През 1886, след абдикацията на княз Батенберг, тричленна българска депутация ‛тръгва по Европа“ в търсене на нов български владетел. Първата й спирка е Белград, после преминава транзит през Будапеща и се установява във Виена. След неуспешни консултации в дипломатически мисии и австрийски правителствени институции една вечер делегацията посещава Виенската опера, където от майор Лаба внезапно научава за съществуването на безработния принц Фердинанд – и бързо напуска зданието за среща с него.

Алберт Бенбасат съпоставя реалния исторически сюжет, предаден ни от Симеон Радев в ‛Строителите на съвременна България“ (и междувременно разпространен от развеселеното ‛обществено мнение“ в София), с невероятните приключения на Бай Ганьо. Резултатът е великолепен: героят на Алеко пътува с железницата по досущ същия път, и той за разтуха посещава Операта между търговските си дела, и той излиза навън по средата на представлението... Но за разлика от българската депутация, Бай Ганьо е изведен навън от разпоредителя заради ‛бабаитското си поведение“ в строго етикетираната висока виенска среда. (Прочее, представлението, на което Бай Ганьо се разсъблича по ръкави, е ‛Куклената фея“, а тъкмо Фердинанд е известен с ‛амурните си приключения“ с ‛феи“ от виенската опера, както научаваме от спомените на Добри Ганчев, отново благодарение на Бенбасат.)

Да продължим. Главно действащо лице в българската депутация е, забележете, е Константин х. Калчев, за чието прословуто скъперничество Алберт Бенбасат чете заедно с нас в свидетелствата на Стефан Танев и Георги Каназирски-Верин.

Внимателно изгражданата до този момент междутекстова среда води учения до първото важно обобщение: ‛Ние можем да мислим този (не)вероятен разказ за Бай Ганю като елегантна скрита пародия на реалния исторически сюжет. (...) Само че Алеко-Константиновата версия снижава и битовизира събитието, тук то е лишено от аурата на националната съдбовност, става забавно и смешно“.

Време е да се появи и символът на розовото масло. Добри Ганчев си спомня разказа на Фердинанд за българския финансов министър, саможивия скъперник Иван Салабашев (съвременник на Алеко), който държал мостри трендафилово масло в кабинета си, за да го продава... И Алберт Бенбасат ни подсказва нова перспектива на четене.

А веднъж при скандална ситуация в ‛Славянска беседа“ (‛много бай ганювска и фердинандовска едновременно“, убеждава ни Бенбасат) на свой упрек Добри Ганчев получава в отговор възмутено писмо от Фердинанд, сложено в два плика – един княжески и втори с щемпъла на реалния казанлъшки търговец Бай Ганьо Балкански... (Който вече е направил опити да припечели от самия автор, задето Алеко Константинов е ползвал името му... И който може би се е оплакал от Алеко в писмо направо до Особата, която вече е била наясно с Алековия герой.)

Точно тук, в присъщия си ясен и същевременно нюансиран стил, Алберт Бенбасат заявява следното по повод идентификацията на Фердинанд с Бай Ганю:

‛От една страна, самоидентификацията може да се мисли като пародийна, т.е. като отказ от идентификация с подобни герои. Двата плика сигнифицират тъкмо противоположните типове, които се представляват в конфликта: 1.) Фердинанд (потомствен европейски аристократ и родственик на владетели, както и ‛едиинствения най-голям демократ в Княжеството“; 2.) критиците му ‛байганювци“ (т.е. балкански простаци и завистници, неевропейци).“

Бенбасат обаче прибавя още едно измерение на своето откритие: той ни убеждава, че Фердинанд може би одобрява и харесва Бай Ганьо, ‛идентифицира се с ‛положителните“ му черти, така както сам ги разбира, за да се интегрира успешно в обкръжаващата го враждебна среда“.

Тази междутекстова интермедия, разбира се, е най-ефектната част от новата книга на Алберт Бенбасат (в нея има и неизбежни политически импликации, към които авторът засега остава хладнокръвен).

Рискуваме обаче под фойерверка от внезапни значения да пропуснем фините литературоведски наблюдения на Алберт Бенбасат, който оспорва твърдението на д-р Кръстев, че между двете части на ‛Бай Ганьо“ липсва свързващо звено. Изследователят ни убеждава, че многобройните взаимни цитати между двете части на произведението имат като посредник ‛скрития герой Европа“. Защото във втората част Бай Ганьо ‛поевропейчва“ и ‛цивилизова“ България според собствените си мерки за европеизъм, след като в Европа е градил своята автомитологизирана биография, която у нас да работи за меркантилната му кауза. Тук за изследването отлично работят познанията на Бенбасат по медийна теория, които добавят нови смисли към прилаганото от него ‛отворено четене“: за Бай Ганю е важно не как стоят нещата, а как те ще бъдат предадени устно или писмено; комуникацията е функция не от истинността, а от съображението на Алековия персонаж.

Много любопитни са разсъжденията на Бенбасат относно пародийното рицарско посвещение на Бай Ганьо с ‛белгийска мантия“, още по-любопитни и плодоносни са сравненията, които авторът прави с романа ‛Изобретателят“ от Борис Щивачев, чийто главен герой Иван Бистров е определен като радикален антипод на Алековия герой.

Алберт Бенбасат е най-чувствителен към посмъртните митологизации на Алеко Константинов и автомитологизациите на Бай Ганьо. Авторът значително усложнява (и същевременно опровергава и успокоява) традиционната представа за Алеко и Бай Ганьо като за враждуващи фигури, предлагайки ни как да идентифицираме контактите зони между фикция и реалност. Много забавни са и размишленията му върху огромната група художествени текстове, породени от ‛Бай Ганьо“...

Най-новата книга, плод на дългогодишното четене на Алберт Бенбасат е населена с въодушевяващи находки и техните остроумни интерпретации. А всички те нямаше да бъдат възможни, ако авторът не притежаваше истинско смирение пред текста и любов към литературата.

Прочее, качества все по-редки у литературоведите у нас.