0, 6 човек
Сигизмунд Кржижановски. „Автобиография на един труп”. Превод от руски Даря Хараланова. София: Аквариус, 2018
Сборникът Итанесиес (2016) прочу Кржижановски (1887-1950) у нас, оставяйки ни слисано безпомощни. Беше очевидно, че с текстовете ни пресреща не един, а цяла серия литературни феномени. Че за вникването в тази проза – из основи саморасла, препарадоксална, непокорно атипична - трябва време и водач. Един заклет кржижановец като Вадим Перелмутер – избавил от забвението всички съчинения на автора - който да ни преведе през палимпсеста ребуси, от които е съставен всеки текст. Тази кауза продължава с увода и плътните бележки към новелите и в този, смайващо преведен втори том, който е още по-софистициран, още по-тежко философски врязан в най-проблемните за Кржижановски теми.
Видимо, подборът е на топографски принцип: от пристигането на 35-годишния украинец в следреволюционна Москва през 1922 - до 1933, след която животът му все по-ускорено се разпада: пълна социална изолация и цензура върху творбите. Какво да сториш с място, в което нямаш място, освен да го превърнеш, знак по знак, в текста, който и бездруго представлява. От издраните афиши с хаоса от букви и фасадите - корици, до името на всяка улица - с историята й, изучена в летописите на библиотеката, с етимологията, разнищена в майсторски лингвистично-семиотични анализи. Това се случва в текста от писма Печат: Москва, която никога не е документирана така енциклопедично (подобно Дъблин в Одисей и Ню Йорк в романите на Остър). С всеки пласт по(д) пласт, нелепо втрупани, зачеркващи се едни други. В контраст с всяка страница, написана от автора, изливаща се отведнъж, без слоевете на поправките, без помен „от варианти и чернови, от работата на писалището”, каквото впрочем не е имал. Обикалял е Москва – безответен, сринат, сред тълпа от лакти и механично тропащи обувки. Нищо чудно, че за писмата в Уличка „Случайна” не се намира адресат. Налага се да бъдат пращани до непознати и с все по-градираща абсурдност - до самия пощальон, до лика върху пощенската марка, до прозореца, до Господ Бог. Лично.
Това е, мисля, съединителната тъкан между различните сюжети в тома: липсата на битие, на всякаква (съ)вместимост в реалността – на наратива и нараторите му. Неслучайно всички персонажи са фантоми: покойници или като заседнали посред реката Стикс - отхвърлените полуживи. Статутът им в света може да се обобщи с образа на 0,6 човек, видян в учебника по география в Автобиография на един труп. Това е „човекът”, който се пада на един квадратен километър площ в северната част на страната. Негови съименници се откриват и в математическия разказ Някой, където броят работници, нужни за изкопаването на кладенец, дълбок два разтега, се оказва 2 2/3. Не, у Кржижановски няма „цели” хора, а само съкратени, чезнещи в потресаваща прогресия до полу-аз, едва-аз, частичка от аз. Непълнота, непълноценност в излишък. „Арестувана” сред 7-метровата квадратура на дома, т.е. площта, върху която живее до смъртта си самият Кржижановски на ул.„Арбат” в Москва.
Какво го спасява? Двойното виждане - чрез алкохола, тропите на Шекспир, метафизичните полемики със себе си и върху листа? Всъщност нищо. Притиснат между мъртвите души на Гогол и кошмарите на Кафка, за чиито книги не е знаел, Кржижановски е наясно, че живее в непоправимо преобърнат свят, в изкривена повече от в сън реалност. Нея пресъздава той: реалността, която, ако се появеше на събранието на сънищата, те, сънищата, щяха да я приемат за една от тях, както казва един от гениалните герои, и фантом на Лайбниц – Готфрид Льовеникс, в друга новела от тома. Защото само в сънищата, в най-лошите от всички сънища, може да има 0,6 човек.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
