Айслер е композиторът, чиято музика в България изобщо не може да се чуе в концертната зала. Много рядко се подрежда поради някое по-оригинално хрумване на музикален редактор само от Българското национално радио, предимно от програма "Христо Ботев". Айслер беше комунист, един от най-способните ученици на Шьонберг, с нюх за новото и също така композитор на песни на немските работници. През март 1933 година, когато Хитлер взима властта, Айслер имал късмета да е във Виена, след което заминал за Съединените щати. Започнал да се прехранва в киното. През 1947 година той и приятелят му Бертолт Брехт били задължени да напуснат Щатите и Айслер заживял между Източен Берлин и Виена - до смъртта си на 7 септември 1962 година. На Запад той бе считан за прокламатор на разединението на Германия, възторжено възпяващ Германската Демократична Република (беше автор на държавния й химн). В самата ГДР властта го отрупвала с държавни награди, но музиката му се изпълнявала рядко. Днес - още по-рядко. Но Висшето училище за музика в бившия Източен Берлин носи името му.

Звукозаписният гигант "Decca" наруши това монументално затишие около Ханс Айслер и издаде неговата Немска симфония в серията си "Entartete Musik". Творбата може спокойно да се определи като "субективен музикален разказ за историята на Германия след 1933 година". По-голямата част от нея е написана в 30-те години; симфония, която се нарича още и антифашистка кантата - за четирима солисти, двама рецитатори, хор и оркестър; симфония, в която поезията на Брехт играе дефинитивна роля и чийто първи запис, откакто е създадена, е тъкмо този - на фирмата "Decca". Парадоксално, но факт, симфонията е била нежелана сякаш и в следвоенна Германия - едно-единствено нейно изпълнение е регистрирано през 1957 година. Сякаш все още продължава да бъде в графата "Entartete Kunst"; впрочем знае се, че много от имената, попаднали там по времето на Хитлер, бяха преследвани и в най-усърдните комунистически години. Или най-малкото - бяха третирани като несъществуващи.

Случаят Ханс Айслер в това отношение действително е близък до трагедията. Защото става дума за много голям музикант и композитор. Един модерен композитор. Ученикът на Шьонберг очевидно е имал професионални сетива за музикалния език на своето време и индивидуално отношение към него; притежавал е гъвкавостта за многожанров изказ, за приложение на композиторския си "занаят" в разнообразни и най-различни форми - от най-елитарната до най-масовата. В това отношение Немската симфония е като енциклопедия на Айслеровия творчески път. Единайсетте части на композицията го представят и като оркестров майстор, и като хроникьор на социалните движения, и като човек с определени политически убеждения в някаква сплав между ламентацията и яростното обвинение, която някой историк би могъл да нарече диалектическа. В нея е събран опитът на големия творец на впечатляваща оркестрова музика, на естетски камерни творби, на Холивудски елегии, на музика към филми като Kuhle Wampe (Златан Дудов) или "Нощ и мъгла" на Ален Рене, песни по текстове на Брехт и Хьолдерлин; един опит, който респектира и изисква опознаване. Усилието си струва, защото музиката е хубава.