Защо, след като вече има около 15 превода на Шекспировия ‛Хамлет“, е нужно да се прави нов? Какъв му на Александър Шурбанов ‛Хамлет“, та да посвети повече от 10 години за нов превод на български? Каква му е Хекуба?, както пита Хамлет.

Обаче не е това въпросът. Не това ‛се пита“, когато става дума за ‛Хамлет“. И когато имаме превод, който не скланя във фанатизирано-сакрален филологически трепет глава пред паметника на Класиката.

Професор по английска литература, автор на поезия, изследовател на Шекспировата рецепция в българската култура, театрал, Александър Шурбанов е поел риска да постигне с този превод на ‛Хамлет“ израз на едно без съмнение изключително трудно съчетание – между точното звучене и ритъм на шекспировия стих и близка ни образно-сценична гъвкавост, между открояване на нови нюанси във философските дълбочини и силен емоционално-сетивен изказ. И си е струвало огромното усилие.

В този ‛Хамлет“ той раздвижва пластове в българския език, които днес не подозираме. С превес на експресивно-пластичния изказ, преводът носи великолепната поезия на белия стих, търси напрежението между страст, разум и меланхолия, стреми се към богата динамика на израза, сменя темпата, с една дума, говори и звучи на жив български език с богата памет и възможности.

Без да се опитва като Розенкранц и Гилдестерн да изтръгне ‛самото сърце на тайната“ на ‛Хамлет“, Шурбанов се стреми да открие в своя превод някои от достигнатите при неговото трайно изучаване на Шекспир тайни и да ги накара на български да зазвучат в ‛превъзходната музика“, която носи ‛Хамлет“. Богата и сложна е музиката, която прозвучава в неговия превод.

‛Ние имахме нужда от някой Шекспир, а Господ ни даде Тодора ХаджиСтанчова!“, възкликва преди повече от век с патетично огорчение Иван Вазов. В началото на XXI век ние нужда от Шекспир в драмата нямаме, но, убедена съм, имаме нужда от Шекспировия ‛Хамлет“, звучащ в този неочаквано динамичен, сетивен, образен, ритмичен, експресивен жив български, имаме нужда от този превод на ‛Хамлет“, който помни изминалия XX век – ‛Векът е разглобен!“, казва Хамлет в превода на Валери Петров, ‛Изметнат е векът“, чуваме сега.

Шекспировата трагедия в превода на Шурбанов не носи яркия отпечатък от авторски почерк – подобно онези актьори, които откриват драматургичния образ, вписвайки го в неотменния си характерологичен профил и отпечатвайки в него своите предпочитания. Шурбанов търси множествените перспективи в изказа, изпитвайки себе си, изпитвайки езика ни, изпитвайки възможността да се изтръгнат нови значения във великата Шекспирова пиеса, доближавайки я до нас.

Това не значи, че не е поел дръзко рискове или че е безспорен. Онези, които първо ще отворят на прочутия монолог ‛Да бъдеш или не“, ще бъдат, ако не изненадани, то поне озадачени от ‛Да бъдем или не - това се пита“, или от ‛какви ли сънища ще ни споходят, щом сме свалили тленната омотка“. Следвайки прочутите съвети на Хамлет към актьорите, не бива да дерем в нездраво почитание ‛страстта на парцали, на същински дреб“, за да произвеждаме сензации в медийния свят, в който са игла в купа сено онези, които се интересуват от преводи, пък било и на ‛Хамлет“.

Вероятно ще има спорове сред литератори и театроведи, сред режисьори и актьори, сред културолози и философи; и дано има, защото има за какво да се спори и си струва, и защото много рядко се появяват преводи на ‛Хамлет“ като този.

Той тепърва ще трябва да издържи и изпитанието на сцената, където много ми се иска да го изпипат музиканти, които добре знаят, че да се свири на него не е по-лесно, отколкото на съвременна ‛пищялка“. При всички случаи обаче премиерата на този превод, който публикува Издателство ‛Просвета“, не бе просто събитието на отминалата Страстна седмица.

Преводът на проф. Шурбанов е събитие, което заслужава специално внимание в съвременната ни българска култура. Той ще остане редом с тези на Гео Милев и Валери Петров; и ще свидетелства като Хорацио и за нашия ‛изметнат“ век, и за сериозните възможности на нашия език и култура.