Не й върви на "светицата" София и това е. И с паметника не позна, и със зала не случи. Историята на търга за преработка на конгресната зала на бившия Партиен дом на БКП в пленарната зала на Народното събрание е следната:
На 6 ноември 2003 година Народното събрание чрез канцеларията на г-н Огнян Герджиков обяви търг-конкурс за преустройство в бившия Партиен дом. Защо не само конкурс и защо не само търг, е отделна тема. Важното е, че това е любимият начин на възлагане от страна на демократичната държава и че такъв е законът. Докато съобщението се появи в професионалните издания, стана 18 ноември. Тридесет колектива дадоха по сто и петдесет лева и получиха срещу тях програма-задание. От програмата стана ясно, че срокът за предаване на проектите и документите е 4 декември. И че "документите" са десетина и за тяхното набавяне времето не стига, дори ако колективите само тях "вадят" в оставащите до края на срока две седмици. Освен това стана ясно, че заданието изисква ценз, опит и текуща практика, каквито в България могат да покрият 5-6 колектива и то, ако малко или много поизлъжат. Стана ясно също, че Народното събрание не казва нито с колко пари разполага, нито за какво става дума:

1. Да се сменят столовете в пленарната зала?

2. Да се сменят столовете плюс паркетът?

3. Да се добави към 1. и 2. смяна на вентилацията?

4. И/или на останалите инсталации?

5. Да се променят комуникацията и евакуацията?

6. Да се пипа или да не се пипа таванът на залата?

7. А само полилеят?

И т. н. И най-важното - г-н Герджиков никъде не казва дали се налага сградата да се променя отвън и ако да - защо, къде и как. Доколкото обаче към програмата има приложени фасади, значи не е забранено, а вероятно е желателно. Още по-точно - заданието изрично иска от участниците в търга да представят западна фасада с "показване на символи на Народното събрание и предложение за движение на автомобили в М 1:200". Фасадата и автомобилите са в една точка, не е ясно мащабът за кое се отнася. Нейсе! Ако участникът в търга-конкурс се загрижи депутатите да не задръстват движението, като идват и си отиват от работа, той трябва да преработи цялата комуникационна схема на Центъра.
Изглежда логично пред Народното събрание да могат да спират коли. А по този въпрос заданието мълчи. В българските конкурси по принцип участниците сами си решават проблемите със ситуацията - най-често в ущърб на града.
Възложителят обикновено е пас. Ако някой участник предложи освен смяна на паркета комуникационно решение - моля, негов проблем. Ако иска да направи вътре в сградата значителни преустройства - пак може. Ако иска да промени фасадите - също. Да добави обаче "символи на Народното събрание" над входа е длъжен. Още по-категорично е поискано шефът на колектива да представи справка за актуално състояние на фирмата. Иначе - сбогом, участие!

През януари стана ясно (от вестниците), че възможните пари за преместването на пленарната зала на Народното събрание били между 4 и 5 милиона лева. Те няма да стигнат само за смяна на столовете и хората на г-н Герджиков няма как да не го знаят отпреди търга.

Толкова за съдържанието на програмата и заданието. За пореден път Държавата, от най-високото си място (как да се изразя по-меко...) направи неприличен жест в лицето на архитектурната колегия и колегията се усмихна любезно в ответ. Вместо начаса ръководството на Съюза на архитектите и ръководството на Камарата на архитектите заедно и поотделно да пишат на г-н Герджиков да си изтегли обявата, САБ и КАБ услужливо тръгнаха да избират своите представители в журито на търга-конкурс. Да избират не е точната дума. Тръгнаха да търсят старите муцуни, постоянни участници в мероприятия от същия сорт през втората половина на миналия век. Не знам как е в САБ. В Камарата зам.-председателят г-н Тосев (председателят г-н Йовчев предвидливо се спаси) първо посочи арх. Бисер Хантов за представител на КАБ, но арх. Хантов отказа да участва във фарса. Арх. Константин Антонов не отказа и, заедно с арх. Лозан Лозанов (посочен от кмета) и арх. Евлоги Цветков (посочен от САБ), от една страна, и чиновниците (от друга страна) на г-н Герджиков, седнаха да решават кой е най-достоен да помогне на НС да похарчи парите. Това е смисълът. Дотук за архитектура не става дума. Нито за авторските права върху Партийния дом. Нито за същността, целта и обхвата на задачата. Става дума кой да гушне поръчката. За нищо друго.

В това време кмет, областен управител, главен архитект на София мълчат като риби. Задават се празници, това, което прави Народното събрание, не засяга града и областта, министър Церовски също няма отношение. Цар - далеко. Народните представители са в неведение - кой, защо, къде и как ще ги мести. И какво ще стане със Старата Кочина, като я опразнят... Г-н Герджиков постъпва така, сякаш става дума за истинска кочина - ще й сменят дъските, голяма работа!

По-нататък нещата се развиха така:

На 4 декември били предадени четири проекта. 26 колектива пили по една студена вода и се отказали. Комисията отхвърлила на място проекта на арх. Владислав Николов, защото нямал справка за актуално състояние на фирмата. Останали трима. Нищо лошо. В момента на предаването на материалите председателят на комисията повикал арх. Борислав Богданов да си залепи плика с тръжната цена, защото бил разлепен. Залепили го. И - о, чудо! Тутакси, още същия час, журито седнало да заседава - нещо, което никога не се е случвало в България. Изслушали докладите на трите оцелели колектива - на арх. Борис Камиларов, на арх. Борислав Богданов и на арх. Раймондо Флакомио, който представлявал арх. Марио Бота, швейцарец.

Кой Марио Бота? Казват, че бил известен, строил тук-там по света престижни сгради, нищо лошо. Що ще Марио Бота в мижавия търг на Българското Народно събрание? Нима не направихме всичко възможно в търга да участват само тези, които бяха предварително готови - за две седмици останалите дори не могат си събра документите?

Ето какво се случи:

В средата на ноември Раймондо Флакомио, архитект, дипломиран в Италия, но практикуващ в България, ми каза:

- Има търг-конкурс за Народното събрание, смятам да участвам.

Аз му казах - Раймондо, ти си луд.

Флакомио - Луд съм, но съм чувал, че ти си не по-малко луд, искаш ли да участваме заедно?

Аз - Раймондо, моята държава - същите тези, дето ще се местят - направиха така, че да нямам право - това е търг за търговци, не за архитекти, проектът е само брошка към тръжните книжа. Властта не се интересува от архитектура, властта се интересува от пари, не си губи времето.

Той - Знам, че няма да спечеля. Ло со. Но аз съм архитект. Това е конкурсът на века - става дума за най-престижната сграда на България. Дори само участието е чест. Тези проекти, каквито и да са, ще оставят следа. Някои от тях ще влияят на архитектурата в България години наред, дори да не спечелят. Човек не работи само за пари. Знам, че няма време. Добрият затова е добър - може да мисли бързо. Айде!

Аз казах - Бе ти не разбираш ли, че нямаш право. И аз нямам. Имат право Камиларов, Соколовски, Хаджистойчев, Стефка Георгиева и Сашо Баров, ако беше жив и ако си е платил осигуровките. Другите нямаме право. Къде си тръгнал?

Той каза - Имам идея. Ти и аз познаваме хора, които имат ценза, опита, големи бюра и достатъчно хъс, за да участват, стига да знаят за какво става дума. Ние можем да ги светнем за какво става дума, те да оглавят нашия смесен колектив и по такъв начин хем ще участваме, хем ще има интересни проекти. Никъде не пише, че е забранено, значи е разрешено. Време има - десет дена.

Аз - Не виждам нашата полза. Дори светилото да спечели (което не вярвам), какво печелим ние, освен че ще се скъсаме от бачкане, а ти допълнително ще се загробиш финансово, защото аз и да искам не мога повече да се загробя?

Той - Нашата полза е, че ще участваме, тъпанар такъв! Ще правим архитектура, ще работим с хора, които по никакъв друг начин няма да работят с нас, особено с теб, защото си стар. Това ти е ползата.

Тук аз започнах да се замислям и в края на разговора се разбрахме така: Флакомио се обажда на Марио Бота, Попов - на Рафаел Виньоли и който от двамата велики се съгласи, взима двама ни в екипа. Ако се съгласят да участват и двамата, правим два колектива. Нищо лошо.

След три дена Виньоли отказа, Бота се съгласи. Ние с Раймондо посетихме "обекта", изпратихме на Бота чертежи, снимки и "некои съображения". Светилото за дни (може би минути) прозря същността на нещата и върна обратно Голямата Идея, която ателието на Раймондо обработи, пречерта, преведе, документира, прошнурова, пронумерова и предаде съгласно условията на търга-конкурс... точно навреме. За всеки, който не разбира от архитектура и/или не познава творчеството на Бота, ще кажа, че проектът на Българското Народно събрание - "Л'унионе фа ла форца" - е абсолютен Бота, 100% Бота - и в това няма никакво съмнение. Това го казвам за онези читатели, които може би мислят, че проектът е на Раймондо Флакомио, а Марио Бота е само фирма. Нито аз, нито Флакомио бихме дръзнали да съборим целия централен корпус. Някои части - може би, целия - никога. А за дървета на покрива дори да се бяхме сетили, нямаше да посмеем да сложим. Тъкмо това е разликата между големия архитект и наша милост. Отплеснах се.

Все пак стана това, което искахме! Както много бързаха, "журьорите" се стъписаха и два месеца - ни звук! За по-малко от месец искат цял търг-конкурс, за по-малко от два не могат да класират три проекта. Как не - нали трябва да заявят пред света, че Марио Бота е на последно място. След Камиларов и Богданов, на опашката... А в това време парите горят. Готови пари... за столове.

С известно закъснение (за което няма вина) пресата се разбуни. Това й е работата - да се интересува от скандали. Особено находчиво и точно писа във в. "Сега" Ана Илиева. И публикува снимки на проектите. От тях се вижда, че и трите колектива "пипат" главната фасада с колоните. Бота я премахва и на нейно място прави грамадно светло фоайе "ала Бота" и обръща пленарната зала обратно (към двора), за да се влиза удобно. Камиларов нищо не пипа по сградата, но й окачва отпред една ажурна престилка. Богданов поставя пред главния вход една постмодерна козирка. И тримата, естествено, сменят столовете и паркета. Бота сменя цялата зала. Българите добавят козметика, колкото да се каже, че правят нещо. Ако парите не стигнат, Камиларов маха престилката, Богданов - козирката. Нямат решение за вътрешна и външна комуникация, няма градоустройство, няма "свидетелство за епохата", няма реверанс към традицията, няма "път към Европа", няма "дух на мястото", няма никой. Само дъските в кочината...

Хитрушкото Герджиков се опита да излезе сух от водата и направи поредния гаф. Председателят на Народното събрание предложи архитектът Бота да финансира (не проекта, чакай малко) - да финансира строителството, защото институцията, която представлява той самият, видиш ли, била бедна, но честна. Иначе проектът на швейцареца много му харесвал. Следователно, ако и Бота си харесва проекта, не би било лошо да намери пари да ни го построят.

Не Марио Бота да дойде в България, свети Тома да слезе от небето, тук нищо няма да се промени. Аз го знам отдавна. Време беше и Раймондо Флакомио да го научи.