Български  |  English

Възпоминания и памет

Вече от няколко месеца на книжния пазар се появи
нова книга на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов. Нейната поява е
събитие - тя е пред нас - вярно, съкратена, вярно, не с оригиналното
си заглавие, а със странното "Книга", сякаш етикет,
закачен, за да повярваме в нейната "книжност". Но тя
е в ръцете ни (във великолепния превод на София Бранц) - тя ни
е необходима, именно днес и именно на нас, които повече оплакваме
упадъка на българската култура, отколкото работим, за да я направим
такава, каквато бихме искали тя да бъде.

В предисловието си Дмитрий Сергеевич пише, че времето на човека
се ражда, израства, възмъжава и остарява заедно с него самия.
Ако е така, то в дългия живот на акад. Лихачов, който на 28 ноември
миналата година навърши 91 години, е отразено цялото наше столетие.
И даже повече - в неговите възгледи за света се долавят благородните
отблясъци на Сребърния век на руската култура, а в мислите му
- най-същностното, с което човечеството иска да влезе в XXI век.


Ние познаваме Дмитрий Сергеевич чрез неговите всестранни и дългогодишни
връзки с България, познаваме го чрез преводите на книгите му,
чрез голямата му любов към нашия народ, чрез статиите му в защита
на българската духовност и на българското историческо минало.
Тук той има много приятели и почитатели, има и ученици - медиевисти,
минали с неговото съдействие през "Лихачовската" текстологическа
и литературоведска школа. Но спомените, отразени в тази книга,
ще са нещо ново за мнозина. Те обхващат интелектуалния живот в
Петербург през далечната първа четвърт на XX в., началото на червения
терор, ужасът на лагера "Соловки", където авторът преживява
няколко кошмарни години, репресиите през 30-те години, превъзпитателната
работа, с която цели десетилетия се унищожава Доброто. Това е
книга за съдбата на един човек, но многократно повече - за руската
интелигенция в тежкото за нея време, за механизмите, чрез които
се "разпиляваше" най-ценното за един народ - неговите
мислители и писатели. Д.С. Лихачов не може да се примири със загубата
на душевно богатите хора, отишли си, без да оставят никакъв спомен
за себе си. И той им дава живот - за себе си и за нас. Неслучайно
мотото на книгата е: "И сътвори им, Господи, вечна памет..."


Мемоаристът, връщащ се към случилото се отпреди години, винаги
е заплашен от "изкривяване", от смесване на миналото
и настоящето. Дмитрий Сергеевич е избягнал това изкушение, може
би защото е надарен със способността на учения да се дистанцира
от събитията и да служи единствено на истината. И защото е филолог
- направил Словото своя съдба, човек, който отреагира на битието
чрез силата на думите, който изгражда чрез думи Битието. Съдбата
му не е лека, но всеки жалон в нея е Слово, книга написана, размисли
- споделени.

Ще припомня, че от първото страшно изпитание на своя живот (а
такива още много го чакат), от лагера, Дмитрий Сергеевич излиза
с първото си изследване "Чертите на първобитния примитивизъм
в жаргона на крадците". И когато четете за ужасите на "Соловки",
помислете за силата му да наблюдава, да изследва и обобщава.

От него самия зная, че най-същностните мисли върху руските летописи
(темата на докторската му дисертация, защитена по-късно) са се
запечатвали в светлата му и олекнала от глад глава през ледените
нощи на обсадата, когато е дежурил в очакване на поредната бомбардировка.


В годините на "великото мълчание" (така той самият определя
времето на най-страшните репресии от 1937-1941 г.) скромният коректор,
който никъде не ходи, с никого не разговаря и винаги получава
пристъп на язва, когато се свиква поредното събрание за "лов
на вещици", обмисля изследванията си върху единството на
културата. Тези свои възгледи, внушени му отчасти и от лагерните
разговори с А. А. Мейер, той по-късно настойчиво и великолепно
ще защитава в трудовете си.

Чрез спомените си Дмитрий Сергеевич ни предава своя опит, опита
на мислещия и про-мисляващия, че човек не е тяло просто одушевено,
а тяло духовно и че ако му се отнеме, ако бъде изгубена тази духовност,
ще се превърне в един животински вид, унищожаващ не само света
наоколо, но и себе си.

Спомените на Дмитрий Сергеевич имат още една особеност, която
всеки ще почувства. Преди да са написани, те са изговорени, многократно
разказвани. Слушала съм част от тях в Петербург, в дома му, на
масата с чая или в кабинета между книгите и старите снимки. И
четейки, чувам гласа на Дмитрий Сергеевич, вълнението, многозначителните
паузи след всяко име на човек, който отдавна е напуснал този свят.
И гласа на Зинаида Александровна, феноменалната памет на която
ни смайваше. Зинаида Александровна можеше да си спомни до копейка
цената на всеки продукт, намерен по чудо по време на блокадата.
И думите в книгата: "Предавам писалката на Зина" не
са композиционен похват, а чистата истина.

И с още нещо е забележителна "Книга"-та - въпреки всичко
преживяно, в нея няма да усетите нито злост, нито ярост, нито
омраза. Дмитрий Сергеевич не е забравил, но е простил. И сега
сякаш чувам думите му: "Омразата е рак - разяжда душите.
Силата на човека е в това, да се издигне над омразата и да живее
пълноценно и с любов."

С тази любов Дмитрий Сергеевич е написал своите спомени, написал
ги е като поука за всички нас.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”