Новата книга на Магдалена Панайотова може и да се чете като първия опит за структуриране на познанието върху културна материя, която не подлежи на подредба – авангарда, и то руският авангард от втората половина на ХХ век. Самата руска колегия е твърде разколебана как да оцени, категоризира, как да периодизира, какво име и какви понятия да сложи върху литературата от това време. Така че Магдалена Панайотова е направила сериозна крачка встрани от огромното число руски изследвания в последните 15 години и е дала решителен принос в изясняването на важен научен проблем.

При представянето на книгата в Югозападния университет в Благоевград авторът каза към края и това – че ‛тези групи, школи и направления са вече част от литературната история“, което е възможно най-добрият синтез на целия труд. Това наистина е попадението, защото ако се правим, че тази огромна маса от поети и още по-разнолика маса от творби не съществуват, това значи да кажем, че последният поне 30-40-годишен период от развитието на руската литература е половинчат.

Какъв е обектът на научното изследване в книгата? – най-общо казано, това е руската поезия. Но тук има две важни уточнения: първото е, че това е авангардистката руска поезия; и второто уточнение е, че това е поезия от 50-90-те години на ХХ век.

На пръв поглед можем да открием противоречие, защото авангарда в руската поезия свързваме с първата четвърт на ХХ век и то с времето, когато се ражда т.нар. ‛металургично“ мислене – златен век, сребърен век (те ще бъдат продължени с показателните ‛бронзов век“, ‛метален век“). Четенето на тази книга обаче успокоява противоречието, защото се оказва, че руският авангард, има институционален край – институциите (държава, министерство на културата, политическа полиция, учебни програми) го зачеркват, изваждат го от литературната история, не го признават като част от сегашния литературния процес. От друга страна, освен институциален край, руският авангард има и съвсем физиологичен край – знаем, че в края на 20-те и докъм средата на 30-те години на ХХ век почти 90% от имената, които правят руската модерна философия и руската модерна поезия или са изселени, или са физически изтрити от картата и от живота на културна Русия. Но краят на руския авангард може да има и друга дата и тя е посочена в началото на книгата на Панайотова – това е 1934 година, когато се налага едва ли не с декрет един метод и една естетика. Говоря за соцреализма, ако това изобщо е метод, защото стана ясно в последните 20 години, че това въобще не е естетика. Та – институционалният край на руския авангард го има, но той, авангардът, няма ‛технологичен“, няма ‛производствен“ край.

Вторият въпрос, който искам да изтъкна като проблем в изследването, е как се справя Магдалена Панайотова с тази апория – явлението да има институционален край, но практически да продължава да съществува в някакви други форми. Кои обаче са другите форми? Първото, което може да дойде на ум, е самиздатската форма. Като форма на книгопечатане това е низов опит в издаването – стихове се печатат на амбалажна хартия, върху салфетки, циментови торби и пр. Но като форма на оцеляване на литературата самиздатът е антицензорски взрив на авторството, на поезията въобще.

Магдалена Панайотова приема, че авангардът е период, и след това уточнява, че не е само период или по-скоро не би могъл да бъде само период, а е процес. От друга страна, че колкото и да са разноречиви откъм принципи, авангардистките естетически функции на езика продължават, т. е. изместват границата от 20-30-те години докъм 50-60-те години на ХХ в. Всъщност руският вариант на постмодернизма с ‛човешко лице“ би могъл да се нарече и авангард на 50-те – 60-те години на ХХ век.

Преди 10 години се появи един конспективен преглед на оразличителните хоризонти между авангард и постмодернизъм – направи го Максим Илич Шапир – главен редактор на руския журнал ‛Philоlogiсa“. Освен тази статия, той има и една концептуална книга ‛Език – стих – смисъл в руската поезия ХVІІІ – ХХ век“ (2000 г.) С пълното съзнание за степента на сравнението, бих казал, че книгата на Магдалена Панайотова е второто по ценност (след Шапир) изследване на този процес в руската поезия на ХХ век.

В книгата на Магдалена Панайотова има важни епистемологични попадения – ето част от тях:

1. Прекъснатата културна верига и съпътстващите я семантически и интепретативни изкривявания.

2. Възраждането на идеите на групата ОБЭРИУ от 30-те г. в 60-те години на ХХ век.

3. Отношенията между литературен мит – литературен факт.

Умишлено дотук не говорих за постмодернизма и за евентуалното му припознаване в поезията от втората половина на ХХ век. Магдалена Панайотова също не превръща книгата си в поредната книга, която се мъчи да каже що е постмодернизъм. Но прави друго – борави с много по-ясни термини (като граници на понятието) и това са концептуализът и соц-артът. Дали това е изкуство без фикция или мета-метафоризъм (което си е пак същото), не бих могъл да кажа. Тук можем да открием и още по-сериозни естетически въпроси – за разместването между ‛горе“ и ‛долу“ в литературния процес, за естетическата или фикционалната нула, а оттам – за проблематизиране на самото понятие литература като изкуство на словото, което е във форма на книга и е предназначена за четене. Защото тази поезия не само чете, но и се декламира пред публика.

Какво още би ми се искало да има в тази книга? Може би към края на първа глава би могло да има – ‛Отношението между декаданс и авангард“. Вече не е толкова интересно какво е отношението между авангард и постмодернизъм, защото няма как да бъде уточнена границата между тях. Но уточняването на процесуалните, пък и на естетическите граници между Декаданс и Авангард би било теоретически по-продуктивно за териториите за изследване. Защото Магдалена Панайотова за пореден път доказва, че тази територия разширява конспекта на руската литература на ХХ век – в него тази поезия, приемана доскоро като ‛низова“ или апокрифна, всъщност се оказва възможно най-ясният протест на самата литература към културата, която я заобикаля и, по-точно, към политическия режим. И то протест не идеологически и патетично вдървен, а високохудожествен и естетически богат.