Шик по Уайлд
Обичам екранизациите по Оскар Уайлд. Дори и най-жалките не успяват да обезсилят класическия му шик. Каламбури и афоризми прорязват паркетната суета като аристократични шрапнели. Потопени в ретро лукс или ситуирани днес, банални или провокативни, разните опити за екранен прочит на ирландския британец са все проекции на етно-културно съизмерване с нарцистичния повелител на ироничната изтънченост.
Така е и с ‛Една добра жена‛ - осмата версия на ‛Ветрилото на лейди Уиндърмиър‛ (първата е от 1916 на Фред Пол, а една от най-добрите - на Ернст Любич от 1925). В новата екранизация на прочутата пиеса сценаристът Хауърд Химълстейн е направил някои промени: подзаглавието е станало заглавие; действието е преместено от 1892 през 1930; Артър се казва Робърт, апартаментът на лорд Дарлингтън е… яхта, намесени са Италия и Щатите, самолет излита…
Независимо от посегателствата върху оригинала, ‛Една добра жена‛ е свеж контрапункт на подранилите жеги. Любов и коварство, тайни и заблуди, страдания и бягства, плейбои и грешници, младежи и старци оформят остроумна-елегантна огърлица от парадокси, сентенции, разкош. Англичанинът Майк Баркър е пресъздал атмосферата на аристократично интригантство с финяшко дръзновение. Британските актьори са неприлично възхитителни, а най-любимите ми са Том Уилкинсън в ролята на лорд Огъстъс Лортън-Тапи и Джон Стандинг – на Дъмби. Мег Уиндърмиър на Скарлет Йохансон е адекватна на Маргарет от пиесата – крехка, глуповата, импулсивна… Чудна е с това излъчване на невинен вамп, както сме свикнали от ‛Изгубени в превода‛, ‛Момишчето с перлената обица‛, ‛Любовна песен за Боби Лонг‛ и дори ‛Мачпойнт‛. Да не говорим, че изглежда източена в изящните (до завист) рокли. Хелън Хънт не се нуждае от рафиниране на фигурата, но простонародното й излъчване някак се разминава с определението на героинята й Стела Ърлин, дадено от Дъмби: ‛Прилича на edition de luxe (лукозно издание – от фр.) на вулгарен френски роман, предназначен за английския пазар‛. Разбира се, тя е добра актриса и съумява да компенсира недостатъчната си изтънченост с класна сплав от комизъм и драматизъм. И е очарователна за пореден път, както в ‛Колкото – толкова‛ или ‛Д-р Т и жените‛ например.
Изобщо цялата 24-часова суматоха в ‛Една добра жена‛ (защо е това ‛бройно‛ в превода?) е пресъздадена като приятна комедия от прошки със сюжетна рехавост, смислова плътност и визуален шарм.
Така е и с ‛Една добра жена‛ - осмата версия на ‛Ветрилото на лейди Уиндърмиър‛ (първата е от 1916 на Фред Пол, а една от най-добрите - на Ернст Любич от 1925). В новата екранизация на прочутата пиеса сценаристът Хауърд Химълстейн е направил някои промени: подзаглавието е станало заглавие; действието е преместено от 1892 през 1930; Артър се казва Робърт, апартаментът на лорд Дарлингтън е… яхта, намесени са Италия и Щатите, самолет излита…
Независимо от посегателствата върху оригинала, ‛Една добра жена‛ е свеж контрапункт на подранилите жеги. Любов и коварство, тайни и заблуди, страдания и бягства, плейбои и грешници, младежи и старци оформят остроумна-елегантна огърлица от парадокси, сентенции, разкош. Англичанинът Майк Баркър е пресъздал атмосферата на аристократично интригантство с финяшко дръзновение. Британските актьори са неприлично възхитителни, а най-любимите ми са Том Уилкинсън в ролята на лорд Огъстъс Лортън-Тапи и Джон Стандинг – на Дъмби. Мег Уиндърмиър на Скарлет Йохансон е адекватна на Маргарет от пиесата – крехка, глуповата, импулсивна… Чудна е с това излъчване на невинен вамп, както сме свикнали от ‛Изгубени в превода‛, ‛Момишчето с перлената обица‛, ‛Любовна песен за Боби Лонг‛ и дори ‛Мачпойнт‛. Да не говорим, че изглежда източена в изящните (до завист) рокли. Хелън Хънт не се нуждае от рафиниране на фигурата, но простонародното й излъчване някак се разминава с определението на героинята й Стела Ърлин, дадено от Дъмби: ‛Прилича на edition de luxe (лукозно издание – от фр.) на вулгарен френски роман, предназначен за английския пазар‛. Разбира се, тя е добра актриса и съумява да компенсира недостатъчната си изтънченост с класна сплав от комизъм и драматизъм. И е очарователна за пореден път, както в ‛Колкото – толкова‛ или ‛Д-р Т и жените‛ например.
Изобщо цялата 24-часова суматоха в ‛Една добра жена‛ (защо е това ‛бройно‛ в превода?) е пресъздадена като приятна комедия от прошки със сюжетна рехавост, смислова плътност и визуален шарм.