Обратно на училище
Топ икономисти обясняват кое е следващото нещо, което тяхната дисциплина трябва да научи
Лари Съмърс: Как да се справи с порочните кръгове
Най-важният урок за икономическия опит на XXI век е, че съвременните икономики не са самоуравновесяващи се системи. И наистина, в съвременните икономики често преобладават резултатите от положителната обратна информация, които могат да окажат дестабилизиращо въздействие. Маржин депозитите, масовите тегления на влогове от банките, застрахователните портфейли, опционното хеджиране – всичко това води до повишаване на продажбите на активи, когато стойностите им започнат да падат. Когато продажбите причиняват спад в цените, което води до повече продажби, пазарният механизъм е в опасност. Вече сме наясно как това може да причини дългосрочни икономически проблеми, например дълготрайна стагнация, при която прекомерните спестявания повличат търсенето надолу, а икономическият растеж се забавя.
Предизвикателството е порочните кръгове да бъдат предотвратявани и овладявани още в самото начало. Това би означавало повече и по-интелигентни държавни политики, а не оттегляне към пазарен фундаментализъм.
(Лари Съмърс е бивш финансов министър на САЩ)
Диърдра Макклоски: Горе главите
Не вярвайте на черногледците, които твърдят, че небето ще се срути и че сме обречени на стагнация. Небето не е тръгнало да се срутва и ние не сме обречени. Черногледството създава политики с нулев резултат, защитавайки онова, което вече имаме. Но историята от последните години разказва за зрелищни положителни резултати. Китай и Индия произвеждат богатства и инженери със забележителни темпове. Твърди се, че заплатите в старите богати страни не са мръднали, но всъщност, те продължават да се повишават, щом се вземе под внимание огромното повишаване на качеството на стоките и услугите.
Що се отнася до роботите, които ще превземат работните ни места – откакто е започнал растежът през модерния свят (около 1800 година), безработица, дължаща се на технологиите, никога не е имало. Затова не вярвайте, че някакъв недоразбран фантом на изкуствения интелект ще ви изпрати на улицата. Горе главите. От 1800 г. реалният доход се е увеличил с 3000% в много страни, а скоро ще бъде така и в целия свят. Оставете го да се случи.
(Диърдра Макклоски е изтъкнат професор по икономика, история, английски и комуникации в Университета на Илинойс в Чикаго)
Мартин Волф: Патология, профилактика и палиативи
Макроикономиката трябва да отговори на три взаимосвързани въпроса. Първо - какво причинява финансовите кризи? Второ - какви политики най-ефективно биха намалили рисковете от такива кризи? Трето - какви политически действия трябва да се предприемат, след като кризите вече са настъпили?
Относно първия въпрос: как да разбираме взаимодействието между финансовата и паричната система и реалната икономика? Изглежда понякога икономиката зависи от комбинацията между „балони” при цените на активите и неудържимо бърз растеж на дълговете. Каква е причината за това?
Относно втория въпрос: има ли по-устойчиви начини да се създава търсене? Може ли ключът да се крие в преразпределянето на доходите към потребителите? Каква роля могат да изиграят държавните разходи?
Относно третия въпрос: съществуват ли алтернативи на комбинацията от доста големи държавни дългове и стимулираща парична политика? Тази комбинация води до възстановяване. Но натрупаната преди кризата задлъжнялост отчасти се е прехвърлила в публичния сектор. Освен това, дори намаляването на задлъжнялостта в частния сектор е скромно. Икономиките си остават уязвими. Уви, макроикономиката не е в добро здраве.
(Мартин Волф е главен икономически анализатор за „Файненшъл Таймс“)
Робърт Гордън: Технологиите не работят
Често чуваме, че най-големият проблем, пред който са изправени западните икономики, е увеличаващото се неравенство, но по-голям проблем в дългосрочен план е ниският ръст на производителността. Бавното увеличаване на количеството, което един работник може да произведе за бизнеса, обяснява застоя при заплатите и повишената данъчна тежест на социалните придобивки, съотнесени към способността на икономиката да повишава данъците, за да може да плаща за тези права.
Сравнете годишния ръст на производителността в САЩ за последните седем години – 0.5% – с 2.8% – това е процентът за 50-те години между 1920 г. и 1970 г. Каква е разликата? Петте десетилетия от средата на XX век бяха облагодетелствани от невероятния брой велики изобретения – електричеството и всичко, станало възможно благодарение на него, двигателят с вътрешно горене, който замести конете с моторни превозни средства, въздушният транспорт, както и целият спектър от изобретения за развлечение и комуникация, като телефонът, фонографът, радиото, игралните филми и телевизията.
За сравнение, в годините между 1996 г. и 2004 г. компютрите и интернетът повишиха ръста на производителността само за кратко, но след този период, в който хартията и шкафовете за документи бяха заменени от плоски екрани, програми за търсене и интернет, бизнес методите са отбелязали минимален прогрес. За момента роботите и изкуственият интелект не са оказали кой знае какво влияние върху ежедневието на работниците и потребителите.
(Робърт Гордън е професор по социални науки в Северозападния университет)
Рут Лий: Да знае какво не знае
Икономическото статукво, включително Министерството на финансите, Банката на Англия и Международният валутен фонд, бяха напълно посрамени от икономическото ни представяне след вота за „Брекзит” през юни 2016 г. Апокалиптичните им предупреждения за резултатите от гласуването (да не говорим за самото напускане на ЕС) бяха изключително подвеждащи.
Поуката от всичко това е, че трябва да гледаме на икономическите анализи и прогнози по-скоро като на изкуство, отколкото като на наука, която се уповава на несъвършени модели на сложни системи. Разбира се, икономиката би трябвало да се опита да подобри осведомеността си по тези въпроси. Най-вече трябва да се научи на смирение.
(Рут Лий е икономически съветник на „Арбътнът Банкинг Груп“)
Джагдиш Бхагуати: Да се бори за свободна търговия
Големите уроци, с които икономиката трябва да се справя през следващото десетилетие, са свързани с глобализацията. Освобождаването на търговията и намаляването на ограниченията върху международните инвестиции очевидно се оказаха благоприятни. За съжаление, това предизвика триумфализъм и самодоволство.
В края на 80-те и началото на 90-те години търговията не беше приоритет за много икономисти. Беше прието, че тя може да се грижи за себе си и вниманието бе насочено главно към макроикономически проблеми. Но сега протекционизмът на САЩ засяга и двете партии – демократичните лидери се държаха строго с Япония, Китай и Индия, а президентът Тръмп отправи първите изстрели в търговската война с Китай.
Търговските икономисти трябва да се вдигнат на оръжие. Трябва да влязат в политическото пространство с подновена настоятелност, да се борят за по-свободна търговия и многостранност, така че да не загубят единствената сигурна рецепта за подобряване на благосъстоянието ни.
(Джагдиш Бхагуати е професор по икономика и право в Колумбийския университет)
Ан Петифър: Да разбере, че никога не може да има пазар при парите
За разлика от цените на биткойн и златото, цената на парите не се определя от пазарните сили на търсенето и предлагането. Това е така, защото парите не са стока, а социален конструкт: „обещание за плащане“, да цитирам известния австрийски икономист Йозеф Шумпетер. Така че, цената на парите – лихвеният процент – се определя не от пазара, а от кредиторите и оценителите на рискове в задните офиси на банките. Те на свой ред се влияят от решенията на жените и мъжете от комитетите на централните банки.
Тъй като парите са социален конструкт, за разлика от златото, те никога няма да се изчерпат. С други думи, стоките може да са подвластни на пазарните сили, но „обещанията за плащане“ не са.
Кризите се случват, когато „обещанията за плащане“ не са регулирани: когато парите се дават назаем с високи лихви на рискови длъжници (помислете за високорисковите ипотеки), те са спекулативни, а не продуктивни инвестиции. Те може и да не доведат до притоци от приходи (за погасяване) и така равнищата на дълговете и неплатежоспособността се повишават.
Ето защо, както твърди Кейнс, създаването на социален конструкт, какъвто са парите или кредитът, трябва да бъде внимателно регулиран, а не оставян на „невидимата ръка“.
(Ан Петифър е директор на мрежата Policy Research in Macroeconomics)
Бари Айкенгрийн: Да поработи върху работните места
Световната криза и популистката реакция разкриха факта, че американските работници са изместени от технологиите и глобализацията. Президентът Тръмп обещава да ги спаси, като „направи въглищата отново велики“ и облага с данъци вноса на стомана. Но безспорно, ние имаме нужда от по-добър начин.
Традиционното схващане е, че, ако работните места в производството не могат да бъдат взети обратно от роботите и китайците, тогава решението е да се подобрят работните места в сферата на услугите, за които се предполага, че са защитени от автоматизация и конкуренция от чужбина, защото изискват адаптиране към ситуацията, умения за общуване и устна комуникация. Сега обаче напредъкът в областта на изкуствения интелект повдига въпроси за бъдещето дори на този тип работни места.
Все пак, работни места, които изискват служителите да съчетават практични услуги, общуване и емпатия – например, здравните работници – би трябвало да са в безопасност в близко бъдеще. Затова належащият проблем е как работниците да се подготвят по-добре за тези задачи. Това означава, че образованието, обучението и същността на самото понятие „работа“ трябва да бъдат преосмислени, а този процес тепърва започва.
(Бари Айкенгрийн е преподавател в Калифорнийски университет, Бъркли)
Джим О‘Нийл: Да свикне, че трябва да се учи от Китай
В миналото се смяташе, че Китай ще трябва да се учи от Запада, ако иска да продължи да се развива, особено що се отнася до политическата система. Но 20% от китайците днес изкарват западни доходи – годишно по 40 000 долара и отгоре. Това са 260 млн. души, които живеят със западен доход – доста повече от която и да е западна страна, освен САЩ. Ето защо въпросът е по-скоро - какво ние можем да научим от Китай?
Освен обучението по математика (Обединеното кралство вече изпробва моделите на най-добрите китайски училища), има и още други две открояващи се сфери в Китай, от които може да се вземе пример.
Първо, когато става дума за големи промени, трябва да се погрижим всеки да е информиран и подготвен; ситуацията около референдума за „Брекзит” е точно едно от нещата, които карат Пекин да се съмнява в мъдростта на западната демокрация.
Второ, Китай има своите успехи и в макроикономическата политика. В продължение на поне 20 години Пекин демонстрира, че може да предотвратява проблеми и да се справя с кризи. Западните експерти периодично предричат и в Китай да се появи „балон” на цените на недвижимите имоти, подобен на този в Обединеното кралство, но тамошните власти своевременно ги „спукват”, преди още те да са станали прекалено големи. Банкерите и хедж фондовете постоянно се оплакват колко трудно е да се предвиди какъв ще е следващият ход на китайските политици. Но китайските власти виждат своята роля в това да се справят с истински проблеми, а не да дават разяснения на участниците в пазара.
(Джим О‘Нийл е бивш министър и управител на фонд)
Адеър Търнър: Да подреже крилцата на собствеността
В една автоматизирана икономика, без намеса, възнагражденията неизменно се струпват под най-различни форми на наем – особено за онези, които притежават земя в градските центрове, на технологии, които извличат полза от ефектите на мрежите (Google, Facebook), и на изобретения. Всичко това се намира в ръцете на сравнително малък брой хора, което води до увеличаване на разликата в доходите.
Досега ситуацията със земята е такава, че всеки може да се включи, като по този начин облагодетелстваме притежателите й; увеличили сме предимствата на хората с интелектуална собственост, като например сме удължили авторското право с десетилетия напред, след като авторът е починал. Но ако сме сериозни по отношение на неравенството, трябва да сменим курса; икономиката трябва да се съсредоточи върху създаването на нови, находчиви данъци и регулации, за да върнем собствеността отново на мястото й.
(Адеър Търнър е председател на Institute for New Economic Thinking)
Брад ДеЛонг: Да се научи на превенция – лековете се изчерпаха
Кризата и нейните последици показаха, че северноатлантическите икономики не могат да поддържат пълна заетост, като следват пътя на Кейнс. Идеята, че когато частният сектор остане назад, държавният сектор ще излезе на преден план, и че постоянен, дълготраен просперитет може да бъде постигнат с намесата на правителството като потребител, се оказа не особено работеща. Кризата също така разкри, че пълна заетост не може да се поддържа, като се следва монетарният път. Освен това, неустойчива се оказа идеята, че успешната регулация може да задържи финансите на една здрава или поне относително стабилна основа, позволяваща на централните банки да ги управляват.
В крайна сметка, просперитет не може да се поддържа без компетентно демократично управление, а след кризата то се оказа разклатено. Големият въпрос е какви институционални (а може би и политически) промени са необходими, за да се избегне друго голямо сътресение? По всяка вероятност, имаме само едно десетилетие да изградим по-добри институции за икономическо управление. А още дори не сме започнали.
(Брад ДеЛонг е преподавател в Калифорнийския университет, Бъркли)
Джон Кей: Да приеме радикалната несигурност
Между 1920 г. и 1950 г. се водят дебати, които определят бъдещето на икономиката през втората половина на XX век. От едната страна са Джон Мейнард Кейнс и Франк Найт, а от другата – Франк Рамзи и Джими Савидж.
Найт и Кейнс вярват в повсеместността на „радикалната несигурност“. Не само че не знаем какво ще се случи, но и имаме изключително ограничени възможности да предвидим нещата, които могат да се случат. Те разграничават риска, който може да се опише с помощта на вероятностите, от истинската несигурност, която не подлежи на описание. В света на Найт подобна несигурност води до възможности за печалба, които са движещата сила на капиталистическата икономика. За Кейнс тези несигурности са основата на неизбежната нестабилност в подобни икономики.
Опонентите им настояват, че всички несигурности могат да се опишат като вероятности. И опонентите им печелят не само защото техният свят на вероятности е удобен: той може да бъде описан аксиоматично и математически.
Трудно е да се преувеличат практическите последици от този технически спор. Да се признае ролята на радикалната несигурност, означава да се съборят основите на теорията на финансите и доста от принципите на съвременната макроикономика. Но съществуващият консенсус е затрупан с очевидни слабости. Кейнс и Найт са прави, а опонентите им грешат. Признаването на този факт е необходимото встъпление към съставянето на една по-уместна икономическа теория.
(Джон Кей е икономист, преподавател в „Лондън скул ъф икономикс”. Той е съатвор заедно с бившия управител на британската централна банка Марвин Кинг на книга за „Радикалната несигурност”, която предстои да излезе през 2019 г.)
Тим Конгдън: Да разбере (отново) къде се вписват банките
Някои големи въпроси в икономиката се появяват и изчезват, но има един, който постоянно е налице: как се определят националният доход и производство и какво значение има отговорът на този въпрос за безработицата и инфлацията? Икономистите се издъниха на този въпрос на изпита, състоял се по време на Световната рецесия от 2008 г. През предстоящото десетилетие те ще се постараят да се справят по-добре.
Предполага се, че Кейнс е дал добър отговор. За съжаление, през последните 20 години, вместо него, централните банки предпочитат „Новото кейнсианство“ – модел на три уравнения, който е широко описван като задвижващата сила на съвременния макроикономически анализ.
Но през 2008 г. той беше безполезен. Нито едно от уравненията не се отнася за банковата система или за количествата банков кредит и пари, макар и да е очевидно, че банките бяха важни по време на рецесията. Едно от уравненията (т.нар. „правило на Тейлър“) предписва най-вече отрицателни лихвени проценти за справяне с кризата. Това би било добре, но проблемът е, че лихвените проценти не могат да паднат много под нула. Ето защо „Новото кейнсианство” отдавна трябваше да бъде пратено в килера на историята.
Главното интелектуално предизвикателство пред икономистите днес, също както и по времето на Кейнс, е да определят как точно банковата система – с нейните предполагаеми властелини на вселената, безспорните й мании, правонарушения и патологии – взаимодейства с останалите съвременни либерални капиталистически демокрации.
(Тим Конгдън е председател на Institute of International Monetary Research)
Prospect, 14.04.2018
Превод от английски Катерина Станковска
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
