „Безразличното нещастие‛ 1, книгата за живота и смъртта на майка ми – светицата, наистина ‛словенка‛ и с югославски дух, както и двамата й братя, умрели във войната, принудени да влязат в армията на животното Хитлер (и компания), и която чичо ми Грегор – цитиран в романа ми „Започване отново‛, където разказвам за генезиса на моята любов към Югославия – ‛искаше да я разкъса във въздуха, копелето‛. Вярно е също, че разобличавам баща си в „Безразличното нещастие‛ като ‛член на партията‛ (германската), за което днес съжалявам, познавайки живота на баща си – по времето, когато го пишех, бях на 29 години и мразех баща си, напразно, и търсех всякакви неща срещу него, вместо да открия, че е имало нацистки членове и нацистки членове, както има трибунали и трибунали. И папа, който е бил член на хитлеристката младеж, това е различно все пак от писател, който има за оплодител един ‛дребен нацист‛ (а и въобще не съм сигурен, че е бил такъв). Надявам се да съм отсъдил правилно за баща си в книгите си.
2. ‛Хандке […], покръствайки се в православието през април 1999 г. като реакция срещу ударите на НАТО върху Сърбия[…], изглежда е забравил бомбардировките на Вуковар‛. Не съм се прекръствал никога. Вярното е, че напуснах католическата църква, преди всичко поради една епископска статия в Le Monde, в която бомбардировките на НАТО бяха сравнявани с гасене на горски пожар от самолети. (Трябва ли да се извинявам, че съм чувствителен към езика? Езикът, езикът...) Православен или католик - аз си оставам християнин поне до смъртта си, следвайки евангелията и евхаристията. И никога не съм забравял Вуковар, бях там. Няма никога да забравя Вуковар.
3. ‛Районът на Сребреница […] е описан от [от П.Х.] като ‛мирен и красив‛. Струва му се, че нещо изглежда се е случило и предпочита да слуша […] птиците и ромоленето на изворите‛ – никога не съм писал или казвал ‛нещо изглежда се е случило‛ (каква представа за езика, за моя език!). Истината: бях през юни 1996 г. за първи път (после десетина пъти) в Сребреница и в сръбските села, също разрушени, и написах една малка книга „Лятно приложение към Зимното пътуване‛, публикувана на немски от Suhrkamp, и после на испански, на италиански... Има един хубав превод на френски, (още) непубликуван от Галимар, след реакциите срещу „Зимното пътуване‛. Истина е, че в това приложение описвам и дърветата, и цветята, ягодите по хълмовете около Сребреница, но, естествено (извинявай, че обяснявам, читателю), за да предам по-осезаемо ужасното разрушение във и около Сребреница и безмълвието на смъртта. А ядрото на приложението – воплите до възбог на един сърбин от Сребреница, който, между руините, в тази лятна вечер (лястовички!) се връща (?) в къщи (?) и вие по пътя срещу собствения си народ, и проклина народа си, проклина го, към края почти неразбираем от ярост и болка.
4. ‛През есента на 1992 г., празнувайки [аз] своята петдесетгодишнина в Дубровник, той се съмнява в интензивността на бомбардировките през предишната година‛: наистина празнувах един от рождените си дни в Дубровник, четирийсет и петия, четири години преди войната. (Петдесетте си години ги празнувах тук в моя пущинак, справка стария собственик на кафе ‛Des voyageurs‛, който посрещаше гостите ми.)
Както и да е. Иска ми се (yes, si, da) все пак да приема, че писателката 2 има право в един цитат: по време на подготовката на войната на НАТО срещу Югославия аз бях няколко пъти в Рамбуйе; и към края, наблюдавайки славния завършек на ‛преговорите‛ и на западния диктат, интервюиран от Белградската телевизия, сравних сръбския народ (в сърцето ми бомбардировка, окупация и концентрационни лагери, най-вече в Ясеновац, нацистка Хърватска по време на германската окупация на Югославия през 1941-44г.) с еврейския народ. И тогава в моето, вярвай ми, читателю, читателко, отчаяние и с Durcheinander 2 в главата, казах наистина едно почти изречение като ‛Сърбите са по-големи жертви от евреите...‛. При срещата си с немскоезичните медии после не можех да повярвам, че съм произнесъл такава идиотщина – тъй като тази идиотщина не съответстваше въобще на емоциите ми в момента на формулирането на моето statement на френски, пред камерата. Невярващ, изслушах записа, и indeed се оказа, че съм объркал думите по смехотворен начин. Внимание обаче! Веднага се поправих писмено, уточних писмено блуждаещото си мънкане – и германските медии веднага публикуваха поправката ми - Frankfurter Allgemeine Zeitung дума по дума – без никакъв коментар - буквената ми ректификация на объркването беше приета. И защо писателката 2 не разправи цялата тази история на човек, изгубен в дискурса без зла умисъл?
Приемам също, че Mrs Зонтаг навремето, май в New York Times, изглежда беше декларирала, че има ‛интелектуалци, които, след като чуха неговите [моите] разсъждения за войната в Югославия, се заклеха да не отворят никога вече и една от неговите книги‛, и че тази писателка № 3 ‛не е била схващана като цензор на Хандке‛. Само че какво значи да цитираш тази историческа фраза в днешния контекст?
Читателю, читателко, пожелавам ти – не заради мен, не заради моето ‛творчество‛... но заради ситуацията и не само за днешната, да намериш достъп до писанията ми за голямата и утопическа Югославия, шест, откак Словения се откъсна през 1991 г., последната разказва за посещението ми при Милошевич в затвора и за една майка в село Кравица, и за стотици хиляди сръбски бежанци, наблъскани и укрити в полето, и за пейзажа на изчезнала река в испанската la Mancha. И ти пожелавам да прочетеш ‛доста отблизо написаното от Хандке‛, както претендира, че го е правила писателката 2; другояче отблизо обаче.
А сега, след като изучих звездния дует на ‛писателка‛ 1 и ‛писателка‛ 2 в Libération от 15 май (следва квартет, после октет, and so on ?), се заклевам другояче, различно от Сюзан Зонтаг. Заклевам се никога вече да не употребя за себе си думата ‛писател‛. Освен пред данъчните.
Libération, 22 май 2006
От френски: Христо Буцев
1 Бел. пр. Заглавията на книгите на Хандке са в превод от френски.
2 Объркване. На немски в текста.
За Петер Хандке ‛единственото престъпление, на което думата геноцид приляга‛, е ‛масовото убийство на православната Коледа през 1992-1993 г., извършено от мюсюлманските сили от Сребреница, масово убийство и на [сръбски] жени и деца в Кравица‛. Тук се намираме в самия център на низостта, който организира петнайсет години вече всички дискурси, да не кажа пропагандните, около тази война и който отстранява въпроса, който никой не повдига: как става така, че в Европа, едно поколение след Шоата, е могло да се случи, пред очите на цялата международна общественост и на войските на ООН, геноцид над едно цивилно, лаическо и напълно европейско мюсюлманско население? (За тези, които не знаят, ще напомня, че повече от 400 братски могили бяха открити в Босна и че бошняците продължават, десет години след Сребреница, продължават да търсят и погребват своите мъртъвци, без да говорим за телата на косовските албанци, още невърнати от Белград на семействата им.)
Около думата геноцид, употребите и злоупотребите с нея, се организираха позициите на двата лагера, които за щастие започнаха да се раздвижват. Важен е въпросът за негационизма на сръбските националисти (към този негационизъм се присъединява сляпо Хандке и той не е единственият). Историческите документи, излезли от белградските архиви, коментирани от хърватската историчка Любица Стефан [засягащи антисемитизма в Сърбия през Втората световна война], са така стъписващи, така преобръщат представите ни и така осветяват станалото, че с тях трябва да се запознаят всички – и особено сръбската младеж, която днес демонстрира срещу Милошевич.
Времето изглежда е дошло – и аферата Хандке ни предлага случай – да надраснем караниците и да видим плашещата очевидност: а тя е, че в Сърбия, в Босна, в Хърватска виждаме какво може да произведе негационизмът, отсъствието на работа на паметта, манипулацията на колективната памет. Тук имаме за първи път в европейската история илюстрация – в колективен мащаб – на фройдисткия механизъм, според който отхвърлянето поражда повторение.
Ако сръбският народ беше се запознал с миналото си, ако работата на паметта би могла да се случи в титова Югославия, политическите сръбски националистки елити никога нямаше да претендират толкова успешно, че сърбите са били жертви на геноцид както евреите, че те не са сторили нищо на евреите.
Когато казвам (в Хърватска или в Босна), че войната от 90-те е някакъв вид повторение на Втората световна, повечето хора приемат този коментар като нещо очевидно. Даже прибавят: нищо не можете да направите, то ще започне пак. Въпросът, който им поставям - и който се поставя и пред Франция, и пред Европейския съюз - е: на какво сме готови, за да не се задвижи отново този механизъм на повторението?
Бел. ред. Негационизъм – отричане на съществуването на геноцид, извършван от нацистка Германия по време на Втората световна война. В разширеното си значение – отричане или омаловажаването на исторически престъпления (http://fr.wikipedia.org)
Извинете, че се обяснявам
15 май 2006 г., понеделник, въобще не беше успешен ден за моето външно съществуване: сутринта научих от El Pais, че моят футболен отбор, Нуманчия (от Сориа, един от градовете на Антонио Мачадо), във втора испанска дивизия, изгубил мач – може би трябваше да съм на мача и да развявам знамето ‛NUMANCIA‛? А пък вечерта ми дадоха за прочета текстовете на един женски дует в Libération срещу моите ‛ревизионистки тези‛ по конфликта в ‛бивша Югославия‛ – по-лошо даже, за тази двойка аз съм не само ревизионист или ‛някой, който иска да пре-на-пише историята‛ (югославската), писана изглежда, и това е новост в науката за историята, единствено от (западните) журналисти, но и нещо повече, част съм от някакъв ‛неонегационизъм‛ или съм просто ‛негационист‛.
Трябва да съм сериозен и да отговоря спокойно – ‛не се впрягай‛, би казала дъщеря ми – на една или друга клевета или ‛фактологически грешки‛ – както би казал ‛Le Nouvel Observateur‛ – завъдили се в статиите на дуета. Трябва да го направя заради читателите, заради добронамерените читатели – което си е всъщност тавтология, един злонамерен и неприязнен читател никога не е читател.
Да, в писмото ми до читателите, публикувано в Libération преди няколко дни, писах, че клането, извършено от мюсюлманските сили от Сребреница ‛и на (сръбски) жени и деца в Кравица‛ (село на около 20 км от Сребреница) беше, поради убитите жени и деца, престъпление, за което подходящият термин е ‛геноцид‛. Може да се лъжа за юридическите термини, но ужасяващият отговор, отвратителното отмъщение на сръбските сили (не единствено заради убийствата в Кравица, но и заради убийствата в течение на три години и половина в трийсетина [сръбски] села около мюсюлманска Сребреница), извършвано изключително срещу мюсюлмански войници и/или мъже – това отмъщение трябва да се квалифицира като ‛престъпление срещу човечеството‛: нюанс, който, изключение сред обикновено тъй важните ‛нюанси‛!, не присъства практически сред хилядите и хиляди босненско-сръбски престъпления, да, да, срещу човечеството. Повтарям го бясно – а не както го пише една от двете жени: ‛не можейки да отрече програмираните зверства в Сребреница‛; повтарям го бясно, вбесен срещу сръбските злодеи, поръчители, програматори - става дума за наистина най-зловещото ‛престъпление срещу човечеството‛, извършено в Европа след войната. А извън всичко това – и това именно трябва да бъде разбрано от сърцата на читателите тук – броят на младите и не толкова млади мъртъвци е почти еднакъв от всички страни (мюсюлмани, хървати, сърби) в босненските войни. Защо не посетите някой ден и гробището на Вишеград, огромното гробище на Власеница? И най-вече го повтарям и повтарям тъжно: никога не съм искал да кажа и не съм го казвал никъде, че масовото убийство в Кравица е било ‛единственият геноцид‛ в Босна (както подсказва писателка 1), а престъпление, за което приляга единствено тази дума – имаше и други масови босненско-сръбски, мюсюлмански, хърватски кланета, квалифицируеми като геноцид.
А сега, читателю, няколко малки поправки, които са се промъкнали във вещанията на писателката 2:
1. Петер Хандке, ‛син на майка словачка и баща, член на австрийската нацистка партия‛? Роден съм през 1942 г. в разгара на войната и Австрия, анексирана от Третия Райх, вече не е съществувала, както и ‛австрийска нацистка партия‛. Баща ми, или по-скоро оплодителят ми, е бил немски войник. Срещнах го чак когато бях на 19 години, както го разказвам в „Безразличното нещастие‛ 1, книгата за живота и смъртта на майка ми – светицата, наистина ‛словенка‛ и с югославски дух, както и двамата й братя, умрели във войната, принудени да влязат в армията на животното Хитлер (и компания), и която чичо ми Грегор – цитиран в романа ми „Започване отново‛, където разказвам за генезиса на моята любов към Югославия – ‛искаше да я разкъса във въздуха, копелето‛. Вярно е също, че разобличавам баща си в „Безразличното нещастие‛ като ‛член на партията‛ (германската), за което днес съжалявам, познавайки живота на баща си – по времето, когато го пишех, бях на 29 години и мразех баща си, напразно, и търсех всякакви неща срещу него, вместо да открия, че е имало нацистки членове и нацистки членове, както има трибунали и трибунали. И папа, който е бил член на хитлеристката младеж, това е различно все пак от писател, който има за оплодител един ‛дребен нацист‛ (а и въобще не съм сигурен, че е бил такъв). Надявам се да съм отсъдил правилно за баща си в книгите си.
2. ‛Хандке […], покръствайки се в православието през април 1999 г. като реакция срещу ударите на НАТО върху Сърбия[…], изглежда е забравил бомбардировките на Вуковар‛. Не съм се прекръствал никога. Вярното е, че напуснах католическата църква, преди всичко поради една епископска статия в Le Monde, в която бомбардировките на НАТО бяха сравнявани с гасене на горски пожар от самолети. (Трябва ли да се извинявам, че съм чувствителен към езика? Езикът, езикът...) Православен или католик - аз си оставам християнин поне до смъртта си, следвайки евангелията и евхаристията. И никога не съм забравял Вуковар, бях там. Няма никога да забравя Вуковар.
3. ‛Районът на Сребреница […] е описан от [от П.Х.] като ‛мирен и красив‛. Струва му се, че нещо изглежда се е случило и предпочита да слуша […] птиците и ромоленето на изворите‛ – никога не съм писал или казвал ‛нещо изглежда се е случило‛ (каква представа за езика, за моя език!). Истината: бях през юни 1996 г. за първи път (после десетина пъти) в Сребреница и в сръбските села, също разрушени, и написах една малка книга „Лятно приложение към Зимното пътуване‛, публикувана на немски от Suhrkamp, и после на испански, на италиански... Има един хубав превод на френски, (още) непубликуван от Галимар, след реакциите срещу „Зимното пътуване‛. Истина е, че в това приложение описвам и дърветата, и цветята, ягодите по хълмовете около Сребреница, но, естествено (извинявай, че обяснявам, читателю), за да предам по-осезаемо ужасното разрушение във и около Сребреница и безмълвието на смъртта. А ядрото на приложението – воплите до възбог на един сърбин от Сребреница, който, между руините, в тази лятна вечер (лястовички!) се връща (?) в къщи (?) и вие по пътя срещу собствения си народ, и проклина народа си, проклина го, към края почти неразбираем от ярост и болка.
4. ‛През есента на 1992 г., празнувайки [аз] своята петдесетгодишнина в Дубровник, той се съмнява в интензивността на бомбардировките през предишната година‛: наистина празнувах един от рождените си дни в Дубровник, четирийсет и петия, четири години преди войната. (Петдесетте си години ги празнувах тук в моя пущинак, справка стария собственик на кафе ‛Des voyageurs‛, който посрещаше гостите ми.)
Както и да е. Иска ми се (yes, si, da) все пак да приема, че писателката 2 има право в един цитат: по време на подготовката на войната на НАТО срещу Югославия аз бях няколко пъти в Рамбуйе; и към края, наблюдавайки славния завършек на ‛преговорите‛ и на западния диктат, интервюиран от Белградската телевизия, сравних сръбския народ (в сърцето ми бомбардировка, окупация и концентрационни лагери, най-вече в Ясеновац, нацистка Хърватска по време на германската окупация на Югославия през 1941-44г.) с еврейския народ. И тогава в моето, вярвай ми, читателю, читателко, отчаяние и с Durcheinander 2 в главата, казах наистина едно почти изречение като ‛Сърбите са по-големи жертви от евреите...‛. При срещата си с немскоезичните медии после не можех да повярвам, че съм произнесъл такава идиотщина – тъй като тази идиотщина не съответстваше въобще на емоциите ми в момента на формулирането на моето statement на френски, пред камерата. Невярващ, изслушах записа, и indeed се оказа, че съм объркал думите по смехотворен начин. Внимание обаче! Веднага се поправих писмено, уточних писмено блуждаещото си мънкане – и германските медии веднага публикуваха поправката ми - Frankfurter Allgemeine Zeitung дума по дума – без никакъв коментар - буквената ми ректификация на объркването беше приета. И защо писателката 2 не разправи цялата тази история на човек, изгубен в дискурса без зла умисъл?
Приемам също, че Mrs Зонтаг навремето, май в New York Times, изглежда беше декларирала, че има ‛интелектуалци, които, след като чуха неговите [моите] разсъждения за войната в Югославия, се заклеха да не отворят никога вече и една от неговите книги‛, и че тази писателка № 3 ‛не е била схващана като цензор на Хандке‛. Само че какво значи да цитираш тази историческа фраза в днешния контекст?
Читателю, читателко, пожелавам ти – не заради мен, не заради моето ‛творчество‛... но заради ситуацията и не само за днешната, да намериш достъп до писанията ми за голямата и утопическа Югославия, шест, откак Словения се откъсна през 1991 г., последната разказва за посещението ми при Милошевич в затвора и за една майка в село Кравица, и за стотици хиляди сръбски бежанци, наблъскани и укрити в полето, и за пейзажа на изчезнала река в испанската la Mancha. И ти пожелавам да прочетеш ‛доста отблизо написаното от Хандке‛, както претендира, че го е правила писателката 2; другояче отблизо обаче.
А сега, след като изучих звездния дует на ‛писателка‛ 1 и ‛писателка‛ 2 в Libération от 15 май (следва квартет, после октет, and so on ?), се заклевам другояче, различно от Сюзан Зонтаг. Заклевам се никога вече да не употребя за себе си думата ‛писател‛. Освен пред данъчните.
Libération, 22 май 2006
От френски: Христо Буцев
1 Бел. пр. Заглавията на книгите на Хандке са в превод от френски.
2 Объркване. На немски в текста.