Нищо частно
Алла Георгиева. „Животът е песен”. Куратор Мария Василева. София, галерия „Структура”, 19.06. - 28.07.2018
Тръгвам в грешната посока и първо виждам последната картина от изложбата: бяло плюшено зайче като на детето ми, проснато върху мека повърхност. Пълната съкрушеност на несъстоялото се оживяване.
На отсрещната стена - женски фигури без коса, но с крещяща телесност. Неестествено зеленият фон подчертава плътта и я кара нервно да се отдръпва от него, потъмняла, копнееща да се свие навътре в контура си. С фона си кореспондират щампите върху роклите със загатната върху тях селска плодовитост; а телата, макар и отворили уста, не издават и звук.
Пищността на цвета, на природата, собствената попареност. Насреща - двоен портрет на роза в близък план и гола женска глава, зад тях - тучна зеленина. Целият език на клишетата сякаш блъвва в лицето на зрителя - жената като природа, мъжът като култура, "разцъфтялата хубост", "плоденето", не, картината не говори срещу тях, в нея няма доктрина, има само мълчаливо свидетелство, че всички сме уязвима плът.
Всъщност, тази изложба става тиха и страшна точно с избора си на "женски" език - точно с преподчертания опит да влезеш в роля, да усетиш пола си като свой.
В нея има ушит макет на женска репродуктивна система, възглавничка с надпис "Жить больно" от пришити синци и серия покъртителни бродирани рисунки. В една от тях някаква ръка изтръгва жена с прилепени до бедрата ръце като корен от пръстта; в друга виждаш майчинството като бодливо стъбло, което уж остава при теб, докато се опитваш да погалиш детето; в трета бодлите са... да не преразказвам. Неравните линии на бродериите ме връщат към ръкоделието на баба ми, към наивното изкуство, а оттам - към неговата преработка в работата на Фрида Кало, която впрочем също говори за женското, за болестта, за загиването на плода. Не че инак личи търсено родство; визуалният език на Алла Георгиева е напълно органичен, цялата му умелост бива подчинена на изказа, подчинена на чувствителността.
Много се надявам изложбата да не бъде прочетена през частния опит. Нищо частно няма в усещането за преждевременна тленност, за неизпълване на границите на живота такъв, какъвто си си го въобразил, за пропадането навътре сред пълнокръвния свят. В нямото съзвучие на отворените уста, които искат и не искат да говорят какво им се случва.
Нито е само "женска", нито е за "оцелели" - напротив, най-въздействаща ми се струва за онези, чиито страхове още са откъм "опакото" на плата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
