Годината на границата между две хилядолетия се превърна за Берлинале в своеобразна пресечна точка на минало и бъдеще. Първата историческа стъпка в новото летоброене фестивалът прави с преместването си на легендарния за цяла Германия "Потсдамер плац". И не само защото Берлинале намери нов дом, напълно подобаващ на неговата мащабност (над 700 филма, разположени в 28 перфектни кинозали), но и защото така символично заяви себе си като фестивал с ново лице. Тъкмо "Потсдамер плац", който до преди 10 години беше сразяващо пуста, строго охранявана зона на разделен Берлин, днес от най-голямата строителна площадка в Европа постепенно се превръща в жива земя с впечатляваща футуристична архитектура. Еуфорията от преместването най-точно може да се почувства в думите на режисьора Вим Вендерс: "Просто е невероятно, излизаш от киното и стъпваш на "Потсдамер плац" - същото място, където преди 14 години той остави своя герой (в изпълнение на Курт Боа) от "Крилете на желанието/Небето над Берлин" да се лута отчаяно сред развалините и поляните с бурени в напразно търсене на изгубения "Потсдамер плац" от златните 20 години на века. Във висша степен символично тазгодишният киномаратон край Шпрее беше открит с новия филм на същия Вендерс "Хотел за милион долара" по идея на Боно и с участието на Мила Йовович и Мел Гибсън.

Напълно разбираемо тазгодишното юбилейно издание на фестивала не само беше обгърнато с особена тържественост, но и се превърна в политическо събитие - 1 на страната, изтласкало на заден план скандалите за черните партийни каси или националистическото ново правителство в Австрия. За първи път в най-новата си история Берлинале беше открит от канцлера на Германия и до самия финал ухажван при всеки повод от видни политици. Особена привързаност към киното показа културният министър Михаел Нойман, който намери време за цели пет прожекции от конкурсната програма, министърът на екологията Третман уреждаше деловите си срещи в строга зависимост от часовете на филмите, които искаше да гледа, а министърката на правосъдието използва европейската премиера на "Ураганът" на Нормън Джуисън и присъствието на неговата звезда Дензъл Уошингтън за внушителна промоция на специална програма за възпитателна работа в затворите.
В духа на промяната Берлинале се опита да разчупи традиционния си етикет на "работен фестивал" и колкото се може повече да се доближи до спектакъла, който предлага главният му конкурент на Лазурния бряг. Чисто визуално новият облик беше маркиран от новия фестивален център "Берлинале паласт" и супермодерните мултиплекси "Синемакс" и "Синестар", от червения килим и ярката светлина на прожекторите, видеостената и няколкото реда заграждения, зад които се тълпяха феновете и ловците на автографи, когато минаваха звездите Джордж Клуни, Марк Уолбърг, Боно, Мила Йовович, Мат Деймън, Гуинет Полтроу, Джулиън Мур, Дензъл Уошингтън и Леонардо Ди Каприо. И тъй като Берлин никога не е бил фестивал, на който звездите се отбиват просто така, шефът на фестивала както никога досега беше поставил откровен акцент върху американското кино - 7 заглавия, което е 1/3 от състезателна програма, срещу 11 филма от Европа и 3 от Азия. Но и в това отношение Берлинале отразяваше точно картината на съвременното разположение на филмовите сили. Независимо от доминацията на най-голямата национална киноиндустрия, многообразие в програмата не липсваше - старите майстори като Норман Джуисън, Милош Форман, Вендерс и Шльондорф се състезаваха с изгряващи режисьорски таланти като Дани Бойл, Пол Томас Андерсън и Франсоа Озон. Колкото и различни като атмосфера и внушения да бяха филмите, все пак се наложи усещането за известна тематична близост. Търсенето на собствена идентичност, копнежът по искреност и непринудена сърдечност на фона на хипертехнологичния свят, изпълнен с лъжи и всякакви модерни илюзии, изглежда, най-много вълнува днешния човек.

С най-категоричен хуманистичен патос темата беше защитена от наградения със "Златна мечка" филм "Магнолия" на 30-годишния "вундеркинд" Пол Томас Андерсън. Около 3-часовият епос разкрива невъзможността да избягаш от миналото си и да постигнеш покаяние. Този основен мотив е заложен още в пролога - самоубиец лети от покрива на 10-етажна сграда, но малко над земята пада в мрежата, опъната от фирмата за почистване на прозорци. Спасението е само привидно, защото, прелитайки покрай петия етаж, го улучва куршум от "случайно" гръмналата пушка по време на обичаен семеен скандал между майка му и баща му... "Исках да проверя дали дължината, която подхожда за епоси като "Лоурънс Арабски", е добра за задълбочаването в лични драми и интимни отношения", признава Андерсън. "Случайностите" се наслагват в един главозамайващ пъзел, който проследява един ден от живота на деветимата персонажи на дългия булевард "Магнолия", пресичащ калифорнийското градче Сан Франсиско Вали. В потискащата, но напълно всекидневна реалност постепенно се очертават връзките между събитията. Те вървят успоредно и някъде може би се ще пресекат - поне за миг в припева на една песен, която всеки тананика: "It's not...going to stop" и след това в молитвата "Save me". Тв-магнат (Джейсън Робартс) е на смъртно легло, последната му жена (Джулиън Мур), омъжила се първоначално заради парите, най-сетне разбира какво е любов и, осъзнавайки невъзвратимостта, иска да сложи край на живота си. Синът (Том Круз), изоставен и забравен преди 20 години, се е отрекъл от баща си и се е превърнал във всемогъщ секс гуру. Най-популярният водещ в телевизията му също е болен от рак, но дори това признание не му помага да се помири с дъщеря си. Тя лекува стари рани с кокаин и единствено кварталният полицай успява да открехне самозаключилата се невротичка. Детето-чудо от най-популярното шоу на телевизията му отказва да се подчини на натиска на амбициозния си баща. А вундеркиндът отпреди 40 години отдавна е забравен и вече не става дори за продавач на електроуреди. Все истории за нещата, каквито са, въпреки че не бива да са такива. Деца, които отричат своите родители, защото са ги натоварили с непоносими грехове, и бащи, стигащи до прозрения, които болят. Андерсън обаче не приема закъснялото покаяние. "За бащите в моя филм дори едно "Прости ми! Няма вече да бъда такъв" е невъзможно, защото времето им е изтекло, те са изправени пред смъртта." Третият филм на младия Пол Томас Андерсън ("Буги нощи" все пак беше значително по-оригинален) се оказа кулминацията на Берлинале и малко неочаквано общ фаворит на критиците и публиката (според анкетата на "Моргенпост").

Въпреки очевидните (почти успешни) усилия на организаторите да придадат непостиган звезден блясък на фестивала, изборът на деветчленното жури, с най-младата президентка в историята на Берлинале - символът на модерното китайско кино 34-годишната Гон Ли, не се отклони от традиционния принцип на Берлинале истинските стойности да се търсят в простите неща. Така съвсем логично бе пренебрегната разточителната, наситена с кинематографични ефекти модерна приказка "Плажът" на Дани Бойл с Леонардо Ди Каприо. Без награда останаха и две великолепни екранизации - по екзистенциално-криминалния роман на Патриша Хайсмит "Талантливият мистър Рипли" на Антъни Мингела (носител на "Оскар" за "Английският пациент") и радикалната и изпълнена с черен хумор филмова постановка на една от ранните пиеси на Фасбиндер "Капки вода върху горещ камък" на 33-годишния френски режисьор Франсоа Озон. За сметка на тях бяха предпочетени по-семплите социални или ангажирани с проблемите на всекидневието истории като отличения със Специалната награда на журито "Път към дома" на утвърдения китайски режисьор Джан Имоу. Този красиво заснет и плакатно сантиментален филм за любовта завладя мнозина с пищния си колорит - цикламена ватенка на фона на смарагдови гори и златни житни поля - до такава степен, че забравиха някои крещящи сюжетни алогизми в стила на българското социалистическо кино. (От друга страна обаче пренебрегването на бившия съпруг на председателката на журито би отприщило порой от клюки, догадки и слухове, способни постфактум да се превърнат в централно събитие на фестивала).

Награда на журито получи още поетичният и меланхоличносмешен филм на Вендерс, който също разказва за голяма и необикновена любов между просяк мечтател (дебютантът Джеръми Дейвс) и паднал ангел (Мила Йовович). Двамата, заедно с останалите обитатели на хотел "Милион долара", представляват едно общество на аутсайдери, взривено от неясно самоубийство, довело в техния свят хладнокръвен агент на ФБР (Мел Гибсън) и жадните за сензации медии. За най-добър европейски филм бе обявен "Тишината след изстрела" на Шльондорф, посветен на ултралевия тероризъм в Германия. Той отнесе и "Сребърна мечка" за най-добра актриса, поделена между двете изпълнителки Бибиана Беглау и Надя Ул, изпълняващи ролите на западната терористка, търсеща убежище в ГДР, и източната комсомолка, мечтаеща да избяга отвъд стената. Фактът, че и трите германски филма (за първи път толкова много в конкурса) спечелиха значителни награди (освен Вендерс и Шльондорф, "Парадизо - седем дни с седем жени" на Рудолф Томе бе отличен за актьорския ансамбъл), потвърждава не толкова реалния възход на германското кино в момента - дължащ се между другото на съвсем други имена, колкото е признание за усилията на немската кинообщественост да запази и развие Берлинале като екран за хуманистичните търсения на световното кино.

Друг безспорен факт тази година на "Потсдамер плац" беше струпването на изключителни актьорски изпълнения. Сред фаворитите, освен внушителният Дензъл Уошингтън, бяха невероятният Мат Деймън ("Талантливият мистър Рипли"), вълнуващият Том Круз ("Магнолия") и виртуозният Джим Кери ("Човек от луната"). Но и при "Сребърна мечка" за мъжка роля журито заложи на най-сигурното - на получилия вече "Златен глобус" и номиниран за "Оскар" Дензъл Уошингтън. В "Ураганът" режисьорът Норман Джуисън пресъздава автентичната история на боксьора Ръбин Картър, който прекарва почти 20 години невинен в затвора и неуморно се бори за своето освобождаване. Песента на Боб Дилън "Ураганът" го прави популярен в цял свят. Дензъл Уошингтън успява да придаде на образа невероятно достойнство, в който се преливат гордост и отчаяние. Много рядко явление е спортен филм да се превърне в толкова разтърсваща и мащабна драма.

Джим Кери не получи нито номинация за "Оскар", нито някаква мечка за великолепното си изпълнение в "Човек от луната". Причината е просто "защото е невероятно добър - по думите на самия Милош Форман. - Толкова добър, че не си личи, че играе". Затова пък майсторството на неговия режисьор не остана неотличено. В "Човек от луната" Форман остава верен на любовта си към ексцентриците, още повече когато са от шоу-бизнеса като Моцарт или Лари Флинт. Новият му филм е трагикомедия за най-мразения американски комик Анди Кауфман -по-скоро провокативен авангардист, отколкото истински шоумен. Тръгнал от изкуството на имитацията, съзнателно принизена до дилетантска пародия на любимците на публиката, той стига до гениални предизвикателства. Анди прилича на дадаист, който предизвиква публиката с нихилизма си към нормите на добрия вкус и стандартното чувство за хумор, възприети от обществото. За него шоуто преминава в реалността, те постоянно се преплитат и разменят местата си, оспорвайки разграничението между зрелище и действителност в спектакловата битийност на нашия ХХ век. Тъкмо непредвидимостта и объркването на публиката го прави едновременно популярен и ненавиждан. Образът на шута и на истинската му същност ("real me") толкова са преплетени, че когато умира (от рак на 34 години), всички са убедени, че това е поредната безвкусна шега, инсценирана от самия него. А проблемите, от които генерират енергия пърформансите на Анди Кауфман, всъщност са постоянното раздвоение на модерния човек между кариера и индивидуалност, продажба и контрол, илюзия и действителност.

Редица прояви - като изложби, специални издания, и изобщо атмосферата като цяло (на видеостената освен актуални репортажи постоянно вървят запечатани върху целулоидната лента мигове от богатия на събития берлински фестивал), са посветени на 50-ия юбилей. А равносметката за 50-годишното развитие е близо 8500 филма. Прави са онези, които твърдят, че кинофестивалът освен култура, е и история на времето.