Десет години без Слави
Пет и двайсет е. Сутринта.
Просветлява. Също като през оная априлска утрин, в която Слави
се е въртял около заключения Сливенски театър и се чудил и тюхкал
защо няма никой, къде са артистите, репетицията е от пет, вече
е пет и двайсет, а той сам самичък обикаля около театъра!
Е, да - пет и двайсет е. Ама сутринта. До началото на репетицията
има-няма дванайсет часа. Какво от това? Нощ ли е, ден ли е - нали
е все време. Време за театър.
1984 или 1985 година. Пак е април, пак сме сменили времето на
"лятно". (Все го сменяме това време, а то не ще ли и
не ще.) Привечер. Слави пътува с тролея из Сливен. Някой го пита
колко е часът. Той поглежда часовника си (от ония часовничета,
дето идваха на чували от непонятния нам Индокитай.) Вижда четири
нули и деликатно се обръща към съседа си: "Не знам. Моят
се занули, майна!"
Слави е родом от Велико Търново, а това "майна" се е
промушило в езика му може би от времето, когато е делил студентския
таван с Коко Азарян, или от дългото бродене по театралните чукари
с Нейко Нейков и Мишо Шишков, и тримата синове на тепетата и "Тримоната".
Първата ми среща със света-театър на Слави Шкаров беше през пролетта
на 1977 г. (пак пролет, пак април). Едно русокосо момиче, първокурсничка
във ВИТИЗ, почти тайнствено ми съобщи, че утре сутринта в Младежкия
театър ще се играе "Кръчмата под зеленото дърво" на
Русенския театър. Така е, сиромашки бяха им отпуснали едно сутрешно
представление в столицата.
И как ми се прииска тогава и аз да съм там, сред тези човеци под
зеленото дърво, да се смиря пред аристократичния Американец на
Диди Димчев, да поискам едно питие от кръчмаря Микей или просто,
ей тъй, да си седя в този пъстър свят - Театъра на Слави. А който
не е имал този късмет, нека помоли Борето Стоилов от "Ла
Страда" да му изпее с китарата си песента на Рашо Младенов
от спектакъла. Сигурен съм, че поне за един час ще бъде друг човек.
Със Слави се срещнах на 12 април 1984 година, рождения му ден,
в Сливен. И се скарахме. Повода не помня. А и скарването трая
от ден до пладне. Но същинската ми среща беше в деня, когато присъствах
за първи път на разговор между него и Нейко Нейков - Неговия сценограф.
Говориха си на чист български, никакъв диалект или вносни думи,
а аз нищо не разбирах. Пред мен прелитаха изречения, отделните
думи бяха ясни, но за какво си говореха - пълен мрак.
Когато наскоро разказах на Георги Чапкънов - Чапа, едно от най-човешките
имена в българското имане-нямане, той ми каза: "Ами, тъй
е! Човек с думи трябва да се огради от случайни хора. Иначе минават
през душата ти като през хан." И добави: "Ех, Славко!
Една тумба бяхме като студенти. Той... Що тъй рано му се случи?..."
Повярвайте ми - страшна е тази ограда от думи. Говорят си Слави,
Нейко и Мишо, а ние, актьорите от първия им спектакъл в Сливен
- "Мата Хари" от Недялко Йорданов, сме като пътници
на незнайна гара - нито знаем защо сме там, нито кой влак да хванем.
И скандали имаше, предмети хвърчаха от сцената към "седмия
ред" в тъмния салон и какво ли не. Но "стоплиш"
ли кода, усетиш ли удоволствието да говориш през седем изречения,
ясно ли ти е какво означават режисьорските указания: "китайско
село", "кака се ожени", "с каква салата се
яде това?", "оттук до Кърджали", "Варненски
театър", "лошо, но бързо!", ти си минал оградата
и си влязъл в пъстрия Дом-Театър на Слави, пред който дори къщата
на Хундертвасер скромно ще сведе прозорци, обрасли с цъфнали фиданки.
Минава година. Пак е пролет. Слави пак е в Сливен. "Праг"
на Алексей Дударев. И сега актрисата Петя Миладинова казва: "Това
е най-добрият спектакъл, който някога съм гледала." А аз
помня - всеки намираше нещо От и За себе си в него - от пионерчетата
до пенсионерите. (Първите вече ги няма, но белокосите българи
стремително пълнят опразнените им редици.)
Минава година. Идва "Ревизор"-ът на Гогол. И Слави.
Тук е мястото да спомена с няколко думи за репетициите на маса
на Слави. Режисьорски анализ? - "Айде сега, ще се вземаме
насериозно". Не че не го можеше! И още как! Седмица можеше
да те облива със знания за епоха, автор, музика, живопис. Но не
би! Само кротко с плътния си глас ще каже: "А сега да видим
какво ще правим с текста." Точно така - "Ще правим".
Защото, без да се усетим, той ни довеждаше до това състояние,
в което сами раждахме думите на героите си, които бяха думите
на автора и не бяха. И се раждаше онзи език на Театъра на Слави,
в който автори като Радичков, Гогол, Булгаков ставаха Радичков
на Слави, Гогол на Слави, Булгаков на Слави. Но не мислете, че
играеше ножицата или се лепяха думички на други автори - сакън,
както казваше, опазил ни Господ!
Та сега, като гледам афиши с огромни букви - "Авторски спектакъл
на еди-кой си", По еди-кой си автор, самият автор се е свил
уплашено на афиша в дребен, дребен шрифт. Не стига това, ами навързани
още две шепи автори, се сещам - все едно си в гората с кошница,
береш си къпини, малини, ягоди и вместо да си ги зобнеш една по
една, да усетиш вкуса им, ти вземи, че тежкоатлетически разтръскай
кошницата, докато дъхавите горски плодове не се превърнат в лепкава
каша, дето не става за нищо, та дори и едно бабино сладко не можеш
извъртя. На тези хорица ми идва да кажа: "Ами що не си напишеш
пиеса бе, драги? Що ще лепиш една дузина автори като на стенвестник
"Да живее международното положение!" (На тези, които
не знаят що за дума е "стенвестник", им препоръчвам
да прочетат ненаписаната все още книга за скрижалите на "социалистическото"
минало на българия. Минало ли?)
Слави не просто знаеше. Той познаваше. За последния си спектакъл
в Сливен, "Съзаклятието на лицемерите" на Булгаков,
казваше: "Туй е за некролог." И позна! По шкаровски
ясно му беше какво се случва около него. Знаеше оная тричленка,
която гледа в Сливен неговия "Праг" на Дударев. Тяхното
"Не" изолира спектакъла и забрани достъпа му в София.
Слави знаеше човека-професор, който направи всичко възможно да
не се осъществи неговият дебют в Младежкия театър в София.
И много други, живи и здрави, чиито часовници никога няма да покажат
четири нули. Марковите часовници не са способни на такова чудо.
Блестят часовниците им, блестят усмивките им в комисии, фондации
и по коридорите, където се решават човешки съдби. С ледени усмивки
те гледаха догарящите свещици на Слави, на Любо Дековски, на Марго
Минков, Александър Геров, Биньо Иванов.
И дано се лъжа, но за този списък са приготвени още бели листове.
Защото сега сме свидетели на най-тихото унищожение на можещите.
За разлика от 1925 година и годините, непосредствено след 1944-та,
когато унищожението беше физическо, сегашното - тихо, с усмивка
всмуква въздуха около различните и можещи човеци, за да остане
всесилен пиринченият блясък на лъснатите лакти.
Та за нулите. Чувам, че компютрите имали проблеми с нулите на
2000-та година. И пак чувам, че наши момчета българчета изнамерили
лек за 580-те милиона компютъра по света. Нали измислихме компютъра,
вируси за него, що сега да не му помогнем.
Като Единица Слави твърде отдавна беше наясно с нулите, те и затова
му се лепяха - белким го затулят. Едно искам да им кажа - сега
неговата Единица не сочи небето, нейното острие е насочено надолу,
към нас. Както той рисуваше върху програмите на своите актьори
- меч, спуснат с парашут над мишена, а встрани оценка - три минус.
Часовникът на Слави отдавна показа, че Истинското време е спряло.
Но същият този часовник ще работи безотказно, докато ни има и
ще отмерва нулите в душите ни.
Я да се видим - що за нули сме. Отначало, Слави!
29 април 1998 г.
София
Тодор Близнаков
Десет години... Има
улица в Русе, има камерна зала в Сливенския театър на негово име.
Няколко поколения театрали в трудните мигове на собствената си
безизходност намират спасение в произнасяне на неговото име. Неговото
име стои като щит пред наглата, ръкомахаща режисура. То е като
парола за доверие на непознати. То е вяра на пребития от театрални
решения провинциален актьор. То е онова голямо Аз на спектакъла,
в който всеки намира себе си.
Той е зрителят, приятелят, отхвърляният, детето. Той е споменът,
достойнството, унижението, гладът и славата.
Слави, Бог да те прости!
Нейко Нейков
Всеки, който се е
докосвал до света на Слави Шкаров и е дишал въздуха около него,
има правото да каже, че е имал един шанс повече - шанса да си
бил негов приятел.
С него се говореше през седем изречения. И всичко беше кристално
ясно и фантазно. Той ни казваше по една кодова дума и ние отлепяхме
веднага. Радостта беше всеобща и взаимна.
Аз не познавам режисьор в българския театър, който толкова да
обича актьорите си и да ги поставя едни гърди пред себе си. И
всички те му останаха верни до гроб, а някои и там горе...
Магьосникът бе неговият гений. Той превръщаше цветните му сънища
в реалности на сцената.
За Слави Шкаров нямаше тайни в занаята. Все повтаряше: "Кога
ли ще направим телефонния указател?"
Паметни ще останат срещите ми с него. "Мише, майна, добре,
че не четеш пиеси. Ама ние играем с черните фигури и трябва да
спечелим публиката за нашия шампионат. С белите фигури знаеш кои
са." Пауза. Мълчим и отпиваме. "По-добре да я свършим
лошо, но бързо, отколкото за 3-."
В живота имам няколко жалона и те са свързани със Слави. "Кошници"
от Й. Радичков, "Дванайста нощ" от Шекспир, "Праг"
от Дударев, "Кучешко сърце" от Булгаков, "Ревизор"
от Гогол, "Съзаклятието на лицемерите (Молиер)" от Булгаков
и последната ни обща работа "Бавачките" от Георгис Скуртис.
Той знаеше, че "Молиер" е неговата лебедова песен. Следващата
ни "Среща от третия вид" - "Майстора и Маргарита"
- не можа да се осъществи.
На моите работни екземпляри от пиесите, които така и не прочетох,
остана само кинжалът с парашут - емблемата на Слави.
Когато не разбирах неговия шифър, на помощ като преводач пристигаше
художникът Нейко Нейков - човекът, който владееше перфектно същия
език. И ако думите не стигаха, всеки от тях засвирваше с уста
някаква своя мелодия, напомняща за вятъра и още нещо... Тогава
сядах на пианото и музиката на мига се раждаше. Бог слизаше при
нас.
Дай, Боже, всекиму това върховно щастие!
Просветлява. Също като през оная априлска утрин, в която Слави
се е въртял около заключения Сливенски театър и се чудил и тюхкал
защо няма никой, къде са артистите, репетицията е от пет, вече
е пет и двайсет, а той сам самичък обикаля около театъра!
Е, да - пет и двайсет е. Ама сутринта. До началото на репетицията
има-няма дванайсет часа. Какво от това? Нощ ли е, ден ли е - нали
е все време. Време за театър.
1984 или 1985 година. Пак е април, пак сме сменили времето на
"лятно". (Все го сменяме това време, а то не ще ли и
не ще.) Привечер. Слави пътува с тролея из Сливен. Някой го пита
колко е часът. Той поглежда часовника си (от ония часовничета,
дето идваха на чували от непонятния нам Индокитай.) Вижда четири
нули и деликатно се обръща към съседа си: "Не знам. Моят
се занули, майна!"
Слави е родом от Велико Търново, а това "майна" се е
промушило в езика му може би от времето, когато е делил студентския
таван с Коко Азарян, или от дългото бродене по театралните чукари
с Нейко Нейков и Мишо Шишков, и тримата синове на тепетата и "Тримоната".
Първата ми среща със света-театър на Слави Шкаров беше през пролетта
на 1977 г. (пак пролет, пак април). Едно русокосо момиче, първокурсничка
във ВИТИЗ, почти тайнствено ми съобщи, че утре сутринта в Младежкия
театър ще се играе "Кръчмата под зеленото дърво" на
Русенския театър. Така е, сиромашки бяха им отпуснали едно сутрешно
представление в столицата.
И как ми се прииска тогава и аз да съм там, сред тези човеци под
зеленото дърво, да се смиря пред аристократичния Американец на
Диди Димчев, да поискам едно питие от кръчмаря Микей или просто,
ей тъй, да си седя в този пъстър свят - Театъра на Слави. А който
не е имал този късмет, нека помоли Борето Стоилов от "Ла
Страда" да му изпее с китарата си песента на Рашо Младенов
от спектакъла. Сигурен съм, че поне за един час ще бъде друг човек.
Със Слави се срещнах на 12 април 1984 година, рождения му ден,
в Сливен. И се скарахме. Повода не помня. А и скарването трая
от ден до пладне. Но същинската ми среща беше в деня, когато присъствах
за първи път на разговор между него и Нейко Нейков - Неговия сценограф.
Говориха си на чист български, никакъв диалект или вносни думи,
а аз нищо не разбирах. Пред мен прелитаха изречения, отделните
думи бяха ясни, но за какво си говореха - пълен мрак.
Когато наскоро разказах на Георги Чапкънов - Чапа, едно от най-човешките
имена в българското имане-нямане, той ми каза: "Ами, тъй
е! Човек с думи трябва да се огради от случайни хора. Иначе минават
през душата ти като през хан." И добави: "Ех, Славко!
Една тумба бяхме като студенти. Той... Що тъй рано му се случи?..."
Повярвайте ми - страшна е тази ограда от думи. Говорят си Слави,
Нейко и Мишо, а ние, актьорите от първия им спектакъл в Сливен
- "Мата Хари" от Недялко Йорданов, сме като пътници
на незнайна гара - нито знаем защо сме там, нито кой влак да хванем.
И скандали имаше, предмети хвърчаха от сцената към "седмия
ред" в тъмния салон и какво ли не. Но "стоплиш"
ли кода, усетиш ли удоволствието да говориш през седем изречения,
ясно ли ти е какво означават режисьорските указания: "китайско
село", "кака се ожени", "с каква салата се
яде това?", "оттук до Кърджали", "Варненски
театър", "лошо, но бързо!", ти си минал оградата
и си влязъл в пъстрия Дом-Театър на Слави, пред който дори къщата
на Хундертвасер скромно ще сведе прозорци, обрасли с цъфнали фиданки.
Минава година. Пак е пролет. Слави пак е в Сливен. "Праг"
на Алексей Дударев. И сега актрисата Петя Миладинова казва: "Това
е най-добрият спектакъл, който някога съм гледала." А аз
помня - всеки намираше нещо От и За себе си в него - от пионерчетата
до пенсионерите. (Първите вече ги няма, но белокосите българи
стремително пълнят опразнените им редици.)
Минава година. Идва "Ревизор"-ът на Гогол. И Слави.
Тук е мястото да спомена с няколко думи за репетициите на маса
на Слави. Режисьорски анализ? - "Айде сега, ще се вземаме
насериозно". Не че не го можеше! И още как! Седмица можеше
да те облива със знания за епоха, автор, музика, живопис. Но не
би! Само кротко с плътния си глас ще каже: "А сега да видим
какво ще правим с текста." Точно така - "Ще правим".
Защото, без да се усетим, той ни довеждаше до това състояние,
в което сами раждахме думите на героите си, които бяха думите
на автора и не бяха. И се раждаше онзи език на Театъра на Слави,
в който автори като Радичков, Гогол, Булгаков ставаха Радичков
на Слави, Гогол на Слави, Булгаков на Слави. Но не мислете, че
играеше ножицата или се лепяха думички на други автори - сакън,
както казваше, опазил ни Господ!
Та сега, като гледам афиши с огромни букви - "Авторски спектакъл
на еди-кой си", По еди-кой си автор, самият автор се е свил
уплашено на афиша в дребен, дребен шрифт. Не стига това, ами навързани
още две шепи автори, се сещам - все едно си в гората с кошница,
береш си къпини, малини, ягоди и вместо да си ги зобнеш една по
една, да усетиш вкуса им, ти вземи, че тежкоатлетически разтръскай
кошницата, докато дъхавите горски плодове не се превърнат в лепкава
каша, дето не става за нищо, та дори и едно бабино сладко не можеш
извъртя. На тези хорица ми идва да кажа: "Ами що не си напишеш
пиеса бе, драги? Що ще лепиш една дузина автори като на стенвестник
"Да живее международното положение!" (На тези, които
не знаят що за дума е "стенвестник", им препоръчвам
да прочетат ненаписаната все още книга за скрижалите на "социалистическото"
минало на българия. Минало ли?)
Слави не просто знаеше. Той познаваше. За последния си спектакъл
в Сливен, "Съзаклятието на лицемерите" на Булгаков,
казваше: "Туй е за некролог." И позна! По шкаровски
ясно му беше какво се случва около него. Знаеше оная тричленка,
която гледа в Сливен неговия "Праг" на Дударев. Тяхното
"Не" изолира спектакъла и забрани достъпа му в София.
Слави знаеше човека-професор, който направи всичко възможно да
не се осъществи неговият дебют в Младежкия театър в София.
И много други, живи и здрави, чиито часовници никога няма да покажат
четири нули. Марковите часовници не са способни на такова чудо.
Блестят часовниците им, блестят усмивките им в комисии, фондации
и по коридорите, където се решават човешки съдби. С ледени усмивки
те гледаха догарящите свещици на Слави, на Любо Дековски, на Марго
Минков, Александър Геров, Биньо Иванов.
И дано се лъжа, но за този списък са приготвени още бели листове.
Защото сега сме свидетели на най-тихото унищожение на можещите.
За разлика от 1925 година и годините, непосредствено след 1944-та,
когато унищожението беше физическо, сегашното - тихо, с усмивка
всмуква въздуха около различните и можещи човеци, за да остане
всесилен пиринченият блясък на лъснатите лакти.
Та за нулите. Чувам, че компютрите имали проблеми с нулите на
2000-та година. И пак чувам, че наши момчета българчета изнамерили
лек за 580-те милиона компютъра по света. Нали измислихме компютъра,
вируси за него, що сега да не му помогнем.
Като Единица Слави твърде отдавна беше наясно с нулите, те и затова
му се лепяха - белким го затулят. Едно искам да им кажа - сега
неговата Единица не сочи небето, нейното острие е насочено надолу,
към нас. Както той рисуваше върху програмите на своите актьори
- меч, спуснат с парашут над мишена, а встрани оценка - три минус.
Часовникът на Слави отдавна показа, че Истинското време е спряло.
Но същият този часовник ще работи безотказно, докато ни има и
ще отмерва нулите в душите ни.
Я да се видим - що за нули сме. Отначало, Слави!
29 април 1998 г.
София
Тодор Близнаков
Десет години... Има
улица в Русе, има камерна зала в Сливенския театър на негово име.
Няколко поколения театрали в трудните мигове на собствената си
безизходност намират спасение в произнасяне на неговото име. Неговото
име стои като щит пред наглата, ръкомахаща режисура. То е като
парола за доверие на непознати. То е вяра на пребития от театрални
решения провинциален актьор. То е онова голямо Аз на спектакъла,
в който всеки намира себе си.
Той е зрителят, приятелят, отхвърляният, детето. Той е споменът,
достойнството, унижението, гладът и славата.
Слави, Бог да те прости!
Нейко Нейков
Всеки, който се е
докосвал до света на Слави Шкаров и е дишал въздуха около него,
има правото да каже, че е имал един шанс повече - шанса да си
бил негов приятел.
С него се говореше през седем изречения. И всичко беше кристално
ясно и фантазно. Той ни казваше по една кодова дума и ние отлепяхме
веднага. Радостта беше всеобща и взаимна.
Аз не познавам режисьор в българския театър, който толкова да
обича актьорите си и да ги поставя едни гърди пред себе си. И
всички те му останаха верни до гроб, а някои и там горе...
Магьосникът бе неговият гений. Той превръщаше цветните му сънища
в реалности на сцената.
За Слави Шкаров нямаше тайни в занаята. Все повтаряше: "Кога
ли ще направим телефонния указател?"
Паметни ще останат срещите ми с него. "Мише, майна, добре,
че не четеш пиеси. Ама ние играем с черните фигури и трябва да
спечелим публиката за нашия шампионат. С белите фигури знаеш кои
са." Пауза. Мълчим и отпиваме. "По-добре да я свършим
лошо, но бързо, отколкото за 3-."
В живота имам няколко жалона и те са свързани със Слави. "Кошници"
от Й. Радичков, "Дванайста нощ" от Шекспир, "Праг"
от Дударев, "Кучешко сърце" от Булгаков, "Ревизор"
от Гогол, "Съзаклятието на лицемерите (Молиер)" от Булгаков
и последната ни обща работа "Бавачките" от Георгис Скуртис.
Той знаеше, че "Молиер" е неговата лебедова песен. Следващата
ни "Среща от третия вид" - "Майстора и Маргарита"
- не можа да се осъществи.
На моите работни екземпляри от пиесите, които така и не прочетох,
остана само кинжалът с парашут - емблемата на Слави.
Когато не разбирах неговия шифър, на помощ като преводач пристигаше
художникът Нейко Нейков - човекът, който владееше перфектно същия
език. И ако думите не стигаха, всеки от тях засвирваше с уста
някаква своя мелодия, напомняща за вятъра и още нещо... Тогава
сядах на пианото и музиката на мига се раждаше. Бог слизаше при
нас.
Дай, Боже, всекиму това върховно щастие!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
