На 74-годишна възраст почина Йордан Радичков, вероятно най-важният глас в българската литература през последната третина на ХХ век. Писани предимно преди рухването на комунизма през 1989, книгите му драматично се отклоняват от скования канон на доминиращия тогава социалистически реализъм. Странни и гротескни, често на ръба на нонсенса и все пак пълни с подривни прозрения, творбите му карат чуждестранните критици да го описват като българския Гогол или българския Кафка.

Радичков е най-известен с късите си разкази, новелите, притчите и детските си книги, преведени на повече от 30 езика. Освен това той оставя неизличима следа в българския театър и пише сценариите на няколко класически български филма.

Макар ранните му творби "Сърцето бие за хората (1959), "Прости ръце (1961) и "Обърнато небе" (1962) да са написани в традицията на социалистическия реализъм, Радичков скоро възприема нов, иносказателен стил. Първоначално официалната реакция е враждебна и писателят е обвиняван в искейпизъм, примитивизъм, тъмен агностицизъм и интелектуална празнота. Въпреки това Радичков упорства и постепенно критиката приема, че "изкривената" картина на реалността в книгите му е сложна метафора на обезверяването и форма на сдържано несъгласие с баналността и бюрократичната рутина на живота при социализма.

Макар и член на комунистическата партия, в прозата си Радичков пародираше комунистическия режим. И все пак в неговото писане по-важни от политиката бяха топлотата, непретенциозната мъдрост и страхът от дехуманизацията, от разрушената интимност между човека и природата, където вече не се разпознават гласовете на птиците.

Смесили фантастичното и реалното, творбите на Радичков комбинират образите на индустриалната цивилизация с тези на далечното митично минало и затова понякога са наричани балкански магически реализъм. Сборникът му "Барутен буквар" (1969) бе първият, който говореше за социалистическата революция не с опростенческа идеализация, а чрез мощна сплав от профанност, фантазия и фолклорна мъдрост.

Сценарият му за филма "Горещо пладне" (1966), простичка история за усилията да се спаси едно заклещено на релсите момче, се радва на голям успех. Многократно награждаваният "Последно лято" (1974) е вероятно най-психологическата му драма - притча за един човек, който отчаяно се опитва да остане верен на себе си в динамично променящия се свят.

Детските му книги, понякога илюстрирани със собствените му абстрактни рисунки, привличат читатели от цял свят. През 1996 "Малки жабешки истории" печели наградата "Ханс Кристиан Андерсен" за детска литература. Освен най-високите български награди за литература, театър и кино, Радичков получава престижната италианска награда "Гринцан Кавур" (1984) и наградата на Международната академия на изкуствата в Париж (1993). Съосновател и първи президент (1984-91) на Българо-шведското дружество за приятелство, през 1988 той получава шведската национална награда "Полярна звезда". През 2001 е номиниран за Нобелова награда за литература.


The Guardian, 31 януари 2004

Със съкращения

Текстът е предоставен от авторите си за публикация в "Култура"