Вторият роман от поредицата ‛Митовете“, представен на български, е ‛Тежестта“ на Джанет Уинтърсън. Самата Уинтърсън, която е едно от най-скандалните имена в съвременната английска проза, е позната на българския читател с великолепния си роман ‛Страстта“ в превод на Иглика Василева и с "Полът на черешата" в превод на Ирина Черкелова. И е сред най-широко коментираните имена, особено в средите на феминистки изкушените общности у нас.

Съобразявайки се със замисъла на цялата поредица, ‛Тежестта“ се насочва към античната митология и избира темата за наказанията. И за преминаването на границите, за човешкия хюбрис, който винаги бива наказван, защото боговете не позволяват преодоляването на въображаемите граници и потискат жаждата по безкрайното пространство.

За герои на сюжета Уинтърсън избира Атлас и Херкулес. И тя, както и Атууд, предпочита концентрирането около един-двама митологични персонажи и свободните препратки към други сюжети и истории, и най-вече – към съвременността. Двете авторки имат нужда да разтворят времената и перспективите и да вкарат настоящето в прочита на митологията. Но не като някаква днешна интерпретация, а като времеви паралели, като истории, които се пресичат в безкрайността. Защото и в ‛Пенелопа“, и в ‛Тежестта“ идеята е, че край няма, че билото, щом е било, продължава да е, независимо дали в паметта, съзнанието или в книгите. Светът има цялост – настояват романите - която не може да бъде накърнена.

В романа на Джанет Уинтърсън има нещо от античната тъга, от разбирането за трагика такова, каквото ни го представя Джордж Стайнър – съществува предопределеност и действията ни нищо не могат да променят, въпреки желанията и изборите. В същото време ‛Тежестта“ обсъжда смисъла на наказанията, дори правомерността им, за да остави отговорите в двоякостта. Наказанието може би е заслужено, защото хюбрисът на Атлас е бил прекалено голям, а е добре да признаваме границите си. Но то може и да не е заслужено, защото желанията винаги са по-големи от действията и хюбрисът всъщност е повече претенция, отколкото реализация. С което ‛Тежестта“ връща трагичното на плоскостта не толкова на античното, колкото на абсурдисткото разбиране за живота, предопределеността и смъртта.

Малко по-общо погледнато, ‛Тежестта“ пита избор ли са човешките действия или съдба. Защото вярно е, че много от живота прилича на съдба и случващото се ни се струва някак противоположно на решенията ни, но проявим ли активност и смелост, доверим ли се на идеята за късмета, можем с лекота да променяме хода на съдбата. Затова и финалът на романа е радикален – Атлас престава да държи света и нищо не се случва. Всичко си остава по старому, само че той е свободен. Рискът, макар и много закъснял, се оказва оправдан и успешен.

Обобщено, пренаписването, което Уинтърсън избира да направи, е в полза на свободната воля. Тя разказва и разказва историята, поставя въпроса за думите, с които говорим за версиите и интерпретациите, настоява върху възможността да разкажем по много начини едно и също нещо и върху правото да избираме най-хипнотичната интерпретация. И го прави. Тази най-хипнотична интерпретация - ще го повторя още веднъж – е свободата, физическа и най-вече - мисловна.

Какво тогава е тежестта според тази най-хипнотична интерпретация? Кръст, бреме, което сами си налагаме, натрупани знания, раждащи печал? Страх, инерция? Висша форма на отговорност и дълг? Тежестта е самозаблуда, самоокови. Тежестта е всичко онова, от което можем да се освободим, стига да го поискаме. Затова и с новия финал на историята на Атлас, който Уинтърсън ословесява, тя защитава разбирането, че най-важен е бунтът срещу идеята, съзнанието ни направлява предварително зададени действия и че няма тежест, която да не можем да олекотим.