Няма нищо по-издайническо от гузна съвест и нищо по-тревожещо и провокиращо компенсаторни действия от малоценностните състояния. Комбинацията от гузна съвест и малоценно съществуване ражда неверни усещания за нещата, които могат да бъдат представени като истинни само ако се акцентира върху формата на определено явление - за да не се позволи да се забележат същностите и отсъствието на градивно движение. Такава форма е онова, което нарекоха ‛преход“. Щом има ‛преход“, то има и съответните движения на прехода. Ако обявиш на всеослушание, че ‛преходът е свършил“, обявяваш, че е осъществено определеното движение, очаквано от толкова много хора. В нашия случай - движение от нещо сковаващо и обречено към нещо разкрепостяващо и градивно. Движение от несъмнено лошо към животворно добро. Движението, което са искали да осъществят свободните хора. Движението, в което са участвали. Но дали това е движението? И дали този е преходът?

Има ли изобщо преход?

Вярно, във видимостите все пак има някакви промени. Има някакви пулсации. Но трябва да се направи едно съществено уточнение. Същностните движения, които е искал, в които е участвал и които е осъществявал свободният човек, бяха направени доста преди 1989 година (много са хората, които знаят това по себе си, както знаят, че партийната принадлежност за много от тях вече беше не повече от атрибут – като чадъра на англичанина, въпреки слънчевия ден). Оставаше само да бъдат трансцендентирани, да излязат навън, да се опредметят и узаконят в общественото. Нещо, което всеки момент можеше да се случи.

И тук стигаме до познатата приказка за вълка, който сам започва и сам завършва всичко, от което се нуждае. Защото му бил дебел вратът. А този свободен човек не беше вълк. Беше от категорията на средните хора. На които по принцип им трябва повече време, за да съберат нужната сила за всяко по-значимо действие; в случая – да трансцендентират свободите си в обществената сфера. И свободността на личността да стане свободност на обществото.

Тенденцията на движение по посока свободност се носеше във въздуха. Но усещането за свободност беше усещане не само на свободния човек. Тази тенденция беше предмет на анализ както в Съветския блок, така и в Атлантическата общност. За едните и за другите истинската заплаха винаги е бил и е свободният човек (долнопробни постановки като борба на комунизъм с капитализъм и на капитализъм с комунизъм, евтини театрализации като това, което се нарича ‛студена война“, и всичко, което може да се определи като битка между идеологии, са за наивниците и за роднините на стотината милиона жертви; истината е друга). Затова те, ‛елитите“ на Съветския блок и на Атлантическата общност, се разбраха, подготвиха и съвместно осъществиха преврата в СССР, в сателитите му и в частност в България. Целта на преврата от 1989 г. и на това, което наричат преход, беше да се прекрати или поне да се ограничи и отклони в девета глуха енергията на споменатите същностни движения по посока свободност. Да се ангажира силата на хората за други каузи. Да се отклонят от верния път. До голяма степен този преврат-преход успя. За колко време – зависи от свободния човек. От способността да се ориентира в реалностите. От възможността да преодолее илюзиите. От дълбочината и силата на разграничителните му способности. От вярата в своята правота. И от волята да следва себе си и да наложи нужните промени в обществото. Но за това трябва да е повече вълк. Много повече. За да не го доят, стрижат и убиват.

Тази ситуация не е непозната за България. Такава е след руско-турската война 1878 година. Подобна е в началото на ХХ век и след Първата световна война. Да не говорим за първите десетилетия след 9 спетември1944 г. Част от причините са обяснени от Стоян Михайловски:

‛Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта [според Михайловски неизвоюваната, подарената свобода, превърната в грозна, людоядна психопатия – б. м.] от името на същинската и истинска свобода.“

‛Първият стадий на всяко опълчване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.“

‛Свободата е друго – и друго е освобождение.

Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. (...)

Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.

Българинът не е свободен: българинът е само освободен. (...) Революция може да донесе освобождение, сиреч, материална волност.

Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.“

‛Преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.“ 1

‛Преждевременна промяна в общото дело е по-вредна от произволите, против които е насочена; събаряй, когато имаш вече материал за ново градение.“ 2

‛Престане ли един народ да вярва в избавители – избавен е!“

Тези неща Михайловски е писал двайсет-трийсет години след Освобождението (и толкова години преди Фром) на основата на наблюденията си върху българската действителност.

България е освободена, но българите не са свободни

Властта на Империята е заменена от властта на печалбата, на партиите и партийността, на корумпираната администрация, на беззаконията на законността, на недосегаемата престъпност, на идеологиите. Господства хаос, разделение, ненужни противопоставяния, демагогия, бездушие, властническо самодоволство и престъпления, вяра в избавители и избавления. Чудя се на наглостта на онези историци, които твърдят, че историята никога не се повтаря. Повече от очевидно е, че се повтаря.

Нали същото се случва и през последните петнайсет-двайсет години. Случи ни се, след като освободителите разбраха, че не ги смятаме за освободители, а за направили ни зависими по много начини и с всевъзможни средства. Изтълкуваха правилно желанието ни за свобода. Като заплаха не само за тях (колко пъти са ги жертвали и за какво ли не), но преди всичко за системата, родена от филистера 3 и от Великата френска буржоазна революция – негова (на филистера) опора и възможност за компенсации на малоценностните му състояния. И побързаха отново да ни ‛освободят“. За да сме зависими от тях поне още 45 години. Тук нямам предвид толкова участието на ‛елитите“ на Русия и САЩ (те бяха само инициаторите). А най-вече техния слугинаж – това, което се самоопределя като български политически и обществен ‛елит“: престъпниците с имунитет от всичките видове власт; едрият безскрупулно крадлив бизнес; банкери и застрахователи; и паплачта от социолози, политолози, шоумени и журналисти с малко ‛п“ (на които обичайно подхвърлят предимно огризки, а на по-отбраните – и по някой по-едър кокал). Оценки като например ‛преходът свърши“ са елементарни манипулативни заклинания от страна на този ‛елит“, чиято цел въобще не е да се даде възможност на бързо напечелилите се престъпници от всякакъв вид да узаконят и съхранят откраднатото (защото това няма как да стане – те са обречени то да им се изплъзне, а на много от тях заедно с живота). Целта е да се наложи на хората убеждението, че системата е вече сменена. Че вече сме в нещо друго. Целта е да се отклони вниманието от същността на това, което се нарича ‛преход“. Да не би онези, които отдавна си задават въпроса: ‛Защо, след като едно искахме, друго се получи“, взирайки се все по-внимателно и по-внимателно в ‛прехода“, да разберат, че никакъв преход не е имало. Че той няма как да е свършил, защото изобщо не е започвал. И да се вгледат в действителността, родила ‛прехода“. В системата, която уж е сменена. В нещото, което уж е друго. Но тогава ще разберат истините за техните същности. Ще разберат какво е било онова, в което вече са живели, и ще е трудно да им го пробутат отново и пак да живеят в него. Ще разберат, че конституционно прокламираният социализъм беше сплав от комунизъм, държавен капитализъм и фашизъм. Но заклинателите, изучавали Маркс, Спенсер и Вебер, знаят, че точно това не бива да позволят да разберат хората (как ще приемат пак капитализма, ако вече са го отхвърлили). Заклинателите знаят, че както споменатите три масови идеологии са определяли живота в страните от Съветския блок, така сплав от същите идеологии (с добавка на либерализъм) са определяли живота и в страните от Атлантическата общност. А тя, общността, трябва да бъде представяна като еталон, за да може хората да попаднат в поредния капан от илюзии и да приемат без съпротива всичко. Знаят също, че през последните двеста години подобни опити за ‛преход“ се правят с неотстъпчива периодичност. И че цел на всеки от тези ‛преходи“ е да се съхрани системата от хаос, несигурност, зависимости и репресии; и изкуствени, но затова пък безмилостни противопоставяния – като в уговорен футболен мач. До следващия ‛преход“. И след него до по-следващия. За да не се позволи смяна на системата.

Големите симулации

От времето на Френската революция всички ‛преходи“ – преврати, революции, граждански войни, световни войни, студени войни, войни с ‛тероризма“ и предстоящите войни с пандемиите – са симулации за отвличане на вниманието и за насочване на обществената енергия против корените на обществото. Против неговите градива и неговите инструменти за управление и съхраняване. Тоест, против Природното. Против свободния човек. Против семейството. Против рода. Против нацията. Против държавата. Против всяко нещо, което има собствена природа и поради това е неповторимо. Против естествените състояния на нещата и техния естествен растеж, от които се ражда целостта, която винаги е независима. В последна сметка – против нещата такива, каквито са, а това ще рече – против този човешки вид.

Сменяла се е властта, формите на държавно управление, господстващата идеология, но никога системата, създадена и обслужваща филистера. През 1989 г. този номер беше разигран отново. Именно затова не трябва да се позволи на свободния човек да направи сравнение между онова, което определяше живота му вчера, и това, което определя живота му днес. След по-внимателно и настойчиво вглеждане зад видимостите, той ще разбере, че няма разлика. И ще поиска да я създаде.

Е, как да не се опиташ да затвориш тази страница, наричана ‛преход“? Как да не го обявиш за приключил? Нали от него са огризките, които плюскаш. Нали той ти гарантира измамното самочувствие, за да компенсираш некадърността и комплексите си. Обявяваш го за завършил за другите, за да си сигурен, че още дълго ще продължи за теб. Защото безспорно печелившо е той да е свършил за онези, които са искали истинска промяна, и да не свършва за тези, които не са я искали.

През 1989 година партократите не позволиха да се започне смяна на системата. Изпревариха свободните хора. Бяха много добре подготвени. Знаеха какво искат и как да го постигат. Разполагаха изцяло с нужния им ресурс. Използваха енергията на негативизма на можещия човек срещу онова, което се обявяваше за комунизъм. Но не и срещу системата, която поддържа малоценностни състояния във всички градивни клетки на обществото и съответните компенсации (най-вече масовите идеологии), и така непрекъснато възпроизвежда ‛цивилизацията на нуждата“. Система, която функционира в състояние на хаос и фрустрация и затова се нуждае от все повече и повече човешка енергия. Можеха да я запазят, като отклонят позитивната енергия към свободност в празното или я привлекат чрез псевдосвободи. Като предложат такава примамка, която да вкара колкото се можеше повече хора в капана. И заложиха на идеологията на либерализма. Поставиха в зависимост мнозинството чрез налагане в обществото на неадекватни освободености. Освободеността на престъпността; освободеността на печалбарството; освободеността на националните предателства; освободеността на педерастията и извратеностите; освободеността на сакатостта; освободеността на некадърността; освободеността на малцинствеността. В последна сметка – освободеността на безотговорността, освободеността на роба. Този модел обаче се пропука неочаквано бързо. Защото като си спомним, че на основата на масовото производство на печалби чрез фаворизиране на общественото, претопило индивидовото, идеологията на комунизма обещаваше да направи обществото свободно от интересите на индивидите и по този начин - всички равни и благоденстващи, как да повярваме, че на същата основа – на масовото производство на печалби, вече чрез индивидовото, игнорирало напълно общественото, идеологията на либерализма ще направи индивидите свободни от природо-предопределените зависимости от обществото и така всеки ще получи равни свободи, ще постига желаното от него благоденствие, въпреки отсъствието на индивидуални възможности. С какво идеологията на либерализма е по-малко утопична от тази на комунизма!

Идеологията като инструмент на нищожността

Всяка идеология е инструмент на фрустрираща непълноценност и нищожност. Цел на всяка идеология е да узакони едностранчивостта (която тя налага) на човешкото съществуване и така да гарантира нужния за оцеляването й дисбаланс в обществените и политическите системи. За да съществува, всяка масова идеология се нуждае от две неща: манипулативен елит и манипулируема маса. И има задачата да огражда несигурното, нетрайното, едностранчивото и незначителното, да го предпазва от досег с истинска и стойностна човешка дейност - за да го съхрани колкото се може по-дълго в интерес на онези, на които то осигурява властови ресурси.

На Десети ноември към едни изчерпани откъм възможност да ‛ограждат“ идеологии – онези на комунизма, капитализма и фашизма – беше добавена нова – тази на либерализма 4. И съответно еднопартийната партокрация беше подменена с многопартийна; фашистката идея за обединение на обезличените пролетарии от всички страни, наричана интернационализъм – с фашистката5 идея за обединение на обезличените капитали от всички страни, наричана глобализъм; тероризма 6 на системата за колективна отбрана на Варшавския договор – с тероризма на тази от НАТО; фашата от безличности, наричана общ социалистически дом – с фашата от безличности, наричана общ европейски; националните предателства от времето на ‛ограничения суверенитет“ на Брежнев – с националните предателства от времето на безграничния слугинаж на Буш-Клинтън-Буш и комисарите от Европейската общност; тиранията и ограниченията поради ‛благородния“ стремеж към равенство на всяка цена – с тиранията и ограниченията поради ‛благородния“ стремеж към печалба на всяка цена; демагогията, наричана социалистическа демокрация – с демагогията, наричана либерална. Промениха формите, които бяха изчерпани и неработещи и хората вече не вярваха в тях, а и бяха се превърнали в пречка за реализирането на икономическите амбиции на партократите; и запазиха същността. И по този начин пак съхраниха системата същата.

Тя си е все така ентропийна, все така усилваща хаоса в движението и на движенията. Все така произвеждаща нестабилност и дегенерационни импулси. Все така представляваща енергетична черна дупка. Все така рушаща всяка сложила се във времето цялост - нейната жизненост и дух, пораждащите я способности, нейната истинност и независимост. Това е разбираемо, след като споменатите масови идеологии и сега са в основата на системата: комунизмът и фашизмът – в доста по-смекчен вариант (отколкото в страните от Атлантическата общност), поради доскорошната съпротива срещу тях; либерализмът – като подмяна на истинската свободност с демагогска освободеност, която е само друга форма на зависимост; капитализмът – в трансформирането на прекия грабеж от държавата (чрез печалбата) в опосредстван грабеж от държавата чрез данъци и такси. Пак печалбата е в основата на цивилизационната пирамида. Пак свободният човек е ограбван: непряко от държавата и пряко от филистера; и затова - двойно по-безмилостно. Пак управлението се осъществява и контролира от партии, а изборите имат само една функция: да легитимират участието им във властта. Пак българската държава и българските властници са напълно зависими от външни сили. Нещо повече. Днес властта е в ръцете на филистера в много по-голяма степен, отколкото беше вчера. Днес в много по-голяма степен и много по-откровено и нагло се властва в интерес на некадърниците, на посредствеността и на антибългарското. И днес истинският враг на системата е можещият човек. Затова е разбираемо, че именно той тръгва да възражда националната идея. Защото единственото истинско, което ни е останало, е България. Въпреки антибългарската политика на партиите – БСП, ДПС, ДСБ, НДСВ, СДС, ССД – и на политическата система като цяло; въпреки противонародното (в народ, естествено, се включват всички етноси) до престъпност Народно събрание; въпреки унищожителната за националните капитали икономическа система; въпреки съдебната система, в чиято същност е заложена тотална ненаказуемост на всяка престъпност, свързана с властващите, с партиите, с институциите, с обслужващите ги структури и лица; въпреки геноцидното здравеопазване, което правителството на Иван Костов създаде, а всички след него поддържат, и което, ако върши нещо, то е предимно в интерес на погребалните агенции.

За да я има България, трябва да премахнем тази партократична политическа система, демагогски именувана ‛демокрация“, с партиите й – тези едностранчиви образувания, които поради тази си същностна особеност непрекъснато предизвикват изкуствени противопоставяния и разделения в обществото; които са инкубатори на некадърност и престъпност, и са си присвоили ролята хем на посредници, хем на осъществители на властта, хем в същото време и на контролиращи властта.

Трябва да премахнем този парламент, който е най-подходящото място за далавери и не толкова създава закони, колкото произвежда беззакония. Трябва да престанем да разчитаме на тази полиция, която е съучастник в почти всяко престъпление и поддържайки това съществуващо положение, постепенно създава условията всеки да започне да действа срещу престъпниците както намери за добре. Трябва да премахнем този съд, който не е осъдил нито един от споменатите по-горе мафиоти, и с това си бездействие и закрила на престъпността подтиква всеки от нас да е и съд.

Трябва да премахнем тази икономическа система, която превръща всичко, което има отношение с нея – стопанството, бизнесът, данъците, осигуряването – в части от една пирамида, гарантираща на онези, които са на върха й, всекидневно, безнаказано и дълбоко бъркане в джоба ни. Трябва да премахнем хора от типа на семерджиевци, щеревци, гайдаровци, които са готови да убиват само и само да печелят. За да я има България, трябва да премахнем всякаква възможност на генерални секретари, посланици, комисари, тайни служби, явни фондации, международни спекуланти и аферисти, съюзи и военни блокове да се разпореждат със съдбите ни.

Време за увълчване

Време е да се опълчим против прослободнелостта. Против подарената свобода, която превръща живота ни в грозна, людоедна психопатия. Време е да започнем да воюваме. Срещу всеки, който ни заплашва с унищожение. Срещу всеки, които се стреми да ни обезличи. Срещу всеки, които се опитва да ни наложи чужди и затова неприемливи политики, цивилизационни норми, светогледи. Срещу всеки демагог, всеки ‛спасител“, всеки ‛освободител“. Разбира се, не чрез преврати и революции. Те са само алиби за развихрянето на бъдещата робия. А чрез системно и максимално увълчване, – за да отвоюваме свободите си. Нали знаете: вълците не работят за производителите на вълчи капани; не влизат в съюзи с лешояди или крокодили; не финансират оръжейните фирми; не плащат данъци и такси на ловните дружинки. Грижат се за вълчетата, за глутницата и по този начин – за вида си. Увълчването е необходимата стъпка, за да стане възможна подмяната на партократичната политическа система с истинска демокрация (такава засега има само в Швейцария). За да стане възможно премахването на свободния мандат, който прави депутатите независими от онези, които са ги избрали, и безотговорни по отношение на техните интереси и желания, но пък задължени на партиите и техните лидери и изцяло подчинени на партийните интереси и желания. За да стане възможно въвеждането на задължителен (императивен) мандат, даваш права на избирателите да отзовават по всяко време депутати и магистрати, които не защитават политиката, която избирателите смятат за необходима. Което е единствената реално осъществима форма на контрол.

И тогава ще стане възможно онова, което се нарича ‛пряка демокрация“. То друга, освен пряка, няма. Другата е нещо друго, което демагогски представят за демокрация.

А ще започнем да се увълчваме, когато усетим собствените си стойности и разпознаем Левиатана. Когато започнем да действаме срещу този пореден опит да ни измамят. Срещу поредното ни освобождение. Срещу поредния преход. Срещу предложената ни свобода. Защото няма такова нещо като ‛осъществена свобода“.

Само самото осъществяване е свобода.

Март, 2006 г.


1 Стоян Михайловски, ‛Политически и философско-религиозни размишления“, ‛Кама“, София, 1999 г. (този и предните откъси).

2 Стоян Михайловски, ‛Божествен размирник“, ‛Български писател“, София, 1987 г. (този и следващия откъс).

3 Думата идва от староеврейски през немски, което също е показателно в някаква степен и означава ‛ограничен човек, човек с ограничен светоглед, с ограничени интереси, с остарели възгледи и в същото време, човек с лицемерно поведение“. Филистерът е човек, който търси решаването на проблемите, възникнали от несъответствието между собствените му възможности и ограниченията на средата, в компенсаторни механизми и действия. Човек, чийто минимализиран вътрешен свят е подтик да изгражда безграничен външен. Човек, който предпочита удобствата на робството пред отговорността на свободата; оцеляването на всякаква цена пред борбата да се осъществява; леснотията на производството пред трудностите на създаването. Човек без принципи, без вяра в себе си, едноизмерен, безличностен човек. Филистерът е човекът, който произвежда ‛цивилизацията на нуждата“ (винаги репресивна) поради недоимъка в конкретната природна среда. Този човек, чиито тип днес е доминиращ, е ‛седмачето“ на Френската буржоазна революция, доизносено от нейните продължения – последвалите я революции, граждански войни, световни войни, студени войни; неговата стихия са масовите идеологии – комунизъм, капитализъм (разбиран като производство на печалби), фашизъм, либерализъм.

4 Масовизирането на идеологиите започва с Френската революция. Оттогава те присъстват в ‛цивилизацията на нуждата“ в пълен комплект от четирите (или при отсъствието на някоя от тях) и определят поведението на хората, обществените групи и обществото като цяло.

Комунизмът, разбиран като масово производство на неантагонизми, еднаквости, равенства чрез активиране и фаворизиране на изкуствени противопоставяния. Либерализмът, разбиран като масово производство на неестествени, первертирали свободи от несвободни. Капитализмът, разбиран като масово производство на печалби, а не на онази стопанската практика, която от хилядолетия произвежда потребности. Откакто има човек, се произвеждат потребности и се произвеждат печалби. В здравите, градивните цивилизации производството на печалби има характер на естествено осъществяване на определени способности на отделни индивиди и естествено е незначително в сравнение с производството на потребности. Но масово производство на печалби е имало и преди. Картаген е такава цивилизация. В съвременността масово производство на печалби започва в СССР. В изключително широки мащаби, ускорено и мощно, но не поради концентрацията на собствеността в държавата, а поради безусловната грижа от страна на държавата за реализацията на производството. Собствеността е изключително спекулативно нещо. Тя самата не е причина за производство. Нуждите на пазара са причините за производство. Без да се изясни това, не може да се разбере как кризата от 1929-33 г. и Втората световна война създават условията за ускорено масово производство на печалби и в Атлантическата общност; не защото собствеността е частна, а защото, както в СССР, американската държава създава условия за контрол върху пазарите в интерес на определени производства. А Съветската система рухна, защото Времето изчерпи ресурсите на капитализма и вече нито вярата в комунизма, нито репресивността на фашизма бяха в състояние да поддържат производството на печалби, а сам капитализмът не е състояние да прави това, защото е саморушаща се система. Колкото повече печалби произвежда, толкова повече и инфлация произвежда. Но ако капитализмът в Съветския блок беше рухнал, щеше да повлече след себе си и капитализма в Атлантическата общност. Затова беше подпрян с либерализъм. За да се удължи съществуването му и по този начин да се спаси цивилизацията на нуждата. Поради същата причина беше договорено и съхраняването на партийната и стопанска номенклатура в страните от Съветския блок. Само на тях можеше да се разчита, а и ‛гарван гарвану око не вади“. За съжаление, оказа се, че либерализмът е изчерпан. Необходимо бе за пореден път да се активира репресивната природа на цивилизацията на нуждата. Затова САЩ имаха нужда от провокацията 11 септември и от война с ‛тероризма“. За да имат оправдание за репресиите не само по света, но и вътре в системата.

5 Фашизмът започва от действието на някакви форми на обезличаване, минава през създаването на фаши от безличности, през фиксирането върху фантазно преодоляване на обезличаването, което поддържа чувството за малоценност и нищожност, и завършва с опит за реалното унищожение на многообразието. До свеждане на многообразието от уникалности до една. Същността на фашизма е обезличаване. Толкова болезнено, че може да се компенсира само в агресията. Във всяка една област – в етническото, в политическото, в общественото, в икономическото, в културното...

6 В своята книга ‛Уроците на терора“ (‛Обсидиан“, София, 2001 г.) Кейлъб Кар определя същността на тероризма така: ‛Иначе казано, тероризмът е просто съвременното название и съвременната метаморфоза на войната, съзнателно водена срещу цивилното население, с цел да бъде съкрушена волята му да подкрепя политически лидери или политически стратегии, разглеждани от причинителите на това насилие като неприемливи.“ (стр. 13). Толкова точно казано, че ООН никога няма да приеме определение за ‛тероризъм“. Защото най-терористичните държави ще се окажат САЩ и СССР/Русия. А най-терористичната организация – ООН, унищожила десетки ‛неприемливи“ правителства, държави, и над двадесет милиона човека чрез намесите във вътрешните им работи, чрез налагането на ембаргови мерки и каквото още се сетите (само в Ирак за десет години поради ембаргото са унищожени шестотин хиляди – деца, жени и възрастни хора).