Дистанциран прочит
Радиооркестърът закри концертния си сезон с музика от Брукнер, Рихард Щраус и Малер под палката на Константин Илиевски (1979). Диригентът живее в Словакия, където е учил дирижиране, пиано и композиция, преподава в Братиславската консерватория и от години всеки сезон има гастролни концерти със Софийската филхармония. От 2002 година Илиевски е главен художествен ръководител на Камерния оркестър „Дианополис”, Ямбол.
Неизвестният у нас и не много популярен Симфоничен прелюд от Брукнер откри концерта – това е 7-минутна пиеса, открита от австрийския композитор Хайнрих Чупик. Предизвикала е експертни дилеми, с колебания между Брукнер и Малер относно авторството. В края на краищата, Брукнер-тезата надделява с основание, струва ми се, тъй като напрегнатият кратък симфоничен опус от 1876 г. се развива в стила и мащаба, характерни за други, много по-известни и разгърнати творби на композитора върху материал, сякаш изваден от тоновия му речник. Прозвуча някак изобщо, без особени звукови идеи откъм пулта, с фиксация единствено върху възможността за реализация на динамическа мощ, основана предимно на доминиращата пробивност на медните.
Компенсацията по отношение на активизиране на звуковото въображение дойде от страна на забележителния със своята музикантска пълноценност словашки обоист Иван Данко - солист в съответния концерт на Рихард Щраус. Класическо равновесие излъчва късната композиция, но гласовете на скромния оркестров състав проблясват и се преплитат в изящно тънки линии, които кореспондират на сложната солова партия. Данко притежава благ, нежен, богат на цветове тон, владее лиричното нюансиране на фразата в красиво и логично съзвучие с оркестровата фактура. Не пропуска да оцвети с впечатляващ звук инструменталните движения на партньорите си, а в каденцовите сегменти излъчва пъргавина и пластичност, използва шанса на самостоятелната игра в доловимо развитие на напрежението, в сгъстяване и разреждане на тембровата „маска” на инструмента си. Произведението би прозвучало още по-интересно, ако солистът бе получил по-щедър отзвук и от оркестъра, респективно диригента. Партньорството бе стриктно, но някак замръзнало в своята коректност, в която отсъстваше отсрещен полет на музикалното въображение, липсваше свободата на оркестровия език, която присъствието на такъв солист неминуемо изисква.
От пулта Илиевски излъчва деловитост и подготвеност. Но като че ли все още предпоставя, а не изразява характера и движението на музиката, която звучи, стои някак схематично, дистанцирано. Избягва импровизацията, не реагира, не изисква липсващия в момента детайл, нямаше гъвкавост и специфичен рефлекс в партньорството му.
В Четвъртата симфония на Малер чух интересни идеи в един дисциплиниран по отношение на музикалния текст прочит, рядко отстояван от повечето представители на това поколение диригенти, което често се отнася с аристократично безгрижие към подробностите в партитурата. Творбата бе изградена с драматургичен усет въпреки известната темпова неравномерност в първата част и не особено добрия баланс между щрайха и пронизително силните духови; оркестърът на Малер е построен така, че всеки тембър се откроява великолепно, без да преувеличава предписанията в динамиката. Тенденцията продължи и във втората част, в която щрайхът бе интензивен, с изявена чувствителност по отношение на щриха и двойствения характер на скерцото, който би бил още по-изведен като внушение при по-сериозна тонова амплитуда в така характерното за Малеровата музика „пробождане” на тихия звук със злокобно сфорцато в дървените духови. Бавната трета част бе стилна, трансцедентна, двата тематични комплекса, ядра на последователните двойни вариации, бяха изваяни чисто, в поетично легато с необходимото разпяване на фразата и артикулирано прибавяне и отнемане на щрайхови групи в инструменталния обем. Имаше завладяваща музика в тази част с меко отстояване на най-честото и трудно предписание на композитора за маниера (fliessend) на движение от такт в такт в красиво изграждане на кулминациите. Младата певица Светлина Стоянова солира във финалната четвърта част със сложната мисия да извиси слушателя до просторите на небесата, на „райските селения”. Тя бе автентична с химерната чистота на гласа си, красив, нереален, затова леко плашещ, смущаващ реалността небесен зов. Илюзията щеше да бъде завършена, ако не бяха известните интонационни колебания на певицата, плод може би на известно смущение. Финалът на творбата бе така, както го изисква Малер в партитурата – „много нежно и тайнствено до края”, в който музиката изгасва в тишината. В двете последни части на симфонията диригентът съумя осезаемо да се приближи, да възсъздаде с оркестъра същността на музикалното преживяване.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
