Концертът на Генадий Рождественски естествено се очакваше с интерес, особено от онези, които помнят тук неговите гастроли и които следят пътя му, доколкото това е възможно. Той е последният от най-големите диригенти на Русия, а като музикант е направил толкова много за културата на своята страна и за разширяването на музикалните й граници, че отсега си е издигнал паметник. Напълно заслужено, впрочем!

Програмата му бе твърде интересна, доколкото името му свързвахме повече с музиката на ХХ век. И сега – Моцарт! Една програма, която би могла да изпълни с известно притеснение концертния посетител поради твърде неглижираната и небрежна в детайлите звукова същност на много наши оркестрови интерпретации на музиката от XVIII век. Притесненията изчезнаха още с първите минути на клавирния концерт, когато дори в първа зала на НДК се наложи един необичаен за нашата концертна практика завършен, определен, фиксиран оркестров звук, в който динамиките бяха артикулирани прекрасно, фразите - пределно точни и стилово изчистени; а изразността и красотата не бяха несбъдната мечта, напротив.

Факт е, че пред оркестъра стоеше не само изумителен музикант, но и диригент, който знае накъде да насочи вниманието на оркестъра, за да се получи исканата от него (от композитора също) звучност. Едно великолепно съчетание от красива изразителност, фина артикулация, прекрасни звукови трансформации в тихите динамики и естественост, абсолютна естественост в процеса на музициране – това демонстрира на изключително равнище пианистката Виктория Постникова. Нейният Моцарт е едно от най-чистите, непретенциозни и естествени музикални случвания, които съм преживявала. Невероятно съчетание имаше и между двамата, което във втората част на концерта се извиси до респектиращ, драматичен духовен диалог. Бе действително момент!

И Реквиемът от Моцарт! Бяхме забравили какво значи пред оркестъра (и хора) да седи личност, която, освен че е подготвила чудото, сега ще го пресъздаде; личност, която владее тайни, недостъпни всекиму. И когато започне музиката, слушателят се чувства като свише докоснат и привилегирован – сякаш само нему е отредено да чуе какво му казва Рождественски чрез Моцартовия звук. Всичко, което мисли Рождественски за творбата, го изразяваха и показваха ръцете му – с този негов специфичен жест. Пръстите му светкавично маркират щрихи, маниер на водене на лъка дори, динамики, естествено, характер... Не, не може да се каже така. Всъщност ръцете му точно ‛свиреха“ партитурата, не – музиката! Категорично, ясно, същевременно вдъхновено и импулсиращо – това са безподобните ръце на Генадий Николаевич Рождественски, които винаги са правили впечатление, дори жестът му е обявяван за известна екстравагантност! Днес, във великата зрелост на неговия музикантски опит, ръцете му са придобили някаква магическа изразност! Беше уникално преживяване след толкова, толкова години! Беше изживяване, каквото би описал за пореден път Херман Хесе, например! Като посвещение, като обричане, като тайнство!

Софийската филхармония и хорът също почти не можеха да бъдат познати. И не защото всичко бе прекрасно при тях, а защото импулсите и енергията откъм пулта така ги бяха завладели, че те музицираха докрай – с най-светло музикантско отношение към всичко. Така прекрасно е да чуеш 100 музиканти да си отворят душата. Чухме наистина Моцарт, светъл, тъжен, философски извисен, дълбинен.

Солистите, водени от Анна Томова-Синтова, показаха най-доброто от себе си, но всъщност тъкмо Анна докосваше и предаваше с емоция и дух онова, което излъчваше Рождественски. Там диалогът между тях се реализира абсолютно – с прозренията за пътя, за страданието и за светлината. Те двамата за първи път музицират заедно – и това бе също един момент от историята! И моментът, в който една велика певица, една примадона целуна ръцете на един велик диригент! Признанието на един музикант към друг, след общо преживяване в музиката. Това са знаци, които не се забравят – също като аурата, в която ни потопи в тази единствена вечер Генадий Рождественски.