Защо трябва да умираме?
Голямата американска поетеса Линда Грегърсън гостува в България, за да представи своята книга „Машини за дишане” (превод от английски Надежда Радулова, издателство за поезия „ДА”, 2018). Множеството отличия на Линда Грегърсън включват награди на Американската академия за изкуство и литература, Американското поетическо общество, Асоциацията за модерна поезия, Фондация „Гугенхайм“, Института за академични изследвания, Националния център за хуманитарни науки, Националния фонд за изкуствата, Фондация „Рокфелер” и Фондация „Mellon“. Линда Грегърсън член на Американската академия на науките и изкуствата. Грегърсън е заслужил професор по английски език в Мичиганския университет и член на съвета на Академията на американските поети.
- Ще започна с въпрос за смъртта, още повече, че разговаряме досами може би най-живото място на София – Женския пазар. Сякаш съвременното общество не понася разговорите за смъртта: труповете в ковчезите са покрити, старците са в хосписи. Нашият език измисля все повече и повече политически коректни названия, за да не произнесем думата смърт. И в същото време вие пишете постоянно за смъртта. Много нежно, но директно. Смятате ли, че това има терапевтичен ефект върху читателите?
- Според мен е изключително важно в чисто човешки план, в името на състраданието, в името на принадлежността към човешкото общество да включваме смъртта във всекидневните си мисли. Все пак сме устроени да умрем. В момента, в който се раждаме, се раждаме в смъртта. Същите клетъчни процеси, които стимулират растежа, предизвикват и умирането на клетките. Все повече биологически проучвания разкриват, че програмираната клетъчна смърт, например, е част от тъканта на биологичното ни съществуване. Историчката Натали Зимън Дейвис изследва Франция в периода XV-XVI в. и говори за ролята на мъртвите в обществата. Те са просто отделна група - както възрастовите групи, както бебетата, юношите, възрастните – така и мъртвите са сред живите през цялото време. Това е изчезнало от живота ни, както вие добре описахте. Отсъствие, което ми се струва погрешно и опасно. Мисля, че в съвременния живот съществуват патологии, които са резултат тъкмо на това отсъствие или са вплетени в неохотата да се изправим пред смъртта. Намирам за неморално и малодушно пилеенето на ресурси в края на живота само и само да удължим с ден, месец, с минимален период съществуване, което понякога е изключително мъчително за болния. Това, че човек на 104 години трябва да пропътува света, за да извърши законно самоубийство, когато вече е готов за края си, е скандално и нехуманно. Преди няколко години приспахме стария си кон и със съпруга ми си казахме, че се отнасяме по-човешки с животните си, отколкото един с друг. Когато достигна онзи етап от съществуването си, в който радикалната намеса само ще влоши нещата, когато агонията вземе връх, когато животът изгуби стойност за мен, искам да имам такъв късмет, искам да мога да си ида по този начин. Конят ни Дони беше заобиколен от хората, които го обичат, а това е хубава смърт. И аз бих искала такава смърт.
- Точно за това стихотворение ми се иска да ви попитам. В него има един зашеметяващ израз „токсична вечност“. Дали това е оксиморон - или „токсична“ е просто прилагателно към „вечност“?
- Прекрасен въпрос, благодаря ви. В действителност всичко започна с търсенето на практическо решение на конкретен проблем в текста. Исках да опиша инжекцията, веществото, материалността на тази смърт, на тази преднамерена смърт, която причинихме, като наехме ветеринар. Лекарката беше истински ангел, невероятна… В поезията си съм използвала имена на лекарства, на специфични болести или малформации на тялото, понякога тясно медицинска терминология – но точно в това стихотворение не исках да… Опитах се да намеря различни решения за името на отровата, на приспивателното, но се опитвах да избегна техническия термин, стори ми се погрешно, когато пробвах да го използвам в стихотворението… Предполагам, че търсех някакъв евфемизъм. Радвам се, че изразът „токсична вечност“ застана добре, защото желанието за вечност, желанието да си представяме, че любимите ни хора са в рая, може наистина да бъде отровно, да накара хората да си причиняват брутални неща в името на религията например. А ако добавим и идеята за отричането на тленността, на крайното, на крехкото, на краткия момент, в който ни е позволено да сме заедно на земята, последиците наистина може да се окажат токсични спрямо отношението ни един към друг, спрямо структурата на надеждите ни.
- Вие сте професор по ренесансова литература и култура. Какви са вашите наблюдения, как се е променяло литературното отношение към смъртта от Ренесанса до наши дни?
- Един от авторите, които преподавам всяка година, е Джон Милтън, отдаден пуритан, непреклонно вярващ в един трансцендентен свят, в избавителното превъплъщение на Христос, в Деня на Страшния съд и Възкресението и така нататък. Основно преподавам „Изгубеният рай“, а това е библейската история на Сътворението. Напомня на приказка за деца, предлагаща отговор на извечния въпрос „Защо трябва да умираме?“. Поемата представя един свят, в който смъртта не е била необходима. Но ние сме объркали всичко… Смятам, че този рефлекс, тази твърда убеденост, че смъртта вече е част от нашия живот и за това сме виновни ние, може да се тълкува като токсично, тесногръдо, угнетително християнство, но за Милтън е фундамент, гръбнак на непоклатимата вяра. Той твърдо вярва; разбирането му за свобода, дори за поетическа свобода, включва послушание и това, разбира се, е оксиморон, но мисля, че поетите го разбират, тъкмо заради връзката с формата. Ние обожаваме да сме изкуствено ограничени, да съблюдаваме система, която не е непременно създадена от нас. Усещаме, че разгръщаме най-големите си възможности, че правим най-дълбоките открития, когато сме ограничени. А това е в хармония с присъщите за Милтън вяра и нравственост. И в този смисъл ми се струва, че смъртта и прякото ѝ включване в сърцевината на мисленето и усилията, за Милтън са били нещо като жизнен стимул, нещо, което му е давало сила. Не споделям вярата на Милтън, въпреки че съм отгледана в християнско семейство и речникът на вярата ме затрогва, привързва ме сантиментално – та това е детството ми, порастването ми – но смятам, че неумолимото усещане за граници, води след себе си отговорности, грижи и признаването на относително миниатюрното ни положение във вселената. Ако се върна към въпроса ви, тази осъзнатост осигурява приемственост между литературите, включително съвременната. Според мен Уолъс Стивънс със своя стих „Смъртта е майка на красотата“ се опитва да каже точно това на светски език. Също и Шекспир. „Сън в лятна нощ“ – любовното му писмо до театъра – е белязана от смъртта; дори в брачната благословия на финала тегне усещането за всички ужасни неща, които могат да сполетят децата, заченати на брачното ложе. Но двете Шекспирови пиеси, които неспирно преподавам, са „Венецианският търговец“ и „Крал Лир“. Във „Венецианският търговец“ е описано Белмонте, несъществуващо място, където парите растат по дърветата и никой не се поти да ги изкарва, и всеки ги харчи както си ще, но ръката на мъртвия баща наставлява дъщерята в нейния брак. Законът до известна степен е създаден по същия начин – той е една мъртвешка ръка, която трябва да бъде омилостивена. Освен това жестокостта на принудителното покръстване, лицемерието и насилствеността на християнството са изцяло на показ в пиесата. Тя поставя ребром въпроса за това какво си причиняваме един на друг в стремежа си да избегнем смъртта. Бащата не иска да си представи, че властта му има граници и затова ще уреди завещанието си така, че да продължи да контролира света, дори когато вече не е част от него. И понеже ние, християните, сме приели една система, която ни уверява, че не е задължително да умираме, че душите ни са вечни, погледнете как се отнасяме към онези, които не са християни… Това е игра с нулев резултат, брутален капан. Пиесата е мощна критика на християнството и отрицанието на границите на властта. Разбира се и в „Крал Лир“ това са основните теми. Пиесата е за страха от смъртта и нейната неизбежност, както и за всички отвратителни и неморални деяния, които човек върши в опита си да я отрече. Според мен приемствеността в литературата е огромна. Някои от думите, които днес използваме, са различни; по-голямата част от съвременната литература не приема традиционния речник на вярата, например, но мисля, че проблемите са същите, напреженията са същите. Човек трудно може да се изправи пред неизбежността на своята смърт и смъртта на близките си, на децата си. Мисля, че това е най-голямото предизвикателство и за да се справим с него, трябва да се отнасяме по-състрадателно един към друг.
- Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма?
- Трудно ми е да отговоря, въпросът е толкова добър! Ако смисълът на трагичното не е в това, че смекчава съществуването или ни обещава, че ще намерим утеха, а по-скоро ни довежда, както казва Аристотел, до състрадание и страх, то според мен утехата е, че се чувстваме обогатени от факта на самото преживяване на трагичното. Онова, което искам от поезията, което тя прави за мен като писател, онова, за което се обръщам към нея като читател, е, тъкмо този кратък преход, този мимолетен миг, който иначе бих изгубила, пропуснала, разсеяна от всекидневието, погълната от всекидневния шум. Структурата на трагическото възприятие може да ни помогне да изострим собственото си възприятие. Съхраняването на поезията сякаш е разговор, който се случва между поетите, докато работят, между хората, които се събират да слушат поезия. То не се състои в това всеки поет и стихотворение да просъществуват на всяка цена, а в навика на поетите да забелязват, в изострения им поглед… Това трябва да се съхрани в човешките общества.
- Много се съблазнявам да ви попитам доколко заниманията ви с ренесансова литература не са ви подготвили за този именно кратък момент. Ако говорим, че модернизма е взрив, разпиляване, експлозия на шума.
- Чудя се дали тази експлозия на шума не е нещо повече… Тя продължава и в постмодернизма. И също така онова, което наричате експлозия на шума, е и дестилация.
- И отново се връщаме на смъртта – смъртта като форма на дестилация, както е във друго ваше стихотворение.
- Да, така е. Мисля си за англоезичната традиция, за модернизма например. Да вземем например Елиът, Паунд или Мариан Муър, които наситено черпят от това поле на шума, от този залп от информация, цветове, насилие, радост.. но заедно с това издърпват единични нишки на по-дълбинно съзерцание. Подобно отделните струни на инструмент, които са оставени да резонират. Пътеки през хаотично и кипящо, и искрящо поле, по които отделен глас, цвят, зърване на нечии лица в метрото отекват в нас за миг.
- На мен ми се струва, че индивидуалния поетически глас е преди всичко биология и след това жанрови матрици. И затова снощи ми направи поразително впечатление, не се бях замислял за строгата рамка, която си поставяте преди да започнете да пишете. Какво ви дава това Прокрустово ложе?
- Дава ми всичко! Впрочем моята аналогия с Прокруст е малко по-различна… Обяснете ми какво разбирате под биология.
- Имам все по-голямо доверие на невробиологичните изследвания и честно казано ми се струва, че все по-интересен е животът ми в сънищата, отколкото в реалността.
- Моята реалност става все по-мрачна в сънищата ми – всички тези средоточия на тревожност: почистих ли къщата, събрах ли достатъчно багаж за утре, подготвих ли си лекцията добре – всичко това е толкова скучно и маловажно... Но ако имате предвид неврофизиологията, не мога да не се съглася. На нас, хората, ни е даден един физически глас, който е зависим от биологията ни. Начинът, по който е структурирана трахеята ни, разликата в назалните ни кухини прави моя и вашия глас различни, с различен тембър и т.н. Мисля, че неврофизиологията ни задава и определени ритми. Както знаем, връзките, които трябва да се изградят по отношение на езика, са пластични, променят се в зависимост от първия език, който чуваме, в зависимост от разликата между хората, сред които израстваме – дали те са неизменно учтиви един към друг или пък си крещят. Всичко това в действителност променя мозъка и си мисля, че в известен смисъл определя чувствата, реакциите, страховете… ритъма на дишането във връзка с когницията. Това се отразява върху метриката на поезията, върху поетическата форма, върху строфата, която е в основата на моето писане. В първата ми книга всичко беше подравнено вляво – мислех си, че има само един начин на писане, нищо не знаех все още… Съвременната поезия, която четях, изглеждаше точно така – под права линия в лявото поле. След като първата ми книга излезе, осъзнах, че това е много, много погрешно. Натъкнах се на няколко мои стихотворения в едно списание, прочетох ги като непознат текст и си помислих: „Мили Боже, изобщо не искам да кажа това!“ Осъзнах, че в писането си не давам никакъв знак за темпото, с което искам да звучат и да се чувстват текстовете ми. В този смисъл, наред със стъпката поставям и синтаксиса като един от двигателите, които ми помагат да разбера света. Още от самото начало работех с изречения, които понякога бяха забързани, друг път забавени, а трети път насечени. И когато изреченията се появяваха в такива квадратни подравнени стихотворения, в строфи – поредица от правоъгълници, в които няма въздух – си дадох сметка, че няма как да се усети синкопацията. Доста време си играх, докато намеря това тристишие, при което имаме един по-дълъг първи стих, един къс осев стих и след него един не много дълъг стих. Приличаше ми на джаз. Хем се бориш с това тристишие, хем се съобразяваш с него… Сякаш езикът или синтаксисът, които преминават през тази форма на терцината, малко приличат на вода, която заобикаля препятствия. За мен това мое си откритие е незаменимо; вече не мога без него. Не мога да напиша чернова, в която всичко е разхвърляно навсякъде, а след това да редактирам, защото редакцията почти винаги заравнява всичко и го прави скучно. Не че спонтанните ми мисли са толкова невероятни, та да не трябва да се пипат повече. Всъщност редактирам вманиачено, но спрямо този модел, който според мен не само поддържа музиката свежа, но също и мисленето ми. Така че според мен не става дума само за теоретичен модел. Тристишната строфа буквално взаимодейства с мен и с уталожения стих, като изважда и мен, и стиха от скуката на заравнените стихове, в които не научавам нищо ново, а само използвам онова, което си мисля, че разбирам.
- За какъв читател мечтаете? Имате ли образ на читател в себе си изобщо?
- Когато пиша, постоянно си мисля дали не оттегчавам читателя си, дали не звуча назидателно, бомбастично, прекалено обстоятелствено... Дали стихотворенията ми не стават прекалено тъжни, прекалено сантиментални. Някак очевидни. Страхувам се от това, защото самата аз не обичам да чета подобни стихове. Моят читател, надявам се, е някой, на когото мога да разчитам, че ще бъде достатъчно щедър, за да следва някаква определена логика в стихотворенията ми, дори и без непременно да разбира и идентифицира всяка алюзия, всеки скрит цитат от шекспирова пиеса.
- Преди две години с Адам Загаевски си говорихме в София какви са обществените очаквания към поета - да променя читателите или пък да ги утешава, че независимо дали ще се променят или не, от това особена трансформация на света няма да настъпи. Към какво клоните вие?
- Според мен двете неща трябва да вървят заедно, което далеч не означава, че промяната е невъзможна – напротив. Да вземем например факта, че значението и ролята на поезията в моята родина отново нараства и това се дължи на едно удивително поколение писатели – особено афроамерикански поети – мъже. Един от тях – много млад – Денез Смит – бешеза кратко време студент в нашата програма и току-що публикува впечатляваща книга „Не ни наричайте мъртви” (Don'tCallUsDead). В нея авторът измисля живота след смъртта на всички убити афроамериканци в САЩ. Не прави разлика между убитите от полицията или прострелялите се, между отишлите си от този свят в резултат на бедност или HIV. И в тези стихове никога и по никакъв начин насилието не се оправдава. Освен поети афроамериканци, има и писатели от латино или азиатски произход. Много от техните стихосбирки се превръщат в бестселъри и са коментирани по радиа и телевизии, получават награди, а авторите им изнасят лекции, защото очвидно се усеща глад за техните гласове. Те ни преподават уроци, свързани с проблеми, които си мислим, че сме разрешили или минимизирали – като расизма, например. Така че отговорът е да; поезията работи за промяна! Нейното послание не е: „Вие, американците, сте лоши хора”. По-скоро поезията обръща погледа ни към страдащите, опитва се да накара белите американци да разпознаят себе си в разкривеното лице на болката. Разбира се, в някаква степен такива стихотворения ни носят и утешение, но преди всичко са „фабриката”, от която трябва да произлезе промяната, различното бъдеще.
- И все пак не ви ли се струва, че нашият разговор – разговор за един вестник - е като игра на стъклени перли? Защото като влезеш в една книжарница – българска или европейска – виждаш, че стихосбирките са забутани по долните редове или някъде встрани...
- Въпросите, които си задаваме, са за малки общности. Аз не си представям как изнасям проповеди пред големи аудитории (в действителност има няколко поети, които го правят, но това са много редки случаи). Вярата ми е в малката общност в рамките на голямото общество, както и в такива „заслонени” и привилегировани общности като училищата и университетите, където преподаването на поезия е важна и неотложна задача. Защото пишейки поезия, човек се научава, веднъж тръгнал по грешна пътека, как да се върне, и да поеме по нов път. Подобна практика е изключително ценна. Тя е част от процеса на разбиране и от самокоригирането в движение. Нещо като да губиш равновесие, пристъпвайки една крачка напред и после втора. Но на това се основава самото ходене, нали така.
Знаете ли, след атентатите на 11.09., които бяха голям шок за американците, защото за първи път бяхме атакувани на наша територия – нещо познато за останалата част от света – много хора се обърнаха към поезията. По-голямата част от роднините ми са фермери или работници, които не се занимават с литература. Но един от синовете на братовчедите ми, който беше много близък с баща ми, му посвети стихотворение, което прочете на погребението му. Този човек не е професионален поет, не е обграден от поети и не беше написал нищичко до онзи момент, но направи тази крачка, защото обичаше баща ми и чувстваше болезнено отсъствието му. И според мен подтикът в сърцата на хората да пишат стиховорения е по-важен от нашето мимолетно присъствие в малките книжарнички.
- А вие каква друга професия бихте избрали?
- Ако бях достатъчно умна, по-дисциплинирана и знаех повече за света, щях да бъда невролог или като сестра ми – учен-ендокринолог.
- Преди няколко години нашият вестник направи разговор между значими съвременни поети и той носеше заглавието: „Кой е поетът на света днес?” Това беше въпрос, който Ани Илков зададе. Ироничен въпрос. Но кой е поетът на света днес за вас? Кого четете с най-голямо желание? Кой ви променя или ви утешава?
- Със сигурност не е само един поет. Има много утвърдени поети, които чета с голяма отдаденост, но има и млади поети, които ме променят. Един от тях е афроамериканският поет Рос Гей (RossGay), който работи във Виена. Открих го през втората му стихосбирка „BringingtheShovelDown” („Да стовариш лопатата” ). Последната му книга е озаглавена „CatalogofUnabashedGratitude” („Каталог на безочливата благодарност”). Той пише за мрачните страни на Америка – за наследения расизъм и за расизма сега. В същото време Гей притежава невероятен инстинкт да създаде, открие и сподели радостта. Сега ще се опитам да намеря едно негово стихотворение, за да ви го прочета. Не знам дали си спомняте, но сред чернокожите мъже, жертви на полицейско насилие в САЩ, има мъж на име Ерик Гарнър. В един момент нюйоркската полиция решава да го арестува[1] и при задържането му полицаите му прилагат задушаваща хватка. Гарнър им повтаря няколко пъти: „Не мога да дишам, не мога да дишам”, но те не отпускат хватката. Малко по-късно Гарнър умира. И стихотворението, което ще ви прочета от Рос Гей, е посветено именно на Ерик Гарнър:
Рос Гей
Малко, но необходимо уточнение
Е, че за известно време Ерик Гарнър
е работил в Паркове и градини,
отдел Озеленяване, което може би
означава, че с големите си ръце,
може би, по всяка вероятност,
нежно е засаждал в земята
растения, които вероятно,
а някои от тях по всяка вероятност
все още продължават да растат и като
всички растения да приютяват и да хранят
малки но необходими същества,
да радват окото и да галят обонянието,
да преобразуват слънчевата светлина
в храна, както и да ни помагат
да дишаме по-леко.
5 юни 2018
Разговора води Марин Бодаков
Превод от английски Катерина Станковска, редакция Надежда Радулова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
