- Разпространението на новите носители на словото - и преди всичко на дигиталните - ни кара да се замислим над връзката им със самото писмо: как да я опишем? Какви наблюдения могат да се направят по еволюцията на практиките на четене? Има ли драстични промени? Съществува ли начин да запазим писаното слово като присъщо на нашата епоха?

- Преди да говорим за самите практики на четене, първото заключение, което можем да направим, засяга производството, а не възприемането на текстовете, пред които са изправени хората.

Да вземем първо традиционните носители: книгата, печатът. Книгата продължава своя ход, но под една парадоксална форма: днес се публикуват повече заглавия от преди, а в същото време средният брой на купувачите по заглавия намалява. Що се отнася до печата, той разширява тематичната си територия: Франция е страната с най-голям брой списания, посветени на всякакви теми и насочени към всички видове възможна и въображаема публика. За година изникват няколко стотици заглавия. И още толкова изчезват - "желанието за хартия" е живо.

Но към тези носители се прибавят нови, свързани преди всичко с развитието на информатиката и, отскоро, на Интернет. Това, което се вижда по екраните днес, е главно текст. Повсеместното разпространение на телевизора повлече след себе си умножаването на образите и спомогна публиката да се преобрази в "оптичен гладник". Но дали сегашното развитие на компютърните монитори ще я превърне отново в читател? Трябва да сме доволни от това разпространение на писаното слово и да помечтаем това разнообразие от текстови носители (книгата, печатът, компютърният екран) да увеличи шансовете на всички за достъп до огромния резервоар от натрупано знание. Действителността обаче е по-сложна: при наличието на свръхизбор, който надхвърля всяка лична способност за възприемане и поставя под въпрос традиционните умения за локализиране на информацията, трябва да си виртуоз по четене и по ориентиране в текстовете, за да овладееш всички възможностите, които се предоставят.

- Независимо от въпроса за свръхизобилието, словото на екрана провокира ли същия процес на четене, както печатното слово?

- Роже Шартие много добре показа, че в хода на историята измененията на материалните форми на писания текст са засегнали начините на мислене. Преминаването от волумена, свитъка (т.е. от рулото, което се развива постепенно с четенето и чиито завити краища крият текста отгоре и отдолу на четения пасаж) към кодекса (т. е. шитата книга, съставена от подвързани листа) позволи да се настанят други начини на ползване на текста: прелистването, движението вътре в него, достъп чрез показалеца или съдържанието, ориентиране благодарение на номерацията на страниците и т.н. Парадокс - днес текстът, който се изписва на екрана, особено когато е дълъг, преоткрива едновремешния свитък: всеки новопоявяващ се ред физически заличава предшестващия го.

Екранът не допуска това, което прави книгата, още повече двойната страница на вестника и списанието, силни: синоптичната визия, осигуряваща едновременното присъствие на изложените пред окото информации, т.е. взаимодействието им - без прочитът на едната да заличава другата. Всъщност, съществуването на хипертекстовото сърфиране пречи четенето на екран да се сведе до един високотехнологичен свитък: човек може да тръгне от даден пасаж, през съдържащи се в него дума или израз да стигне до друг и така да се разхожда от текст на текст, като за компас използва сведена до термин тема.

Този подход е ефикасен оперативно, но той причинява и един епистемологичен ефект, обременен с последствия: смисловото единство не е вече контекстът, т. е. книгата, статията, авторът и т. н., а текстът, считаният като "уместен" или "подходящ" фрагмент, разглеждан в самия себе си, който разиграваме с други фрагменти, за да се образува един метатекст без автор и без издател. В книгата или вестника аз владея това, което чета, понеже знам дали заслужава доверие, знам и социалното, и интелектуалното място на пусналия го в обръщение (еди-кой си автор, издател, издание и т.н.), или понеже мога да уловя, чрез останалата част от творбата или изданието, с кого и с какво си имам работа. Докато в случая с Интернет влизам направо в едно съдържание, откъснато от всякакъв определител, дори пусналия го в обръщение не може да бъде идентифициран. Накратко, с печатното се влиза през вратата. С Интернет - през прозореца.

- Има ли спад в четенето и ако е така, засяга ли той по същия начин всички носители: главно до книгите ли се отнася, или до всички видове текст? Какво е положението с четенето на вестници, списания и т.н.?

- Социологическите проучвания, засягащи практиките на четене, показват едно парадоксално положение: налице е едновременно повишаване на броя на читателите и намаляване на количеството на прочетеното. Ако се позовем на анкетите, отнасящи се до културните практики на Министерството на културата, установяваме, че от 1970 г. насам броят на хората, прочели поне една книга в годината, чувствително нараства. В замяна на това, за същия период броят на много четящите намалява в полза на средно четящите. С други думи, интензивността на четене, т.е. броят прочетени книги от тези, които и преди са били читатели, клони към спад. Четенето днес е отслабено именно от тези, които досега са му били главната опора, отслабено е включително и сред досега опазената университетска среда. Това няма да се размине без верижни последици, тъй като "много четящите читатели" изработват предписанията в областта на четенето.

Анкетите измерват доста зле развитията в начините на четене. Но с други подходи се наблюдават известни отклонения в отношението към книгата, в начина на достъп до нея и на ползването на нейното съдържание. И, успоредно с това, те улавят появата на нови видове достъп до четенето, върху нови носители.

Що се отнася до отношението към книгата, една от основните тенденции се крие в нарастващата "целевост" на прочита. Все повече хора четат с определена цел: за да се подготвят за пътуване, за изпит, да съблазнят съученичка и т.н. Другояче казано, намалява броят на хората, които четат, "за да четат", заради самия акт на четенето и за породеното от него удоволствие, без някаква утилитарна цел. Следователно, тук имаме един първи вид изместване: развива се четенето от функционален тип.

Вторият вид изместване донякъде допълва първия. Той не се отнася до мотивациите на читателя, а до неговите техники на четене: "плътният" прочит губи позиции за сметка на "плановия" прочит (подхващам използвания от Еманюел Фрес израз по повод студентското четене). Плътният прочит е четене, което се движи между страниците на самата книга, което евентуално използва препратките, индексите, което прекосява книгата от край до край. Плановият прочит е този, чиято базова единица е двойната, сдвоената страница: това е прочит, приспособен към печата; при него читателят, като се води по йерархизиращите текста кодове върху страницата, отива направо там, където му се иска; новото се крие в това, че този начин на четене сякаш се поощрява не само от печата (с неговите режисиращи текста техники), но и от книгоиздаването, най-вече от документалното книгоиздаване, което все повече разполага текстовете по маниера на печата. Следователно, наблюдаваме едно изместване на наложените на читателя изисквания, от него се иска все повече виртуозност в плановия прочит и все по-малко в плътния прочит.

И все пак, плановият прочит не може да замести плътния прочит. В някои случаи, и по-специално когато става дума за сложно дискурсивно мислене, той дори е единственият, който зачита фундаменталния проект на текста. Рискът се крие в това, че немалък брой нови читатели са вече неспособни да се справят с един вид организация на мисълта, която постепенно може да им стане чужда.

Трета забележителна еволюция: "ксерокса", който придружава стремежа на читателите да поддържат утилитарната си връзка с книгата. Видяхме тенденцията, при която смисловото единство не е вече в книгата или вестника, а в текста или във фрагмент от текста. Ето защо копирната техника, водеща до отделянето на най-полезните нам фрагменти, се превърна в "естествена" практика. Първата последица от ксерокопието е заличаването на контекста. Втората - заличаването на автора. Практиката на ксерокопирането разкрива твърде актуалната тенденция да не се гледа на културата като на мисъл на друг човек, който ви тегли напред; като на памет, която правим своя; като обект, на който се подчиняваме - ние придаваме значение единствено на това, което има смисъл само в даден момент, за точно определена цел. Практиката на принтера, който често придружава използването на компютъра, е от съвсем същото естество. Бягащото по екрана писмо фрустрира и поставя ергономични проблеми за комфорт на прочита; то, следователно, иска намерените по Интернет текстове да бъдат фиксирани. И не е чудно, че заедно с компютрите (най-усъвършенствания предмет на модерността) се продават и толкова принтери (предмет, производен на старото откритие на Гутенберг). Книгата може би не се чувства много добре, обаче печатното слово никога не се е чувствало толкова добре.

- Тези еволюции имат като последствие предоставената на читателя възможност да се разграничи по-лесно от търсената от автора последователност. Веднъж зачетена тази реалност, каква стратегия могат да възприемат тези, които оформят съдържанието - и най-вече издателите и авторите?

- Нека припомним най-напред, че всеки прочит по природа е различен от мисълта на автора. Така е от веки веков. Четенето не е акт на приемане, а акт на смислово изграждане. Това, което читателят изгражда в своя прочит, е нещо, което самият той внася в текста, в зависимост от собствената си близост със сюжета, от първоначалните си познания, от хоризонтите си на очакване - точно тях текстът ще актуализира. Неговото действие не е нито пасивно, нито вярно на обективността на текста. Но ако това предателство/присвояване не е ново, неговите форми се променят според природата на носителя. Последователният прочит, присъщ на книгата, е наистина един градивен акт, но при него читателят напредва благодарение на постъпателната мисъл на автора (понякога срещу нея). Прочитът с извадки, присъщ на Интернет и на хипертекста, е, напротив, градивен акт, в който организацията на мисълта е грижа изцяло на този, който сърфира - без дискурсивна рамка и предварително съществуваща логика, които могат да бъдат уловени и да му служат за опора.

И като бумеранг: тези, които пишат (сравнително малко измежду пишещите художествена литература, те не са твърде чувствителни към подобни влияния), изработват в текстовете си форми, с които смятат да улеснят извадките на читателите. Лабораторията, в която се изработват тези нови практики на писането, е печатът, не книгата.

Да вземем (един особено показателен пример) режисурата на информациите във вестниците и списанията, видяна през ъгъла на полезността. Начинът, по който се представят рубриките, свързани с всекидневния живот, дълбоко е променил естеството си: от практични текстове се преминава към прагматични текстове. Особено характерно за тази еволюция е, че текстовете все по-малко се изграждат в зависимост от категориите на познанието (например текст за влиянието на развода върху децата преди включваше познанието на специалисти по логики на идентификацията, действието на траура, бащински и майчински модели и пр.) и все повече са организирани около употребата (ако детето е момиче, кой да ходи да го взима от училище; ако родителите се развеждат, как да се разделят вещите и т.н.). Големи въпроси, за чието обяснение се налага да се опрем на дадена представа за света - мисловно да възприемаме дадена представа за света - са вече накъсвани на безброй маловажни въпроси, които имат определени и управляеми отговори. Тази вълна на, да го наречем, утилитарно фрагментиране, лежи върху подразбиращото се схващане, че едно цяло не е нищо друго, освен сбор от части. Другояче казано, преминахме от една култура на проблемите към една култура на решенията.

Заслужава да се спрем върху факта, че книгоиздаването имитира все по-отблизо еволюцията на печата. Такъв е случаят с "нехудожествените" книги. Такъв е случаят и с "училищните" книги: преди близо двайсетина години те се изграждаха по дискурсивен и йерархизиран начин. По същото време, редом с учебниците, се развиваше културен и документален печат, предназначен за млади читатели. Там информацията беше изградена съобразно степените на нарастващия интерес, бе структурирана в зависимост от читателското любопитство, а не както е структурирано познанието по една тема. Тази формула проработи така добре, че постепенно и учебниците бяха премислени по модела на младежкия печат; и вече не само компетенцията на авторите, но и любопитството на читателя служи за критерий при структурирането им.

Влиянието, което оказва печатът, се забелязва и в начина, по който книгоиздаването третира изображенията и най-вече "наместването" им към текста. Доста дълго изображенията - както в учебниците, така и в документалните книги - служеха за илюстрации към текста, бяха дори плеонастични. Днес твърде често констатираме как - и в книги, и в печата - изображението се използва като средство за навлизане в текста, а не като илюстрация. Изображението е поместено, за да стимулира навлизането в текста: към текста се обръщаме, за да се опитаме да разберем по-добре изображението. От изход то се превърна във вход.

Една друга развиваща се тенденция: тифецването на изображенията в книгоиздаването. Набляга се на "най-уместната" или "въздействащата" част от снимка, картина и пр., тази част бива извадена от иконографския си контекст (фона), за да проговори sui generis, без нейното родословие, без обкръжаващото я, точно както извадките от текста, иззети по Интернет, споменати по-горе. Пример: спомням си една илюстрация в списание, в която, тифецвани, бяха събрани заедно Гилгамеш, Исус и Батман - в един и същ мащаб върху общ фон. Лишен от специфичността, която му придаваше фонът в оригиналното изображение (декор, елементи от епохата, вторични персонажи, относителен размер и пр.), всеки персонаж можеше да бъде сведен до статута на взаимозаменяем герой, още повече, че всички бяха в сходни пози. Практиката на тифеца, използвана поначало в печата, с оглед да бъде избягнат неясният фон и да бъде концентрирано вниманието върху предните планове, днес се прилага нашироко и в книгата.

Във вестниците, с които работя, защитавам идеята, че няма добри и лоши форми, има само форми, пригодни към различни типове мислене. Може ли за бързащите читатели мисълта на Хегел да бъде поставена на дигитален носител? Не мисля... Но ако, напротив, искаме да обясним начина, по който се образува ураган - да, разбира се. Проблемът е, че днес тези нови писмовни форми са модни. И че някои от нас са склонни, от конформизъм, да ги прилагат към обекти, към които те не би трябвало да се прилагат.

- По-голямата самостоятелност на читателя може ли да бъде схващана като разширяване на полето на критичната мисъл? Един вид да не се поддава на приказки, да не допуска повече онзи отсреща, в случая авторът, да има последната дума?

- Не е задължително. Съществува наистина едно завземане на власт от страна на читателя - и то е особено осезаемо при четенето на екран, при което читателят наистина прави каквото си иска. Там писаното слово се подчинява на пръста и на окото (натиск на пръста върху мишката, когато курсорът е точно върху подходящото място). Читателят се е превърнал в демиург: той притежава власт да промени текста, вместо само да обръща страници. Ето защо може да се мисли, че той заема по-активно положение. Но дали е по-самостоятелен поради това?

Сърфирането по Интернет или изследването на текстови дигитални бази данни развиват съвсем особена форма разум: синкретичен разум или асоциативен подход: минава се от страница на страница, от информация на информация, от парче текст на друго парче, от дума на дума, като всеки фрагмент е извадка от различни съвкупности, чиято вътрешна логика не е явна (книги или статии, научен или емпиричен източник, легитимен разпространител или съмнителна организация, професионално или аматьорско слово и т.н.). И тъкмо на читателя се пада да обедини тези разединени предмети, за да направи от тях нещо, което да се държи... Така може да се стигне до бог знае какво... Но може и да се стигне до поезията (всъщност фразата на Пол Елюар "Земята е синя като портокал" беше асоциативна находка, преди космонавтите и науката да я превърнат в истина на наблюдението...).

Синтетичният разум (или дедуктивният подход) се противопоставя на синкретичния разум. Задачата му е да съумее да определи кое от излишното е основното, кое принадлежи към реда на причините и кое е от реда на следствията в разсъждение или текст, преминат от край до край. Това предполага привиден акт на подчинение пред разгръщането на логиката на предлагащия текста. Но читателят в крайна сметка успява да си върне свободата, защото може да му противопостави своята, или да я обогати с перспективи, а не само с нови информации. Между тези две форми на разум, между тези две форми на свобода рискът днес е - след период, в който е господствал синтетичният разум (в ущърб на поезията) - да се премине към нова ера, където господства синкретичният разум (в ущърб на подредеността и строгостта).

- Въпросът беше по-скоро: способни ли сме наистина днес да се подчиним на един автор?

- Все по-трудно става да не прекъснем някого. Към това ни привикна постоянното щракане с дистанционното; ние постоянно щракаме пред телевизора и постоянно прекъсваме - филм, документално предаване, предаване от студио и пр. Правим извадки - вземаме онова, което ни харесва, и го напускаме, когато интересът ни към него отслабне. Т. е. смята се, че даден дискурс има стойност само със силните си моменти, забравяйки, че "мъртвите" моменти, от които бягаме, "щракайки", присъстват, за да подготвят силата на тези, които следват. Вярно е, че при четенето на книга авторът може да бъде прекъснат: може да се прескачат глави или пасажи. Дори ако те са замислени да бъдат прочетени без прекъсване, винаги е възможно нишката да се възстанови. Нещо, което е невъзможно в случая с телевизора, защото докато си обърнал гръб, нишката на дискурса продължава да се развива, без да е възможно да се спреш повторно върху него.

Тази "култура на нетърпението", улеснена от дистанционното, все повече и повече заразява печата. Доста вестници, обсебени от практиката на "щракането" на телезрителите, решават, че хората вече не понасят дължината. Те се стремят да пишат все по-кратко, или да накъсват информацията на безбройни параграфи или карета, готови за "щракане". Което води до изцяло обратен смисъл: прескачането из телевизионните програми означава да правиш по свой вкус и по своя воля извадки - фрагменти от даден дискурс (например от филм), чиято първоначална дължина и цялост е запазена. Пишейки кратко, вестникът "щрака" вместо мен. И аз вече не мога да избирам това, което ми допада, от една съвкупност, чиято цялост би била запазена. "Щракането" е форма на упражняване на свобода - дори и тя да бъде оспорвана. Фрагментирането още при източника е форма за ограничаване на свободата на читателя. В действителност фрагментирането не отразява културата на щракането, а налага културата на клипа.

Друг начин на приближаване до авторовата мисъл: вземането на бележки или коментарът - една основна практика на интелектуалния подход, за което свидетелстват бележките в полето, анотациите, тълкуванията и т.н. Последните развития на студентската практика на вземане на бележки е твърде поучително: за предишното поколение вземането на бележки означаваше да се резюмира книгата или статията, да се възстановят важните движения на мисълта, да се кондензират идеите й; въоръжени с маркер, днешните студенти само маркират. Вземането на бележки означаваше извличане на основното, а маркирането се свежда до извличане на най-доброто.

Това не е едно и също, въпреки че изглежда така: маркирайки извадки, без усилие за кондензиране на съвкупността в по-сбит текст, те се вписват всъщност в типично модерна логика: тази на "best-of" (най-доброто); един метонимичен подход, при който се предполага, че частта отразява цялото. Същият подход действа по всички регистри на комуникацията - от телевизията (множащите се предавания с монтирани най-добрите моменти от изпълнението на даден актьор или от даден филм, или предаване) до музикалната индустрия (модата по компилации и албуми с хитове), като се мине през книгоиздаването (триумфалното завръщане на цитатите чрез книги с афоризми и остроумия, посветени на определена тема). По същество се намираме отново пред същата логика на извадката, в ущърб на последователността, която вече видяхме в интернет-практиката. И както в единия, така и в другия случай това почти епистемологично преместване на начините на мислене е улеснено, ако не и предизвикано, от появата на един инструмент - веднъж твърде сложен (Интернет), друг път твърде прост (маркерът), но винаги определящ, решаващ.

- Критичната традиция е форма на асимилация на дадено съдържание, на даден дискурс, но не е припомняне или възстановяване на форма. Критичният разум, обаче, сякаш все повече се отказва от всякаква форма на асимилация, проявява принципна враждебност спрямо съдържанието...

- Под въпрос е преди всичко отношението към времето. Книгата е нещо, което отнема време, но вътре в него всеки читател владее изцяло своето време: можем да прочетем от нея малко днес, малко утре, да отложим прочита за по-късно, да го забавим, да го ускорим и т. н. С книгата се намираме в "културата на складирането": човек управлява както пожелае четенето на книгата. Нещо невъзможно при "изливащата се култура": при телевизията, при радиото наистина можем да поискаме да гледаме всичко или да видим само една част, но протичането на времето не ни е подвластно, можем да реагиране само в едно наложено ни време (използването на видеото не внесе никаква промяна, защото твърде малко хора използват възможностите му за забавяне или спиране върху изображението). А всяко прекъсване на вниманието води до изпускане на съдържание, което продължава да се развива без намесата на възприемащия.

В този смисъл евентуалното отстъпление на печатното слово би било отстъпление на свободата, схващана като свобода на отношението към времето. Голямата новина днес е, че Интернет наруши статуквото и заличи следите: като предлага не само образ, но и писмено слово на екрана, в края на краищата Интернет се явява като комбинация на "културата на складирането" и изливащата се култура. Вместо да бъде складирано на достъпно място, досегаемо за този, който го ползва (рафтовете на личната библиотека), писменото слово е складирано във виртуално пространство (което всъщност е латентно време) и се овеществява само по волята на мишката на компютъра на съответния потребител. Четенето по екрана може да бъде владяно по същия фин начин, както и четенето на книгата. Но тук текстът не се обективира (освен ако не се отпечата). След ползването му текстът отново се връща в безкрайната и подвижна маса от информационни приливи и отливи.

Четенето се храни от празното, от свободното време, от промеждутъците в употребата на времето (Даниел Пенак дори казва, че най-добрият съюзник на четенето е скуката...). Но ние живеем в култура, разполагаща с все по-малко мъртво време, с все по-малко незаети отрязъци от времето. Дори мълчанието се изживява като нещо все по-непоносимо (влизайки у дома, включваме радио, магазинът или ресторантът също са озвучени). Нарастващото накъсване на времето на по-кратки периоди в ущърб на по-дългите дялове, намаляването на незаетостта до промеждутък между две занимания (социолозите казват, че увеличаването на свободното време се придружава всъщност от нарастващо задръстване със задачи в така освободеното време) благоприятстват по-скоро прочита на печата, отколкото четенето на книги; а що се отнася до книгата, това благоприятства по-скоро консултиращото четене, отколкото постъпателния прочит, защото книгата изисква време да се настаниш.

- Интернет се вписва в "културата на складиране", но пренася идеологията на характерната за "изливащата" се култура безплатност. Мрежата въвежда безплатността в културата на складиране. Каква заплаха представлява това за писаното слово?

- Днес "психологичната" цена на книгата, това, което сме готови да платим, за да я имаме, намалява. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от привидната "култура на безплатността". Достъпът до изливащата се култура, било по радиото или по телевизията, изисква само еднократна инвестиция - при купуването на радио или телевизор. След като първоначалната инвестиция е направена, консумацията се смята за безплатна; за индивида стойността не зависи от обема на консумацията: и да стои денем и нощем пред телевизора, той няма да плати повече, отколкото ако го включва само един път на месец. Стойност има приемникът, а не употребата му.

Да вземем сега електронните носители: намираме за естествено да купим чиста касета, както и дискета или CD за запис, за да презапишем плочи, филми или софтуер, които нямаме намерение да плащаме във формата, под която са издадени. Стойност има носителят, а не посланието.

На туй отгоре пристига Интернет не като революция, а като еволюция: теренът за това бе добре подготвен. Всички общодостъпни сайтове са безплатни. И в този случай цена има достъпът (абонамент при провайдера, цена на телефонната връзка), но не и съдържанието.

Остават книгата и печатът, т.е. печатното. Икономическият им модел, бил дълго време правило, накрая ще се превърне в изключение в полето на информацията. При тях продължаваме да плащаме както за носителя, така и за посланието - т.е. всеки път, когато купуваме книга, вестник. Но дори и в света на печатното книгата се отличава от печата, той е отчасти платен от рекламата и може да си позволи да не се продава на костуемата си цена.
Сумирано, нито един от носителите на информация не е сам по себе си решаващ, определящ. Но тяхната конвергенция превръща книгата в крехък и притиснат отвсякъде предмет, островче на реална стойност в един океан от изкуствени цени или безплатност.

- Интернет е невероятно сегментиращ инструмент, но пък и нещо като рай за колекционерите на орхидеи, на репродукции от XVIII век - а защо не и за колекционерите на китайски репродукции на орхидеи от XVIII век - дава им възможност да се срещат, това ще да е било немислимо преди интернет. Какво влияние може да има това върху идеята за обща култура?

- Интернет често е представян като реализация на голямата мечта за универсално знание, за виртуална библиотека, достъпна за всички и отвсякъде. Това е вярно на теория (не бива да се забравя, че дори и в най-развитите страни все още малко домове имат връзка с Мрежата - във Франция те са 15 %). На практика обаче, както добре го показа Патрис Флиши, при извършените вече повече от век открития, свързани с комуникациите, социалната им употреба и ефективните начини за ползване на техническите инструменти рядко отговарят на това, за което изобретателите са мечтали. За да функционира ефективно, Интернет предполага изострено любопитство: ако се интересуваме от орхидеята от XVIII век, достатъчно е да се чукнат двете ключови думи в търсачката - информацията идва много по-бързо, отколкото от книга или енциклопедия. Обаче ако се интересуваме от класическата епоха и чукнем XVIII век, стълпотворението е гарантирано!... Интернет е ефикасен само ако знаем какво търсим. Или ако това, което търсим, е относително прецизирано. Ако някой търси "нещо за Китай", той ще бъде затрупан с хиляди отпратки, които би трябвало да отваря една по една. Минавайки покрай рафтовете на Фнак (голяма верига книжарници във Франция - б.пр.) или на дадена библиотека, при раздел "Китай" той може веднага да съзре кое е произведението, което най-добре подхожда на неговите очаквания; докато ключовата дума "Китай" обещава невероятно лутане по следите на хиляди абзаци из купища текст... По Интернет се намира това, което се търси, при условие, че търсенето е прецизно. Сред книгите се търси това, което се намира там, дори (и най-вече) когато търсим от общо любопитство. Книгата позволява ефикасност на неясните търсения. Опитът показва, че това е по-скоро правило, отколкото изключение.

- Дали сърфиращите по Интернет се припознават в общностите на интернавтите?

- Много повече, отколкото в читателските общности. Когато изследвам един вестник, се опитвам да установя, от една страна, каква връзка поддържа читателят с този вестник, но също и каква връзка поддържа този читател (в главата си) с другите читатели. Например читателите на "Телерама" четат "Телерама", защото обичат това издание (или защото го мразят, някои обичат да мразят) и едновременно имат носещото им значителност чувството, че са част от читателска общност, чийто други членове приличат на тях.

Интернет прави общността видима, нещо невъзможно, когато се чете вестник или книга. Общността на читателите на Плеядата*, например, още не е стигнала до пълното си самоосъзнаване... По Интернет винаги има обсъждания, винаги имаш възможност да участваш в дискусионна група. Дори когато само четеш, без да обменяш, Интернет е основно "диаспорна" медиа: например "диаспората" на любителите на орхидеите...

Идеята за универсална общност, благодарение на интерактивността, не е напълно погрешна, но и да съществува универсална общност, става дума за твърде стеснена общност от специалисти или любители. Много далеч сме от идеята за универсалност в смисъла на XVIII век, или от концепцията, която се опитват да осъществят модерните демокрации: отвореност към другите. На теория Интернет реализира мечтата за вездесъщност, създава чувството, че едновременно можеш да бъдеш там, където си, и навсякъде другаде. На практика Интернет ме сближава с далечния подобен, но ме отдалечава от близкия различен.

Информационното предлагане днес е свръхизобилно. Потъваме в свят на свръхизбора, на натрупване на възможности, предложени от една теоретична "безразлична свобода". Като предоставя достъп до "голямото всичко", Интернет прави тази действителност още по-крещяща. Дълго време образован човек беше този, който притежаваше много информация (тогава паметта играеше централна роля). С експанзията на книгите, на библиотеките и т. н. образован човек стана този, който бе способен да намери информация. Днес, в контекста на свръхизобилие от писано слово, образован човек е този, който е способен напълно съзнателно да губи информация, т. е. човек, способен да включва в нея полезна разреденост, което да му позволи наново да владее процесите на подбора. Но не е сигурно, че тази способност е по-добре разпределена социално от тази, която имаше за цел да погълне колкото е възможно повече информация. "Дигиталното разделение", за което толкова много се говори, почива до голяма степен на това повече или по-малко овладяване на крайното изобилие - което, разбира се, се дължи по-скоро на културното владеене на определена информационно среда, в която си подготвен, отколкото на високата стойност на покупката на компютрите, които пренасят информацията.

Общественото мнение държи да имаме работа с две култури - на предполагаемо остарялата култура "хартия/печат" (американците стигат до там, че говорят за "dead tree version", "версията на мъртвото дърво" по повод книгите) и нарочената за модерна култура "информатика/Интернет". Говорят ни, че има две поколения, които биват противопоставени. Грешката в перспективата ми се струва очевидна: ясно е, че способността да подбираме информацията от новите носители е толкова по-резултатна, колкото повече имаме способността да овладяваме и класическата информация, иначе казано - да овладяваме книгата, дискурсивното, виждането в перспектива, йерархизацията... Хората, които овладяват добре културата на книгата, ще са по-добре подготвени да изследват съдържанията на новите технологии и да ги владеят, без да бъдат потискани.

Но осъзнава ли се днес,, че трябва да се мине през една култура, за да се пристъпи към другата? Не. Всеки път, когато чуваме за нова култура, която се е задала, винаги ни се обяснява, че тя ще замести досегашната. Определения от рода "всичко или нищо" и "едното наследява другото" произтичат от една абсурдна идеология. Цялата история на културата и на нейните техники показва, че интелектуалните инструменти не се прогонват взаимно, а се прибавят един към друг и накрая заемат нови ниши. Новите форми винаги се наслагват към старите. Ето защо по основното си оставам оптимист: аз вярвам, че социалната реалност ще има грижата да припомни тези факти. Дори ако дотогава идеологията на "новата парадигма" причини щети: тя предизвиква отслабване на логиката на посредничеството и, следователно, на дискурсивната култура, която това посредничество пренася, в полза на остойностяването на прекия и инстинктивния контакт с информацията и културата. Сякаш събирането на един индивид и на една информация би било достатъчно, за да осигури спонтанно комуникацията!... Опасността е да не би тази идеология да произведе онова, което тя само постулираше, да не би да се самореализира пророчеството; повтаряйки непрекъснато, че посредниците и посредничествата вече не служат за нищо, рискуваме да ги изоставим и да не ги използваме повече в процесите на предаване на знания.

Струва ми се особено важно да продължим да преподаваме всичко и да практикуваме всичко - дискурсивната мисъл и извадките, стратегиите за овладяване на познанията и техните тактики (за да цитирам една скъпа на Мишел дьо Серто отлика). Беше казано, в друг контекст, че неграмотен днес е този, който познава само родния си език. Това може да бъде отнесено и до интелектуалния подход: днес е важно да бъдеш двуезичен...



Сп. Espris, декември 2001