- Поводът за този ни разговор, господин Пасков, е романът ви ‛Аутопсия на една любов‛. Веднага ще си признаем, че не заради любовта вътре – във всичките нейни измерения, а заради музикантските й страници. Направи ни впечатление импулсивният начин, по който сте описали правенето на музика на джем сешън – и изобщо начина, по който боравите с музиката в романа си, с подробностите, в които навлизате… Самият ви герой е кларинетист и саксофонист - и класически, и джазов музикант. И ние искаме сега заедно с вас да потърсим абсолютния тон. Какво означава тази ваша метафора – в джаза, в любовта, в живота, в смъртта?

- Фактически целият роман почива на тази метафора, ако въобщe това е някаква метафора. Защото съм убеден, че абсолютният тон съществува. И без него не е възможно правенето на каквото и да е изкуство, пък ако щете и правенето на любов. Знаете ли, преди да напиша романа (а всъщност много отдавна исках да го напиша, още по времето, когато се занимавах активно с музика), често съм си мислил каква е връзката между джаза и любовта. Преди време в един джазов лексикон, каквито чета с огромно удоволствие, прочетох, че всъщност самата дума ‛джаз‛ произлиза от полинезийската ‛йаз‛, което означава и еротична възбуда. И оттук вече съвсем лесно е да се стигне до определени джазови пиеси. Ако човек ги слуша със съответните сетива, ще разбере, че всъщност това е модифицирана любов. И обратно, че любовта би могла действително да е една джазова вариация. Всъщност едното за мен е равно на другото. Досега съм го знаел интуитивно, но много се зарадвах, като го видях написано и от авторитети, от хора, които много разбират от изкуство. Колкото до абсолютния тон, убеден съм, че той съществува като понятие в каквото и да е изкуство. Много любопитно нещо се е случило преди няколко века на Микеланджело. Спомняте си, когато прави ‛Мойсей‛, застава изумен пред собственото си творение и изкрещява ‛Парла!‛ (‛Говори!‛). И тъй като Мойсей не проговаря, той взима един чук и му разбива коляното, за да разруши хармонията. Убеден съм, че в този момент Микеланджело е чувал абсолютния тон. Същото нещо може да се каже не само за джазови музиканти. Напълно съм убеден, че такъв един велик автор, като Албан Берг, е чувал стопроцентово абсолютния тон в прекрасния си концерт за цигулка, посветен на паметта на дъщерята на Малер. Това са неща, които трудно се обясняват. Лично аз като писател абсолютния тон го чух през юли миналата година, когато едва ли не в транс написах този роман, който все пак е 450 страници. Предполагам, че това е заради присъствието на абсолютния тон. Дано да е така…

- Този транс, както вие го наричате, или може би тип спонтанност, не може да не са конструирани. Какъв е замисълът – да е вариации без тема, или темата да я има, но да е тъкмо метафората… Или може би става дума за хоруси...

- Да се правят литературни хоруси е значително по-трудно, отколкото да се правят музикални. Защото фактически това е вид превод от езика на музиката на езика на литературата. Сложно, трудно нещо, изисква се определена техника, но ще ви кажа кое ме е инспирирало. Преди може би 30 години, когато бях около 20-годишен, ми се случи да прочета ‛Доктор Фаустус‛ на Томас Ман. И, кълна се, абсолютно нищо не разбрах. Но по някакъв много странен начин ме привлече музиката на езика. Все още не разбирах нито композицията на романа, нито за какво става дума, нито що за гений е този Адриан Леверкюн. Наложи ми се с течение на годините, когато вече бях музикант, да разгадавам тайните на този роман, ключовете му. Мисля, че седем пъти го прочетох, докато схванах някъде около 30 процента от този грандиозен замисъл. Но оттук нататък винаги ми се е искало да напиша такъв музикален роман. Разбира се, ‛Аутопсия на една любов‛ в никакъв случай не може да бъде сравнявана с ‛Доктор Фаустус‛, но почива на подобна схема. Композицията е много сложна; тя не е композиция на литературен роман, както е при ‛Доктор Фаустус‛, а е вид симфонична пиеса, или по-точно - симфонична джазова пиеса. На няколко нива, с непрекъснати обърквания на времето: сегашно-сегашно, сегашно-минало, сегашно-бъдеще… Сложна конструкция, която обаче не ми създаде кой знае какви трудности, не съм я правил предварително.

- Вашият герой, както свири джаз, със същата настървена предопределеност прави и любов. Търсенето на абсолютния тон в тези две състояния – бягство или завръщане е всъщност?

- Нека да кажем, че това е индивидуална трагедия за човека на изкуството, не само за музиканти. Сега вече разбирам, че моят герой от самото начало се бори с проблема – изкуството ли трябва да бъде жертвано заради любовта, или любовта да бъде жертвана заради изкуството. И той като до самия финал на романа не може да си отговори. Затова финалът е и трагичен. Всъщност, когато романът започва, всички са вече мъртви… Лично за мен се оказва, че едното не може без другото; едното не може да бъде жертвано в името на другото, защото тогава небитието е тотално. Във всеки случай, едно е абсолютно сигурно – и мисля, че това в романа е подчертано доста ясно: без присъствието на любовта, пък била тя и трагична, изкуството е невъзможно.

- Няколко основни имена се срещат във вашия роман – Джон Колтрейн, Дейв Брубек, Телониъс Мънк...Специални пристрастия към тяхната музика ли имате, или просто така тръгна?

- Може би защото през 70-те години, когато се занимавах с джаз в Германия, обикновено се свиреше Колтрейн. Свиреше се, разбира се, и фрий, и т.н. Но това са авторите и изпълнителите на щастливото ми детство… Пък и вие знаете, че Колтрейн е универсалният убиец на всички саксофонисти. Разбира се, това не означава, че съм спрял до тях и не слушам това, което в момента е актуално.

- Във вашето описание на джем-сешъните героят ви, независимо че е професионален музикант, че е джазмен и не за първи път участва в джем сешъни, винаги е в състояние на екзалтация. Това идва откъде - от атмосферата, от алкохола, от музиката?

- До голяма степен – от всичко заедно, въпреки че на мен ми се е случвало да участвам, и то като оперен певец, в джем сешън заедно с Чарли Мариано, този велик сопран-саксофонист, без да съм бил екзалтиран. Случката е любопитна. Участвах в ‛Кармен‛ и малко преди да свърши представлението, ми звънят от портиерната и ми съобщават, че мои приятели от Берлин ме чакат. Оказва се, че това е една от известните джаз групи, която си загубила певеца, а вечерта свири с Чарли Мариано. Става дума за импровизационен джаз и на всяка цена трябва да го заместя. Аз, разбира се, казвам, че в никакъв случай не мога да застана на сцената до име като Чарли Мариано, първо, от възторг, и второ – от страх. Както и да е, принудиха ме и застанах пред Чарли Мариано… Идеше ми да му целувам ръка. Заеквайки, му казах съвсем откровено, че не знам какво мога да направя. Той ми отговори: ‛Бой, чел ли си библията?‛ Да, казах. ‛Ами ето ти библията, отвори на който си щеш псалм, слушай как водя и пей обратното на това.‛ И се започна, и към десетата минута, мисля, успях да се отпусна. Ето ви джем сешън, в който нямаше алкохол, нямаше екзалтация… Имаше гол страх - не само от публиката, а и от това дали ще се получи нещо между нас. Повече никога не съм виждал Чарли Мариано, но си спомням, че като свърши всичко – може би е било два-три часа през нощта, отидохме в хотелския бар и неговият мениджър го затвори за нас. Седях до него, той пиеше плодов сок, никакъв алкохол, аз, разбира се, пиех водка, защото напрежението беше чудовищно. Та вечерта едно от добрите му изречения беше: ‛Бой, цял живот ще пееш библията!‛.

- Нека да припомним на колко инструмента свирите и как сте влезли в музиката, за да сте професионално подготвен за този роман.

- Като дете започнах с цигулка, но бях под нивото дори на средния талант. Просто не обичах този инструмент, но ми се наложи поради амбициите на родителите ми да го свиря 7 години. В махалата имаше 4-5 цигулари, аз бях най-трагичният. Като разбраха, че от мен цигулар не става, минах на кларинет, от кларинета, съвсем логично - на саксофон, което не значи, че съм бил виртуоз на тези два инструмента, но все пак като кларинетист стигнах до Вебер-концерта. После в консерваторията, където учех оперно пеене, беше невъзможно без пиано. И преди това се бях занимавал с пиано, но не бях добър - обикновено студентско ниво, нищо повече. А сега съм съвсем трагичен – така е, като човек не упражнява инструмента. Наскоро бях в Русе за премиерата на ‛Аутопсията…‛ и Петьо Парчето ми предложи да изсвиря нещо. Казах му: ‛Абсолютно невъзможно, забравил съм вече как се захапва мундщука...‛ Когато човек не практикува дълго време, започва да усеща нещо като чувство за вина. И от чувство за вина, че съм предал музиката като активен изпълнител, написах този роман.

- В книгата ви има доста твърдения, които май друг български писател не може да напише. Като например, че Стравински в един период се отдава на ‛такива редици от дванайсеттонова музика, че и самият Шьонберг може да побледнее от завист...‛. На някого четохте ли книгата, преди да я издадете?

- Не само че я четох, ами имах и любопитни случаи. В Берлин живея до българския композитор Димитър Бояджиев, когото сигурно познавате. Работил е в радиото дълго време, и в киноцентъра също, писал е филмова музика. Той има собствено студио в Берлин, занимава се с композиция и аранжимент. И естествено, когато имам музикални пасажи, веднага тичам при Митко със съответните страници да ги провери. Той е много голям музикант, но е изключителен педант, не отстъпва от мнението си. И се стигна до епизода с ‛Болеро‛-то на Равел, което е представено като стриптийз. Сега съзнавам, че е много голямо нахалство произведение, което е за голям оркестър, да се сведе до секстет или в най-добрия случай - до октет. И той точно това ми каза. След което аз пък се амбицирах, седнах и три дни работих тези три страници - може би по десет часа на ден. И се получи фактически вид музикална композиция, предадена с думи. Занесох му я, той я прекара през компютъра си и след това ме хабилитира с титлата ‛доктор по словесен джаз‛. Сега си я нося с огромно удоволствие и гордост.

- За романа ви се носеха определения по медиите, че това е една едва ли не ‛виртуална, автобиографична, фикционална книга на автора‛.

- Боже Господи, това е ужасно сложно. И безспорно ме надвишава - и като интелект, и като познавач на съвременната литература. А иначе виртуалното ми е изключително чуждо. Просто не съм виртуален човек, напротив, много съм сетивен, много съм земен, на всичкото отгоре съм и зодия ‛Дева‛, така че ми е трудно да приема подобни определения. При всички положения аз още в началото се мъчех да направя отчаяните уговорки, че не бива да бъде идентифициран с героя си, че това би било голяма грешка. Въпреки че авторът няма как да не остави отпечатък от себе си в своите произведения. Но както виждате, всичките ми опити нямаше как да не катастрофират, така че тези, които четат книгата, неминуемо ме свързват с главния герой.

- Но не сте от тези, които казват: ‛Аз съм Мадам Бовари‛…

- Имам много колеги, на които това им е любимата фраза. И като я произнесат, избухват в ридания. Е, това не мога да го направя. Даже често на определени страници от романа се хващах за косите от ужас, обръщах очи нагоре и питах небесата действително ли желая това да го напиша. В един момент, в който осъзнах, че не мога вече да се боричкам със себе си, това трябваше да излезе, иначе никога нямаше да го напиша. Реших, че за първи път няма да се влияя толкова от обществената реакция, което, разбира се, на финала се оказа поредната фикция – няма как да не се влияеш от нея.

- Един последен въпрос – защо точно тези стандарти: ‛Мърси, мърси, мърси‛, ‛Април в Париж‛, ‛По твоя сладък начин...‛ , след като познавате толкова музика. Това умишлено ли е - за да ни огради думата, заглавието със съответния звук, да ни насочи към определени внушения... Имаше ли нещо подобно?

- Да, това беше тайното ми желание. Дано евентуалният читател успее да го свърже с определени стандарти, които носят определена среда, определена психология и определено послание. Въпреки че си давам сметка, че нямам право да превръщам литературата в място за елитарни ценители на нещо сложно и трудно. Точно обратна ми беше задачата – да опростявам нещата, доколкото е възможно.Ето, погледнете например при Томас Ман – там нищо не е просто и затова трябваше да се закуча и да го чета цели седем пъти. Не дай Боже да се случи нещо подобно с моята книга - не бих бил щастлив. Макар че това със стандартите беше тайното ми желание – все пак разчитах, че тези стандарти не са толкова непознати, не са толкова чужди на публиката. Искаше ми се хората да се идентифицират не само с определени ситуации в книгата, но и с целия този светоглед, може би с това възприемане на света – на живота като любов, като талант, като изкуство…Без които той не струва и пукната стотинка.

Разговорът е проведен на 18 януари в предаването Контрапункт на програма Христо Ботев.

Разговаряха: