Предисловие

След като професионалисти, снабдени с всички средства на съвременната криминалистика, не могат да разкрият едно извършено вчера на някоя от софийските улици престъпление, какви са шансовете дилетанти да направят решаващи разкрития по заличени следи отпреди 120 - 130 години? Май че никакви. Опитите обаче, както се казваше в един стар виц за Радио Ереван, продължават. Зададе ли се поредна годишнина, пък и без всякакъв повод, току ще се появи заглавие от рода на "Как всъщност е бил застрелян Христо Ботев", "Васил Левски заловен заради женско коварство" и пр. И всичко това сякаш, за да не бъде случайно забравено досадното клише за българите като народ от предатели.

Основната матрица на тази мазохистична самоидентификация безспорно е демонизираната фигура на поп Кръстьо. Решаването на трудната задача тя да бъде разчупена логично минава през усилията на сериозни изследователи да отделят безспорните факти от митологията. Безспорен факт например е, че не много часове преди случилото се в Къкрина турски полицейски патрул среща Васил Левски и придружителя му Никола Цвятков в местността Пази мост край Ловеч.

Чрез текст за моноспектакъл (пиесата "Великденско вино"), опирайки се на наличните през втората половина на седемдесетте години изследвания, бях се докосвал до темата Левски. Затова впоследствие намерих за необходимо да обърна внимание върху непростимото пренебрежение към едно материално свидетелство, даващо възможност за изясняване на важни обстоятелства около тази съдбоносна среща. В бр. 29 от 17 юли 1987 г. на вестник "Народна култура" публикувах статия със заглавие "Мост за никъде". В нея обръщах внимание на документирания факт, че срещата на Васил Левски със заптиетата е станала не просто в местността Пази мост, а край самия мост, който е дал името й. Специфичното му разположение и топографските особености на мястото могат да свидетелстват за това, че случилото се е станало не поради "непредпазливостта" на Левски (определение на Николай Хайтов, "Време за разхвърляне на камъни", ИК "Христо Ботев", София, 1994, стр. 251), а въпреки всичката му предпазливост. Повод да пиша в един неприсъщ ми жанр и маниер ми даде това, че сътрудниците на ловешкия музей "Васил Левски", намиращ се на разстояние само 5 км от въпросния мост, твърдяха, че такова нещо няма. Имало може би някога мост, но то е било кой знае кога. Такава информация изглежда е била давана от някого и на изследователя Димитър Панчовски, за да определи той погрешно, въз основа на приблизителна, правена преди 70 години скица на "Ловчанската близка околност" местоположението на Пази мост - "на пътя между Ловеч и Къкрина, пресичащ Пиклин дол" (Димитър Панчовски, "Последните дни на Васил Левски", Профиздат, София, 1990 г., стр. 216). Всъщност пътят от Ловеч за Къкрина изобщо никъде не пресича Пиклин дол, а мостът се намира на безименен поток, който извира само на 30-40 метра южно от подножието му и тече в посока почти противоположна на дола с благозвучното име.

През 1987 г. аз заснех Пази мост и снимката излезе заедно със статията. Ето с едно малко съкращение текста на тази статия:



Ако тръгнете от мястото на някогашните римски казарми в Йерусалим към Голгота, екскурзоводът или някой по-осведомен придружител ще ви покаже "тринадесетте станции" по последния път, извървян според библейската легенда от осъдения, преди да бъде разпънат. Ето тук той за пръв път е изтървал кръста си, тук една жена, провъзгласена после за светица, е избърсала потта от челото му, тук Симон Киренееца е поел на плещите си тежкия му товар. Дори религиозният човек едва ли ще изпита някакъв особен трепет, защото вместо гола стръмнина, както всеки е склонен да си представя легендарната виа долороса, пред очите му ще се заредят стари и нови постройки, издигната през 1946 г. църква, магазинчета.

Само от няколко десетилетия в книжнината за Васил Левски е навлязло понятието "Къкринската голгота", а недоверчивата усмивка, с която би бил посрещнат всеки опит да се посочат нейните "станции", ще бъде също напълно обяснима. Защото окото вижда асфалтирано шосе, нови вили, димяща асфалтобаза, безлични, нищо неговорещи шубраци. От това, което може би се е случило между римските казарми и йерусалимската Голгота, са изминали две хиляди години, от това, което със сигурност се е случило между ловешкия "Варош" и Къкрина - само 115. Но нехайството ни към всякакво документиране и способността ни да забравяме, изглежда, са изключителни.

Четирима души описват последното пътуване на Апостола, и четиримата въз основа на разказа на единствения му придружител Никола Цвятков Бакърджията. Тръгване от Ловеч (Левски пеша от къщата на Величка Хашнова през "Стратеш", Никола на кон от махалата "Дръстене" през "Челинска стена"), среща на двамата на пътя за Севлиево, натъкване на турски патрул край Пази мост, повторна среща край "Гьола", пристигане по тъмно в Къкринското ханче. Къщата на Величка Хашнова не съществува, ханчето е разрушено и реставрирано, никакъв "гьол" няма вече по целия път от Ловеч до Къкрина, като се изключи така наречената "Бара" (едно неголямо естествено езеро край самото село, за което в случая не става дума). А мостът? Мостът по чудо все още съществува, само че не се опитвайте току-така да го намерите. Никак не е лесно. Самият аз, показателен пример за това, в което току-що обвиних племето си, бях забравил къде точно се намира и трудно го открих, макар че като дете съм играл в подножието му. При това не става въпрос за невзрачно пътно съоръжение, а за истински, стилно оформен каменен мост с почти шест метра дълъг парапет и арка с височина близо три метра. От много години се канех да се отбия от пътя си и да го видя и когато съвсем наскоро направих това, се озовах в гъсти зелени шубраци. Трябваше да се спусна през тях към пресъхналата долчина, за да разбера, че по време на цялото ми търсене и озъртане съм се намирал върху самия мост. Макар и на изоставено шосе, той беше не само красив, но и полезен някога. В горещите дни под сянката му пладнуваха овце, когато почнеше внезапен дъжд, там се криеха мъже с коси и жени с мотики. Сега пороищата са нанесли пръст и камъни, от това той като че ли е станал по-нисък, на две места е пропукан, но в никакъв случай не може да бъде наречен развалина. Макар че непоправимото вече е станало. Разрушена е средата наоколо. Останали са само десетина-петнайсет метра от старото шосе по посока на Ловеч, оттам започва новият асфалт, от срещуположната страна, към Къкрина старото шосе е разорано, високите сенчести дървета, които го обграждаха по протежение на 200-300 метра, са изсечени до едно, на мястото на чешмата - 15-20 метра северно от арката, е изграден бетонен резервоар, обраснал вече с почти непроходим гъсталак, оттам на километри по посока на Ловеч се редят нови вили. Всичко това е станало през последните години, но към запустението се е тръгнало още преди повече от половин век. Тогава старото шосе през Стратеш е било изоставено, трасето на новото е минало на петдесетина метра южно от моста и той е останал като забравен и, колкото и чудно да е това, като че ли нежелан свидетел на една случка, за която в кабинетите на историците са изписани много страници, водени са безкрайни полемики, а за значението й не съществува яснота и до ден-днешен.

След срещата на Пази мост и разменените въпроси и отговори двете заптиета, според автора на най-обстойната биография на Апостола, "удовлетворени" си заминали за града (Иван Унджиев, "Васил Левски", 1945, стр. 1033). Но какво ще е това "удовлетворение", когато според един от четиримата, записали разказа на Никола Цвятков, отговорът на Апостола на въпроса: "От къде си, аз не те познавам", е бил: "Васил Левски не познаваш ли? Аз те познавам." (Христо Иванов Големия, "Левски в спомените на съвременниците си", събрал Ст. Каракостов, 1973, стр. 307). Иван Унджиев явно не вярва, че отговорът е бил наистина такъв, и това е обяснимо, необяснимо е защо трябва да се вярва на същия от четиримата "евангелисти", че заптиетата са били две.
Другият от тях (д-р Парашкев Стоянов, според изследователите по-безпристрастният, защото няма нищо общо със случилото се) пише, че заптието е било едно, третият (Димитър Пъшков), че са били две, четвъртият (Тодор Луканов) нищо не пише. Броят на заптиетата очевидно има значение, за да се направи извод за поведението им. Едно заптие, дори и да не е било "удовлетворено" от отговора на двамата пътници, едва ли би се опитало да ги задържи. Но сигурно ли е, че и две заптиета ще рискуват това сред голото зимно поле? При положение, че насреща си имат двама млади, здрави мъже и че не заради безобидни скитници, а заради въоръжени бунтовници е било цялото раздвижване на турската полиция през тези дни.

В книгата на Иван Унджиев четем, че отговорът на придружителя на Левски на въпроса, къде отива, е бил: "В Търново" (стр. 654). Но никой от четиримата, записали разказа на живия Никола Цвятков, не е отбелязал такова нещо. И наистина, защо му е било нужно да споменава крайната цел на пътуването си? Но ако Никола Цвятков наистина така е отговорил на заптието, естествено е било да последва въпросът, къде смята да пренощува, след като се е отправил на такъв дълъг път в късния следобед на късия декемврийски ден. Левски сигурно е дал на придружителя си указания какво да отговоря в случай на среща с турски полицаи. Кой отговор би звучал убедително? Очевидно е трябвало да се спомене населено място или хан, а хановете по обясними причини са се намирали или в населените места, или по кръстопътищата в близост до тях. Кои обаче са населените места, до които човек, тръгнал да купува бакър в Търново, а не по друга някаква причина, караща го да язди през зимната нощ до пълно изтощение, би могъл да стигне? Това са българските села Горно Павликени, Къкрина и Брестово и турските по онова време Прелом, Малиново и Петко Славейково. Горно Павликени е твърде близо до Ловеч, само на 10 км, а шосето през Пази мост е най-дългият от трите възможни пътя, които водят към това село. Съществуват признаци, че заптието Хасан Али Чауш е познавал живеещия в ловешката махала Дръстене Никола Цвятков (Иван Унджиев, стр. 1034). Ако това е било така, възможността той да посочи Горно Павликени като междинна или крайна цел на пътуването си става още по-малка, защото от Дръстене за там се пътува по преките пътища през местността Дери вол или през тогавашните "Чифлици" на километри южно от Пази мост. Село Брестово е на 24 км от Ловеч и твърде на север от търновското шосе. Пътят за него минава през Къкрина. Що се отнася до хановете, такива дори в годините около Втората световна война е имало на кръстовището за Горно Павликени и на следващото за Прелом и Малиново. Първото е на 7, второто на 4 км преди Къкрина. Само ако Хасан Али Чауш не е познавал Никола Цвятков или съвсем бегло го е познавал, последният би се решил да каже, че ще преспи в хан, разположен толкова близо до родното му село, без това да породи съмнения. (В Къкрина са живеели родителите и близките роднини на придружителя на Левски.) Къкрина и Прелом се намират симетрично от двете страни на търновското шосе, първото на 4 км на север, второто точно на същото разстояние на юг.
Отбивките и за двете са на едно и също място. В турското или в българското село е логично да бъде търсен евентуално заподозреният Никола Цвятков дори ако Хасан Али Чауш не е бил наясно с роднинските му връзки или дори ако изобщо не го е познавал? На пътника, подминал споменатите отбивки, предстоят дълги километри (28 от Ловеч), преди да пристигне в късна нощ в третото турско село - днешното Петко Славейково. Но не трябва да се забравя, че по много добре претеглени съображения Левски е предпочел той и Никола Цвятков да тръгнат от Ловеч само с един кон. Скоростта на съвместното придвижване на ездач и пешеходец обаче не се определя от възможностите на коня. Очевидно е, че ако върху двамата от Пази мост наистина е паднало подозрение (Левски не е знаел, че портретът му вече е в притежание на турската полиция), ловешкият мюдюрин трябва да е насочил вниманието си към района на Къкрина.

Има и едно друго обстоятелство, което не е отбелязано никъде от изследователите, но е документирано в непубликуваните материали за историята на Горно Павликени. Там не е имало революционен комитет. Представител на революционната организация (може би самият Левски) е идвал в селото, но на събранието, на което са присъствали около 5-6 души, местният поп категорично се е противопоставил на идеята да се сформира комитет. Това със сигурност се е знаело от такъв виден член на Ловешкия комитет като поп Кръстьо и ако той след арестуването си наистина се е бил поставил в услуга на турската полиция, информацията му, независимо кога е дадена (преди или непосредствено след случилото се на Пази мост), би могла да спести на потерята едно излишно отбиване в Горно Павликени и да съкрати пътя й до Къкрина.

Ако огледате местността около Пази мост, лесно можете да се поддадете на илюзията, че сте открили фаталната грешка на Апостола. На въпроса на заптието той отговорил, че е от Ловеч и че отива да види колко тор са стоварили кираджиите на лозето му. След което тръгнал на юг. Ловешките лозя обаче започват на приблизително два километра западно от мястото на срещата, а пък нивите на юг и югозапад от това място са землище не на Ловеч, а на Горно Павликени. Едно по-задълбочено проучване ще ви накара да осъзнаете, че не бива да се бърза с изводите. Пешеходецът от Пази мост твърде добре е премервал стъпките си. Защото местните жители си спомнят, че дори на изток по посока на Къкрина в местността Ковачевец е имало лозя. Наистина тази местност се намира в землището на с. Горно Павликени, но щом там от насажденията не е останало нищо, не е ли възможно лозя да е имало южно или югозападно от Пази мост? Само че къде през 1872 г. е била границата между земите на двете селища? Днес тя минава точно през Пази мост и после югозападно от него. Едно разстояние от 50 - 100 метра в случая обаче може да има решаващо значение. Защото, стигайки до самия Пази мост, Левски може би е подминал мястото, от което отбиването му на юг би било естествено. Логично е да се допусне, че ловчанлията Хасан Али Чауш все пак по-добре е познавал местността от пребродилия цялата българска земя Апостол. Все още може да има запазени следи. В спомените на стари хора от Ловеч и Горно Павликени, в евентуално съхранени документи от покупко-продажби. Разбира се, най-вероятното е тези проучвания, ако изобщо някой се заеме с тях, вече да не могат да доведат доникъде. [...]

Това са част от разсъжденията, до които един дилетант може да стигне, когато застане край буренясалия Пази мост. Професионалният изследовател вероятно другояче ще разсъждава за толкова немаловажната среща, станала там на 26 декември 1872 г. Но и той едва ли ще отиде много далеч, ако само разлиства в кабинета си отдавна известни спомени от втора ръка. Топографското разположение на Пази мост е нещо, което не подлежи на субективно тълкуване. Все още. Защото много скоро мостът сигурно ще изчезне. Най-близката вила в тази наистина красива и доскоро пуста местност е вече само на 50 метра от него. Следващият вилен парцел ще бъде малко неравен, но затова пък ще съдържа чудесен строителен материал. И защо наистина толкова кубика обработен камък да стои неизползван, след като чешмата край моста, за която споменава придружителят на Левски, посочвайки точно мястото на срещата, вече е превърната в бетонен резервоар и напоява градинките на честитите виладжии? На кого е нужен мост, който води за никъде?

Но ако занимаващите се с живота и делото на Левски в продължение на един век не са намерили за необходимо да се маркира този топографски пункт и не са сметнали за вероятно той да послужи като опора за по-нататъшни изследвания по един въпрос, който занимава всеки българин, защо мостът и местността около него не бъдат съхранени просто като исторически паметник? Как е изглеждал Пази мост през 1872 г. и на какви преустройства е подлаган по-късно, е второстепенен въпрос. От значение е не външният му вид, а че той безапелационно сочи мястото на събитието. (За разлика от някои по-сетнешни писания в разказа на Никола Цвятков става въпрос не за местността Пази мост, а именно за моста и за чешмата край него.) Пази мост впрочем още преди времето на Левски е свързан с предания. Според горнопавликенските старци той е бил любимо място за засади на някой си Кара Исеин - разбойник, който уж имал строго диференциран подход към по-бедни и по-богати пътници. Но да оставим разбойника.

Тези редове не са написани, за да се търсят виновници и да се иска отговорност. Авторът им също не би могъл да се причисли към невинните. Ловеч е градът, най-тясно свързан както с най-активната революционна дейност на Васил Левски, така и с последните му дни, затова точно там не трябва да бъде оставяно без внимание каквото и да било, което би могло да свидетелства за обстоятелствата на залавянето му. От друга страна, съхраняването на една национална светиня не може да бъде дело само на една местна общественост или администрация.

Послеслов - 16 години по-късно

Шестнайсет години по-късно всичко си е пак същото. Наистина сега сътрудниците на музея "Васил Левски" няма да ви кажат, че такъв мост не съществува, но никак не е далеч времето, когато, вече с основание ще започнат пак да го казват, защото той продължава да се руши. А ето какво пише през 1990 г. един наистина сериозен, внушаващ впечатление за скрупульозна прецизност автор:

"От една страна местността, в която са се срещнали, е твърде гола и е било достатъчно заптиетата да са погледнали от седлата на конете си назад, за да видят, че двамата пътници са се събрали отново заедно. [...] От снимките, с които разполагаме, съвсем ясно си личи, че от моста в местността Пази мост се вижда без каквото и да е препятствие местността Гьола, в която Левски и Николчо Цвятков са се събрали отново" (Димитър Панчовски, "Последните дни...", стр. 237-238).

Колко е била гола местността преди 120 - 130 години един Господ знае (преди 30 - 40 години всеки случай покрай изоставения път, на който е мостът, растяха огромни дървета), но как може със снимки да се доказва, от коя местност коя друга се вижда. Освен, ако снимката бъде направена от или край характерен обект, в случая - Пази мост. Всеки обаче, който наистина отиде там, ще види, че от него нищо не може да се заснеме, толкова ниско е разположен той и така е обраснал с шубраци. Освен това местност с име "Гьолът" непосредствено край Пази мост изобщо няма. (Местностите на изток от него се наричат "Диван козу" и "Ковачевец".) Не може и да има, защото гьоловете, т. е. блатата не се намират по върховете на възвишенията, а пътят от Пази мост към Къкрина се изкачва по възвишение. Затова, ако наистина застанете малко по-високо от моста (защото от него наистина нищо не се вижда), можете да проследите движението на отдалечаващ се пътник най-много на 400 - 500 метра. Ако Левски на такова разстояние беше се присъединил към спътника си, това наистина би било непредпазливост - качество, което му приписват нашите съвременни автори. Само че той го е направил 3 - 4 километра по-нататък. В местността, където действително е имало гьол ("Гешовският въртоп") и която не само от седло на кон, ами и от върховете на съседните на Пази мост възвишения не би могла да бъде видяна, дори и с най-съвършените съвременни оптически уреди.

Не е бил непредпазлив Апостолът, ами ние сме нехайни и повърхностни.

След като може да се смята за доказано, че случилото се край Пази мост е причината за залавянето на Левски, остава открит въпросът, дали ловешкият мюдюрин е пропуснал възможността да си осигури информатори, които да улесняват през онези дни на 1872 г. задачата му. Моето лично убеждение (след всичко, което съм казал и писал, нямам право да го премълчавам) продължава да е скептично. Без да влизам в територията на историците, спорещи за смисъла на всевъзможния доказателствен и контрадоказателствен материал, известната, излязла от ръката на самия поп Кръстьо дописка "Памятникът на свещенодякона Игнатий Левски" дава основание за това.
Ако, според писаното от поп Кръстьо през 1881 г., кръвта на слугата, убит "посред пладне в Лович (в Денчовата къща) от несмислена ръка [...] и днеска вика за отмъщение", то дали тази кръв по същия начин или още по-силно не е викала девет години по-рано, когато полицията е била по дирите на извършителя? Колко непоклатими биха могли да бъдат моралните задръжки на поп Кръстьо по отношение на човек, когото той съвсем директно нарича убиец и пладнешки разбойник? ("Кой и защо уби невинното младо момче в Лович и защо отиде там? Народ ли да събужда или къща да обира и хора да убива?") Претендиращото за "психологическа вярност" обяснение, че по-естествено е заподозреният в предателство свещеник, ако наистина е имал вина, с хвалебствени думи да говори за Васил Левски, вместо да отправя към него такова "словесно изстъпление", не звучи убедително. Такова поведение може да е естествено за неграмотните Дядо Въльовци от старопланинските кошари, когато след Освобождението им се е налагало да се каят, че наистина не са правили разлика между разбойник и борец за свобода, но не и за интелектуално далеч превъзхождащия ги поп Кръстьо. За разлика от многобройните заподозрени в съзнателен или несъзнателен принос за случилото се в Къкрина - от Пано Бонжора до Величка Хашнова - той има идейна мотивация за евентуалното си поведение. Нещата опират до кардинални, нямащи и днес еднозначен отговор въпроси. За революцията и за покорството, за примирението с тиранията и за употребата на сила срещу нея.

Най-малко каменният мост край Ловеч може да даде отговор на тези въпроси. Със самото си местоположение обаче, той винаги неизменно и безпристрастно ще свидетелства в полза на една теза: Че на 27 декември 1872 г. Васил Левски е попаднал в ръцете на турската полиция преди всичко поради стечение на трудно предвидими обстоятелства. И че без срещата със заптиетата именно на тази точка от пътя му той вероятно нямаше да бъде заловен. Поне тогава, след онова свое последно отбиване в Ловеч.

Това е достатъчно основание да се очаква от Общобългарския комитет "Васил Левски", от фондацията със същото име и от кметството на град Ловеч, че ще положат грижи Пази мост да не продължи да се руши, а да бъде укрепен и запазен като исторически паметник.