Пиесата на Ерик-Емануел Шмит Хотел между тоя и оня свят, която Здравко Митков постави в Пловдивския драматичен театър, носи куп неизтощени пристрастия към театъра като недокрай обсебено от живота пространство и към фундаменталната тема на Живота. Смъртта.

Ако трябва по текста да го познаем, Шмит е бродил твърде много из енергийните полета на психоанализата, тибетската книга за живота и смъртта, египетската - за мъртвите.

При това без да смята, че може да мине само с ерудитски цитати. В пиесата Шмит вплита и собствените си истини.
Текстът й щеше да бъде тревожещ, напрегнат, натежал от многосмисленост, ако Шмит не владееше силата на блясъка, успокояващата сетивност на театралния език.

Няколко души, изпаднали в кома, очакват мига, в който асансьор ще ги отведе "нагоре" (смърт!) или "надолу" (живот, още живот!). Този асансьор е единственият изход от хотел - метафора, разбира се, с тежък телесен рисунък, стени, решетъчни врати, алармени сигнали, доминация на кафявото. Сценография на Невяна Кавалджиева.
Спектакълът никак не е манифестация на недоизказаността, танц на призраци, болезнено-претенциозно умиране на една мечта. В него има внезапно нахлуване на иронични, мелодраматични, комични енергии. Той е като популярна забавна проповед върху вечните теми. На повърхността му се вълнуват сякаш обикновени човешки изживявания, патетичните и тревожни камбани се долавят в глъбините му. Този спектакъл носи шанса да разшири Смисъла си в (не) осъзнатия си обмен на енергии със зрителите.

Всъщност той е неприкрита мечта - по любовта (обикват се двама от младите герои); по състраданието (Квазимагът Раджапур "преотстъпва" сърцето си за присаждане на Лора); по целия спектър от оригинални житейски идентификации - чистачката Мари, Президентът на много фирми Делбек.

Казано е - ако смисълът умре, щом дойде смехът, то този смисъл е още по-мъртъв без него.

Здравко Митков балансира с класическо чувство за мярка в квадрата: "екзистенциалност на темата - лирични тези - комични контрапункти - изчистен театрален език".

Е, може и да се е изкушавал да разиграе още текста на Шмит. Спектакълът обаче щеше да се прекъсва често в посланията си, да ги обърква, да манифестира импровизационни хватки.

Митков е предпочел по-аскетичния вариант, осъзнавайки, че на сцената трябва да се казва по-малко от това, което се знае и може да се реализира в ситуацията.

Поне на пръв поглед без насилие актьорите му се отплащат с най- доброто, което имат и могат. Те са повторение на част от познатата си идентичност, но и нещо ново, родено от спектакъла. Емил Бонев се превъплъщава в Жулиен Портал с поредица от емоционални протуберанси, разтворил обичайната си техника в интензивна до скъсване свръхконцентрираност. Обратно - Виктория Колева в ролята на Доктор С. е в графични очертания, неуловимо раздвижвани от подтекстов хумор. Стоян Сърданов (Магът Раджапур) и Стоян Миндов (Президентът Делбек) дисциплинират вече познати ефекти, за да бъдат плавни преходите на сериозното в смешното (и обратно) в героите им. Младата Стела Прокопиева (Лора) очевидно е актриса, която освен пластичност и темперамент вече може да оценява неповторимостта на всяко едно ролево превъплъщение.

Дори и бутафорните ангели, скучни в линейните си мизансцени, руси перуки и сини униформи, не дразнят. Може би и утешават - тяхната сценична неадекватност е протест срещу евентуалната смърт. А смърт, приета без протест, казва Елиас Канети, не е достойна смърт.

Надявам се да сте разбрали, че "Хотел между тоя и оня свят" е спектакъл, който иска да задържи асансьора ни "долу", но за да бъде животът по-смислен и свободен, от време на време мисълта ни трябва да пътува "нагоре". Като се забавляваме - с осъзната сериозност/отговорност, към живота, смъртта и... театъра.