Анна Томова-Синтова пое пореден риск да събере около себе си предимно млади свои колеги за концертно изпълнение на операта ‛Сватбата на Фигаро“ от Моцарт. ‛Да пеем оперния Моцарт“ – у нас все по-рядко се чува подобен възглас, а в столицата – и все по-настрана от оперната зала. В репертоарния афиш на Софийската опера един ‛Дон Жуан“ на месец върви (а този месец дори е ‛напуснал“ афиша), чиято премиера беше преди минимум 3 сезона. Но това всъщност си е реалистично, като се има предвид степента на скромност в певческата традиция ‛Моцарт“ у нас – ако можем да говорим за такава изобщо. И до ден-днешен нашите певците се учат да пеят и съответно се възпитават на вкус предимно към и върху италианския репертоар. Много малко сред тях решават да се потрудят и да търсят пътища в полето на немската музика, респективно Моцарт. Пък и стимул от страна на преподавателите почти липсва. Че е възможно съчетаването на двата вида репертоар – това го доказа Анна Томова-Синтова с невероятната си като мащаб и обем дългогодишна кариера. Доказа и истината, която тук се правим някак, че не помним (а много родни ‛капацитети“ я оспорват) - че който се научи да пее Моцарт, може да пее всичко - и на определено равнище! Разбира се, Анна е силно извънреден случай, но и певци с мно-о-го по-скромен талант и професионална реализация от нейния – в Германия е пълно с такива – нямат и една десета от техническите недоделки, които се чуват у нас, когато се пее немският XVIII век. Ясно е, че трябва да има и кой да те научи.

Е, очевидно и с това се бе натоварила нашата голяма певица и музикантка, като е приела участието си в проекта на оркестъра на Класик ФМ с диригент Найден Тодоров, както и на Класик ФМ радиохора (има вече и такъв) с диригент Теодора Павлович. Като изключим Нико Исаков (който отдавна е име на сцената на Софийската опера) в партията на Граф Алмавива, останалите участници бяха съвсем млади. Някои от тях са направили своите заявки и са показали качествата си, но всички дебютираха в партиите си – Алексей Иванов (Фигаро), Антония Раднева (Сузана), Анита Дафинска (Марцелина), Йоана Железчева (Керубино), Милчо Боровинов (Бартоло), Николай Моцов (Базилио) и Ана Гемеджиева (Барбарина).

Партията на графинята естествено пя Анна Томова-Синтова.

Силно се надявам, че младите – и певците, и оркестърът, и диригентът - ще запомнят тази среща. И начинът, по който работи една артистка, световно призната в три най-важни Моцартови роли – Фиордилиджи, Донна Анна и Графинята – в която имахме удоволствието да я слушаме. Това, което направи впечатление още в началото (и то започна от оркестъра), беше очевидно различният начин на подготовка. Резултатът бе, че общо взето изпълнението стоеше добре - и структурно, и музикално. Идеята за включването на Ицхак Финци (музикален продуцент и автор на либретния разказ!? е Магдалена Манолова) като разказвач на действието бе повече от добра. Голяма речитативна част на творбата бе съкратена – което, мисля, бе уместно от гледна точка на концертността. Музиката течеше леко и естествено. Нямаше никакво напъване, борба, страдания и самодоказване. Имаше едно удоволствие – поне така изглеждаше - от шанса да се пее Моцарт! Ще добавя – да се пее Моцарт по този начин. Рядкост е да чуеш така изравнени в емисията си и щрихите си гласове; културни ансамбли; да чуеш умението да се диша, да се ‛събере“ вибратото, да се насочи емисията. Мисля си, че това тези певци няма да забравят цял живот. Особено ако са разбрали какъв шанс им се е ‛отворил“ да пеят с Графиня като Анна Томова-Синтова – една от най-големите Моцартови певици в последните десетилетия. Което чухме и тази вечер – не само красивия глас, но и емоционалния израз и атмосферата, не само нейните арии – с цялостната линия, с многозначните умирания на звука в края на фразата, но също и разнообразието на речитатива с изящни акценти, с интригуващи задържания, с интонационни идеи, както и изумителна ансамблова култура, която все още тук е терра инкогнита. Предала го беше и на младите. Блестящ пример за това беше изпълнението на финала на второто действие, предсказан сякаш от началната й ария ‛Porgi amor“. Мисля, че Анна Томова-Синтова е била и шансът за диригента Найден Тодоров най-после да попадне в средата на световен артист (защото той непрекъснато повтаря, че е сред такива, но очевидно имаме разлика в критериите). И може би най-после е разбрал как и колко се работи и с каква степен на отговорност се подхожда към всяко нещо от страна на световните артисти. Защото и в неговата работа се чуваха значителни разлики от обичайното - най-вече дисциплина на звука и на щриха, красива фраза (е, от един път не можеш да приковеш себе си към друг завършек на фразите, към стабилност на темпото и да се отървеш от лошия навик, когато минаваш от пиано към форте, да увеличаваш и темпото – това не става с един концерт, пък макар и с Анна Томова-Синтова), както и реални пианисими в оркестъра – постигнати и от музикантите чисто и интензивно. И едновременно! А началото на четвърто действие бе наистина много добро.

И сега певците. От младите събитието на вечерта за мен бе Антония Раднева – Сузана! Младата певица има всички данни за една великолепна кариера – тя е много, много музикална, с чудесен глас и емисия, гъвкава, интелигентна, красиво стои звуково и визуално – просто сякаш само чака още малко репертоар. Дуетите им с Анна Томова-Синтова бяха истинско удоволствие. Граф Алмавива на Нико Исаков имаше много качества; рядко се чуваха стари навици по отношение на фразата; единствено желанието му да ‛разиграе“ образа малко го измести към характера на Фигаро. Алексей Иванов (Фигаро) работи с гласа си, много почтено влиза в детайлите – неопитността му го издаваше, когато реши да изпълни всичко, което е запомнил: тогава музиката сякаш спираше. Въпреки това много симпатично стоеше в партията, в която артистичността му допълваше музикалната му даденост – въпрос на мярка е доколко влизането в образа трябва да се отразява на стриктното изпълнение на музикалните знаци. Йоана Железчева като Керубино също още търси дозирането между музикалния и ‛пластичния“ текст. Много добър Базилио на Николай Моцов – с глас, вкус и мяра, а Милчо Боровинов като Бартоло и Анита Дафинска като Марцелина допаднаха с буфонадните гласови находки; въпросът опира отново до количеството. Всички, подчертавам, всички бяха изрядни интонационно - и в ансамблите си, и в своите арии. Най-важното - всички сякаш усещаха неповторимостта на момента и създадоха чудна атмосфера на сцената, която разцъфваше още с появата на Ицко Финци, който наистина знае как се разказва Бомарше-Да Понте в стила на Моцарт. Напомни ми със страшна сила сцената от филма на Форман, когато Моцарт обяснява на императора защо се е спрял на сюжета ‛Сватбата на Фигаро“.

Има дълбок смисъл в това, което прави Анна Томова-Синтова. Предстои и майсторски клас, предстоят още срещи с нейния Моцарт – в Реквиема с Рождественски. Още нещо: мисля, че всяка една от институциите в България трябва много да кани певицата (самите вокални педагози може би разбират вече), за да предаде това, което знае на нашите млади. С гол талант никой не е пробил, а професионализмът често не достига. Може би тъкмо тези съвместни проекти са и формата, която може да преодолее съпротиви от най-различно естество. Не знам! Знам само, че Анна има десетки покани да преподава знанията си. (А тя ги има много! И не само за немската музика!) И тук една авторитетна институция трябва може би да я приласкае за дълго. И да институционализира нейните български ангажименти като певица и педагог.
Точно сега му е времето!