Заглавието на последната засега книга на Джудит Бътлър би могло да бъде преведено като ‛Да разкажеш за себе си“ или ‛Да изложиш своята история“, но тези преводи биха изпуснали моралната нотка, която на български се улавя от изразите ‛да се отчетеш“ или ‛да си дадеш сметка“. Темата на самата книга, чиято съкратена версия излиза първо на немски като ‛Критика на етическото насилие“, е именно въпросът за морала и неговото отношение към конституирането на субекта. Бътлър се опитва да мисли този въпрос отвъд ницшеанското разбиране, според което субектът става морален от момента, в който е заставен да даде отчет за някакво деяние, което му насажда чувство за вина. Дори и да не е ясна връзката между субекта и деянието, чрез заставянето тя е ретроспективно определена. Бътлър приема, че за субекта винаги има неща, за които не може да си даде сметка и които играят важна роля при пораждането му. Но тя не се съгласява да редуцира сцената до сцена на юридическо разпитване, при което трябва да бъде създаден разказ, който ретроспективно да подреди всичко случило се според причинно-следствена логика. Субектът наистина трябва да поеме отговорност дори за неизвестното му, но това става не поради разказа, който той си създава, а въпреки него, като по този начин отговорността се оказва свързана с определена непрозирност в разказващия. Да си дадеш сметка и да се отчетеш означава да приемеш невъзможността за пълно господство и познание на себе си и така да осъзнаеш недостатъчността на всяка история, която можеш да разкажеш. От една страна, историята или разказът винаги ще са изразявани в език, който не си избрал, езика на обществото, който носи със себе си една безличност на нормата, според която единичното ти ‛аз“ става заменяемо. От друга, отговорността и моралът са предизвикани дори не толкова от обществото, колкото от конкретен друг, който играе роля при формирането ти и едновременно с това е онзи ‛ти“, на когото ще разказваш и ще даваш отчет.
Нормата, поставена от обществото, те прави разпознаваем за самото това общество. Парадоксът е в това, че за да станеш разпознаваем, ти трябва да станеш нещо различно от ‛себе си“ чрез приемането на нормата и така да се откажеш от илюзията за пълна само-тъждественост. Доколкото живеем в общество, ние никога не сме съвсем себе си, нещо повече – няма такова автономно ‛себе си“. Нормата, порядките определят и етоса, а оттам и етиката. Бътлър, размишлявайки върху Адорно и късния Фуко, говори за насилието, което така определената етика упражнява върху субекта. Като алтернатива на етиката е представен моралът (или едно друго разбиране за етиката), който идва с критическото отношение към етическите порядки, овъзможностено от приемането на собствената ти крайност и отварянето към другия. За Бътлър този друг, който не може да бъде просто сведен до обществения ред, винаги те предшества. Като се опира на психоанализата на Жан Лапланш, тя разглежда повика, желанието на този друг като онова, което те оживява и което впоследствие, останало загадка за теб, се превръща в твое несъзнавано. Ние отговаряме на този друг с въпроса ‛Кой си ти?“, на който въпрос не бива да искаме изчерпателен отговор, най-малкото поради това, че изчерпателен отговор не може да бъде даден. Във въпроса ‛Кой си ти?“ се крие и началото на нашето етическо отношение към другите. Бътлър изглежда настоява на това, че етическото отношение започва с въпрос, но в цялата логика на изложението й много по-приемливо би било да говорим за първенство на отговора – всичко започва с един отговор, дори ако този отговор има формата на въпрос. Несъмнено обаче, формата на въпрос не е без значение. Когато се отчитаме за онова, което никога не знаем напълно (всяко наше действие, всяка постъпка, всяка дума), ние започваме разказа си с питане към кого е обърнат този разказ и какъв е езикът, на който да разказваме. Което значи, че критическото отношение към етическия ред винаги е вписано в конкретен контекст и ние сме отговорни тогава, когато признаваме, че в крайна сметка сметката, която даваме, никога не е крайна. Непресметнатото и неизчислимото, което поемаме, е залогът, който ни прави етични.