"Чикаго" не само грабна 6 от тазгодишните "Оскар"-и (сред които и най-важният - за филм!?), ами и се опита да пресече българската зрителска летаргия. Единствено на неговата прожекция (в рамките на Киномания) зала 1 на НДК побра индивиди (че и цели компании), нестъпвали там за филм от времената на Кинопанорамите. Лично аз не бях я виждала толкова пълна от "Кандахар" насам (закриването на София Филм Фест 2002). Но тогава бяха предимно киномани с баджове и официални лица с покани, а билетната истерия по "Чикаго" предизвика цяла допълнителна прожекция (на 16 ноември от 16 часа).

В Америка успехът на "Чикаго" е обясним (и не само с простосърдечния пиетет към Академията) - филмът е екранизация по митичен бродуейски мюзикъл на един от корифеите в екранния път на жанра (Боб Фос, създателят на жалоните "Кабаре" и "Ах, този джаз!"). Мюзикълът на свой ред е създаден по едноименната пиеса на Морийн Далас Уоткинс от 1927, а тя пък е написана по действителен случай. Като прибавим любовта на американците към този техен изконен жанр и неръждаемия интерес към "епохата на джаза", няма нищо за чудене.

У нас обаче тази еуфория е колкото необяснима, толкова и симптоматична. Неслучайно припомням Кинопанорамите - тогава еднократната прожекция на световни филмови събития бе прозорец през желязно-завесения ни живот (и афиш). За броени дни се чувствахме равноправни и космополитни. Демократичното събаряне на стените обаче счупи и прозорците на българското кинолюбопитство - заля ни холивудският конвейер и Кинопанорамите се обезсмислиха. У нас вече има други фестивали, формирали си своя публика.

"Чикаго" на Боб Маршал (известен хореограф) е редови мюзикъл, вторичен по отношение на Боб Фос. И обречен на преходност поради липсата на хит. Той е автентичен продукт на масовата култура, далеч по-симпатичен от предвзетия "Мулен руж" на Баз Лурман и далеч по-кух от еталонните "Уестсайдска история" или "Кабаре" например.

Единствената находка на сюжетно равнище е, че в епохата на сухия режим и гангстеризма имаме занимание с жени-убийци (на фона на успех и копнеж по мюзикхола). Иначе всичко е блудкаво като безалкохолно вино.

Независимо от глупавия си сюжет, "Чикаго" се гледа - заради стилния си и ефектен монтаж. Няма да забравя неочакваното степ-превъплъщение на Ричард Гиър (талантливо-циничният адвокат), както и солото на рап-звездата Куин Латифа (чернокожата Брунхилда в затвора).

И тъй като действието е доста рехаво, по време на прожекцията човек спокойно може да си търси цитати от познати филми. Разбира се, "Чикаго" отдава почит на Боб Фос с рефрена "All That Jaz", но и на Ларс фон Триер и "Танцьорка в мрака" - с обесването на унгарката.

"Чикаго" успя да напълни боксофиса на НДК. Донякъде - и жадните за разтуха очи. И въпреки че едва ли някой е затананикал мелодия от филма, хората се радваха - дори ръкопляскаха на отделни епизоди. Само че дали ще е така, когато филмът излезе на широк екран... Съмнявам се.