Ходене по буквите
Ноеми Стоичкова. “Критически езици и идеологически полета”. Фрагменти от едно столетие 1878-1989. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2018. Цена 16 лв.
Ноеми Стоичкова предпочита да проблематизира литературното самосъзнание на българските критици - споделям този културен афинитет, макар и моята гледна точка да е по-скоро откъм масмедийните платформи на оперативната критика и, по-важното, да е свързана с продуктивната неопределеност на самото понятие критика. Нека веднага да добавя, че книгата на Стоичкова с вековния си обхват може да функционира, въпреки заявената си фрагментарност, като история на българската литературна критика - и да конкурира тритомната История на Пантелей Зарев. И изобщо, който се занимава с критическия порив към съвършенство, е осъден да пише фрагменти. Затова тук само ще натрупам няколко сюжета, посочени от Ноеми Стоичкова, а по-нататък ще се занимая обстойно с книгата й, вече предизвикваща съгласия и несъгласия. Да погледнем първо към Вазов като литературен критик - той, самоукият, е много по-отворен към чужбинското и новото, отколкото неговият Екерман - проф. Иван Д. Шишманов, учил в Германия и Швейцария - и предпочитащ да нарича стила “писаница”. Д-р Кръстев, определен от Стоичкова като пръв професионален литературен критик у нас, обаче ще заяви в “Млади и стари” за Вазов: “Измежду поетите с талант и значение нашата публика и критика е била способна да разбере напълно всъщност само Вазов, защото той, изобщо казано, не се издигна над нейните вкусове и доосвободителни понятия”. Изобщо, Вазов и Пенчо Славейков продължават да са пробните камъни за литературната критика и културна ориентация у нас - до ден днешен. И изкарват на бял свят противоречията във всеки един чужд или местен критически подход. Важно е да отбележа и че Боян Пенев, за когото “критиката е изповед”, е нов етап в авторефлексивността на българската литературна критика: “Един даровит литературен критик, тълкувател на художествени творения, всъщност е тълкувател на себе си… Никой не може да му наложи да бъде бездушен или безпристрастен. Но той е длъжен да бъде искрен.” И Владимир Василев е очевидно искрен, когато говори срещу “вестникарската критика”, в която “най-излишното нещо е моралът” и в чиито “бележки на деня триумфират дерибейството и простащината”. Много интригуващи са и страниците, посветени на “трите емблеми на лявата критика”: Димитър Благоев, Георги Бакалов и Тодор Павлов. И, разбира се, Иван Мешеков.
Втората част на книгата на Стоичкова се занимава с тоталитарния период и авторефлексията на оперативната критика в двете официозни списания - “Септември” и “Пламък”, които - за разлика от вестниците, според Стоичкова, предполагат по-елитарна публика. Както казва в тази още по-дискусионна част авторката: “Критиката е контролирана и контролираща, тя е част от идеологическата сфера, но се представя (в по-късни етапи от развитието) за автономна. В сталинските години на комунистическия режим цари грижа за критиката и страх от критика на критиката, докато в “зрелия социализъм” критиката към критиката е обществена стръв за демонстрация на “народната демокрация.”
А днес? А през септември?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
