Пингвинско вълшебство
Документалният ‛Походът на императорите‛ е страстен филм в леда, предизвикал след игралния ‛Невероятната съдба на Амели Пулен‛ (2001) на Жан-Пиер Жьоне пореден галски фурор по света и номиниран за тазгодишен ‛Оскар‛. Боксофисът му е над 110 млн. щ. д. - т. е. нарежда се на второ място по приходи в историята на документалното кино след американския ‛Фаренхайт 9/11‛ на Майкъл Мур.
Напоследък френски режисьори ни стъписаха на голям екран с феноменални наблюдения на животинския свят, излъчващи мъдри послания. Инсектният ‛Микрокосмос‛ (1996, реж. Клод Ниридсани и Мари Перенц) и орнитоложкият ‛Миграцията на птиците‛ (2001, реж. Жак Перин и Жак Клузо) са мащабно-философски европейски атракции отвъд научнопопулярните и документални лимити. И респектират не по-малко от великите подводни експерименти на Жак-Ив Кусто.
Така че в този контекст появата на ‛Походът на императорите‛ не е чак толкова изненадваща. И въпреки това филмът е шоков – като първо документално изследване на императорските пингвини (миграция, популация, нрави и социум), а и като гигантски подвиг, реализиран при форсмажорни условия в продължение на 13 месеца из леда на Антарктида (в Адела, на няколкостотин метра от Френския научен център Dumont D`Uvrille). Между другото, 85-минутната версия на филма е монтирана от 120 часа заснет материал на супер 16 мм (включително и уникалните подводни снимки на Патрик Марчанд), без екипът да види и кадър на терен.
Документалният материал е организиран като монументална снежна приказка за оцеляването – гмуркане, пътуване, ухажване, любов, раздели, раждане, грижовност, еманципаципиране... Кротките пингвински процесии, заснети панорамно-графично като стотици черни пешки в снега, сякаш усмиряват безмилостната озъбеност на амбианса... Ситнят, клатушкайки се, в стройни колони, като бодри бедуинчета в бяло-вятърна пустиня. Отвреме навреме някой тупва в снега и хоп – изпружва се в поза ‛шейничка‛ и се плъзва напред. На моменти породистата визия ме препраща я към Стария Брьогел, я към Верешчагин... А приближат ли се в едър план, императорските пингвини шокират с дискретен драматизъм и нежна грация – ръмжат песни (соло и в дует), кършат чудати танци, целуват с човка рожбите, превити одве... Актьори по рождение!
Но, подобно на споменатите филми, и тук екстрактът е в представянето на техния социум като смазан демократичен механизъм срещу екстремалността на битието. Любовта си е любов, гладът - глад и грижата – грижа, но всеки член на общността си знае отговорностите от самото раждане. Хармония от ритуали, солидарност и дисциплина - общество-утопия за човеците.
Операторът Лоран Шале: ‛Прехвърлянето на яйцето от женския на мъжкия пингвин беше една от най-трудните сцена за заснемане заради дискретността с която това се прави от животните‛. Наблюдаваме как майките потеглят към океана за храна, а бащите, гладни от два месеца, мътят скъпоценното яйце, скътано на топло в краката им. Стигнали след изтощителни преходи края на леда, женските са под нова угроза - на леопардовия тюлен, вълчи гладен като тях. През двата месеца на тяхното отсъствие мъжките продължават да вегетират и ходят на пети, с яйце на стъпалата си. Струпват се във форма на гигантски кошер – пазят се от вятъра със скорост 160/240 км/час. Яйцата започват да се излюпват. Безумно сладки пухкави пиленца. Едва проходили, те, горкичките, се гушат едно в друго от ужас да не ги клъвне грозният буревестник. Когато накрая майката се върне в колонията и намери мъжа си между хилядите други чрез ‛акустичния код‛ песен, първата й работа е да нахрани детето си - повръщайки храната, спастрена по време на пътешествието. Идва ред на бащата да поеме за прехрана, но преди това изпява на детето си песен – също важен ритуал. И така, родителите се редуват – до декември, когато настъпва топенето на ледовете. Малките са с ново оперение и са вече самостоятелни...
Преди ‛Походът на императорите‛ знаех за пингвина, че е изящна черно-бяла птица (метафора за диригенти), че е умна (неслучайно е названието на издателството Penguin), че обитава най-ледения континент и е общителна (виждала съм и снимки на мой близък с пингвини в Антарктида), че средната продължителност на живота й е 20 години...
Е, благодрение на Люк Жаке и екипа му вече знам, че императорските пингвини са чаровни морски хищници с черно-сивкаво-бял перушинен кожух (и портокалово жълто по врата), с издължено, хидродинамично тяло, розово по човката, твърди криле и крака-шпайкове. Че са стъписващо социални. И че са може би най-героичните същества на земята...
Люк Жаке: ‛Бях биолог на 24, специализирах ‛животинско поведение‛ и исках да стана учен, но природата и приключенията в екстремни условия се оказаха неустоими. И ето, вече 12 години се скитам около 66-ия паралел... С ‛Походът на императорите‛ се опитах ‛да извадя‛ от дълбокия лед историята, повтаряща се всяка зима от хиляди години и невиждана до този момент от човека... На Антарктика няма друг живот. В тази бяла пустиня императорските пингвини са последните живи същества, които ни показват, че все още сме на същата планета. Те имат много специално отношение към човека. Днес ще ви позволят да се доближите до тях, а утре - не. Затова трябва да ги уважаваш, иначе няма да имаш възможност да ги заснемеш добре.‛
Независимо от малко прекалената си дължина, ‛Походът на императорите‛ е чародейно преживяване. Но със сигурност филмът би бил още по-хипнотичен, ако ни бе спестен обилният и лигав текст, четен предвзето от френски актьори – истинско бедствие! Американците са били пощадени от тази акустична агресия – звучал им е само гласът на Морган Фрийман.
‛Ние сме шестте пингвинчета, пин, пин, пин‛, имаше такава песничка в детството ми от анимационно филмче. Затананиках си я в софийския скреж след ‛Походът на императорите‛, засрамена от метереологичните ни вайкания - сякаш не сме посред зима, а е поне май. А може би императорските пингвини са такива стоици, защото нямат медии...
Напоследък френски режисьори ни стъписаха на голям екран с феноменални наблюдения на животинския свят, излъчващи мъдри послания. Инсектният ‛Микрокосмос‛ (1996, реж. Клод Ниридсани и Мари Перенц) и орнитоложкият ‛Миграцията на птиците‛ (2001, реж. Жак Перин и Жак Клузо) са мащабно-философски европейски атракции отвъд научнопопулярните и документални лимити. И респектират не по-малко от великите подводни експерименти на Жак-Ив Кусто.
Така че в този контекст появата на ‛Походът на императорите‛ не е чак толкова изненадваща. И въпреки това филмът е шоков – като първо документално изследване на императорските пингвини (миграция, популация, нрави и социум), а и като гигантски подвиг, реализиран при форсмажорни условия в продължение на 13 месеца из леда на Антарктида (в Адела, на няколкостотин метра от Френския научен център Dumont D`Uvrille). Между другото, 85-минутната версия на филма е монтирана от 120 часа заснет материал на супер 16 мм (включително и уникалните подводни снимки на Патрик Марчанд), без екипът да види и кадър на терен.
Документалният материал е организиран като монументална снежна приказка за оцеляването – гмуркане, пътуване, ухажване, любов, раздели, раждане, грижовност, еманципаципиране... Кротките пингвински процесии, заснети панорамно-графично като стотици черни пешки в снега, сякаш усмиряват безмилостната озъбеност на амбианса... Ситнят, клатушкайки се, в стройни колони, като бодри бедуинчета в бяло-вятърна пустиня. Отвреме навреме някой тупва в снега и хоп – изпружва се в поза ‛шейничка‛ и се плъзва напред. На моменти породистата визия ме препраща я към Стария Брьогел, я към Верешчагин... А приближат ли се в едър план, императорските пингвини шокират с дискретен драматизъм и нежна грация – ръмжат песни (соло и в дует), кършат чудати танци, целуват с човка рожбите, превити одве... Актьори по рождение!
Но, подобно на споменатите филми, и тук екстрактът е в представянето на техния социум като смазан демократичен механизъм срещу екстремалността на битието. Любовта си е любов, гладът - глад и грижата – грижа, но всеки член на общността си знае отговорностите от самото раждане. Хармония от ритуали, солидарност и дисциплина - общество-утопия за човеците.
Операторът Лоран Шале: ‛Прехвърлянето на яйцето от женския на мъжкия пингвин беше една от най-трудните сцена за заснемане заради дискретността с която това се прави от животните‛. Наблюдаваме как майките потеглят към океана за храна, а бащите, гладни от два месеца, мътят скъпоценното яйце, скътано на топло в краката им. Стигнали след изтощителни преходи края на леда, женските са под нова угроза - на леопардовия тюлен, вълчи гладен като тях. През двата месеца на тяхното отсъствие мъжките продължават да вегетират и ходят на пети, с яйце на стъпалата си. Струпват се във форма на гигантски кошер – пазят се от вятъра със скорост 160/240 км/час. Яйцата започват да се излюпват. Безумно сладки пухкави пиленца. Едва проходили, те, горкичките, се гушат едно в друго от ужас да не ги клъвне грозният буревестник. Когато накрая майката се върне в колонията и намери мъжа си между хилядите други чрез ‛акустичния код‛ песен, първата й работа е да нахрани детето си - повръщайки храната, спастрена по време на пътешествието. Идва ред на бащата да поеме за прехрана, но преди това изпява на детето си песен – също важен ритуал. И така, родителите се редуват – до декември, когато настъпва топенето на ледовете. Малките са с ново оперение и са вече самостоятелни...
Преди ‛Походът на императорите‛ знаех за пингвина, че е изящна черно-бяла птица (метафора за диригенти), че е умна (неслучайно е названието на издателството Penguin), че обитава най-ледения континент и е общителна (виждала съм и снимки на мой близък с пингвини в Антарктида), че средната продължителност на живота й е 20 години...
Е, благодрение на Люк Жаке и екипа му вече знам, че императорските пингвини са чаровни морски хищници с черно-сивкаво-бял перушинен кожух (и портокалово жълто по врата), с издължено, хидродинамично тяло, розово по човката, твърди криле и крака-шпайкове. Че са стъписващо социални. И че са може би най-героичните същества на земята...
Люк Жаке: ‛Бях биолог на 24, специализирах ‛животинско поведение‛ и исках да стана учен, но природата и приключенията в екстремни условия се оказаха неустоими. И ето, вече 12 години се скитам около 66-ия паралел... С ‛Походът на императорите‛ се опитах ‛да извадя‛ от дълбокия лед историята, повтаряща се всяка зима от хиляди години и невиждана до този момент от човека... На Антарктика няма друг живот. В тази бяла пустиня императорските пингвини са последните живи същества, които ни показват, че все още сме на същата планета. Те имат много специално отношение към човека. Днес ще ви позволят да се доближите до тях, а утре - не. Затова трябва да ги уважаваш, иначе няма да имаш възможност да ги заснемеш добре.‛
Независимо от малко прекалената си дължина, ‛Походът на императорите‛ е чародейно преживяване. Но със сигурност филмът би бил още по-хипнотичен, ако ни бе спестен обилният и лигав текст, четен предвзето от френски актьори – истинско бедствие! Американците са били пощадени от тази акустична агресия – звучал им е само гласът на Морган Фрийман.
‛Ние сме шестте пингвинчета, пин, пин, пин‛, имаше такава песничка в детството ми от анимационно филмче. Затананиках си я в софийския скреж след ‛Походът на императорите‛, засрамена от метереологичните ни вайкания - сякаш не сме посред зима, а е поне май. А може би императорските пингвини са такива стоици, защото нямат медии...
