Речта на Си
Според доскорошната конституция на Китай, речта на Си Дзинпин след преизбирането му като президент на Китайската народна република, произнесена в парламента на 20 март 2018, трябваше да е последната му такава. След като девет дни по-рано се премахна ограничението за броя на президентските мандати, тя всъщност се оказа първата за евентуалното най-продължително президентстване в новата история на Китай.
Тези обстоятелства обаче не са засегнати в словото на Си Дзинпин, което се движи по познато вече русло. Започва с приповдигната благодарност и готовност за понасяне на важната отговорност, поверена от народните представители. След кратко въведение, което звучи малко като уводна лекция в курс по китайска култура за чужденци, с изреждане на древни китайски философи, открития и постижения, Си Дзинпин продължава с целите си по същество, възторжено, но съдържателно, на места клиширано, но като цяло позитивно и съсредоточено върху предстоящата работа.
Въпреки големите икономически постижения през последните десетилетия, според Си Дзинпин, Китай не бива да се задоволява със статуквото и да забравя мъките заради радостите си. Градежът трябва да продължи, защото щастието се постига само чрез борба. Приоритетите, които той щрихира, са изграждането на силна, модерна, демократична, правова, цивилизована, хармонична, прекрасна социалистическа държава, която да подобри живота на своите граждани и да предостави социална справедливост и грижа за всички, включително деца, болни, стари и слаби; която ускорява развитието на зелените производство и начин на живот; и която има първокласна модерна и силна армия със собствена военна стратегия.
При по-статистическо и сравнително затворено вглеждане в текста, публикуван в “Женмин жъбао”, бихме могли да откроим някои съществени ключови думи, както и някои особени присъствия и липси. Най-натрапливо например е повторението на думата велик и производните й, които са споменати точно 35 пъти, като най-честите съчетания са велико възраждане (7 пъти), велик дух, бил той борбен, съзидателен, мечтателен или единен (10 пъти), и велика мечта (3 пъти), както и на думата борба (10 пъти). Иначе най-споменаван e народът (88 пъти), който е творецът на историята, истинският герой, от който трябва да се черпят мъдрост, знания и мнения и в името на който и от позицията на който трябва да се взимат всички политически решения. Може би посланията на Си Дзинпин просто следват линията на социалистическия патос, но все пак трудно преодолимо е изкушението за сравнение с основателя на Китайската народна република, който само преди шейсетина години вдигаше велики революции, говореше за борба за политическа, икономическа и културна революция, велика освободителна борба и велика политическа сила (както впрочем и с един друг настоящ президент, който също тръби, че ще направи държавата си велика пак, без да е съвсем ясно как). Всъщност, името на Мао Дзъдун е споменато пряко веднъж в речта, където се изреждат нивата на така наречения социализъм с китайска специфика, изграден първо върху марксистко-ленинската философия, после върху маоистката мисъл и теорията на Дън Сяопин, макар че тъкмо последният е, или по-точно беше, авторът на премахнатия член 14 от Конституцията на Китай, който досега ограничаваше властването на президента до два петгодишни мандата, предотвратявайки по този начин личностна доминация в партията и правителството, където критичните гласове и бездруго са все по-плахи и рехави. С оглед на тези промени не става пределно ясно какво точно ще е съдържанието на понятието социализъм с китайска специфика през следващите едно-две десетилетия, но пък става ясно, че е настъпил нов етап в делото по изграждането му и че тъкмо той може да спаси Китай и може да спомогне за осъществяването на великото китайско национално възраждане, както “историята вече е доказала и ще продължава да доказва”, макар че за много от нас историята е доказала някои твърде притеснителни неща за продължителното еднолично властване и предвид новите обстоятелства ни остава само много силно да се надяваме да не продължава да ги доказва.
Си Дзинпин говори също за възпитаване и прилагане на социалистическа ценностна система, насърчаване на креативното изменение и иновативното развитие на силната китайска традиционна култура, която да разшири влиянието на китайската цивилизация. В контекста на все по-засилващата се цензура в Китай, непренебрежимо е ехото от 1942-ра, когато Мао произнася прословутата си реч за литературата и изкуството, които, като инструменти за политическа пропаганда, трябва да произхождат от правилна политическа позиция, разбирай, партийната политическа позиция, макар че, за разлика от Си, бащата на КНР е безцеремонен относно вредността на китайската традиция и приканва не към изменението, а към изкореняването й.
Тъкмо човек да си помисли и да се зарадва, че речите на Си Дзинпин се различават от Маовите поне заради липсата на неизменния за комунистическата идеология враг, изведнъж се чува популисткото напомняне за кървавите войни с общия враг, макар и да не се споменава конкретен такъв; по определението 170-годишна борба обаче може да се познае, че се имат предвид европейските велики сили от края на XIX в. и Япония от средата на XX в. Малко по-нататък, в призива за изграждане на правова държава, пък се появява друга бойка фраза – обединен патриотичен фронт, все пак навярно използвана по отношение на вътрешната борба с престъпността.
И докато речите на Мао Дзъдун днес изглеждат безумни и страшни най-малкото заради историческата яснота за техните последици, сравнително кротките изказвания на Си Дзинпин звучат убедителни, приемливи и съвсем реалистични. Е, с уговорката, че речите на Мао са звучали по същия начин при произнасянето им навремето. При всички положения, говоренето за лидерската позиция на Китай в света несъмнено предизвиква засилване на латентния китайски национализъм, който вече е подплатен от достатъчно голямо международно самочувствие и който ще доведе до кой знае какво, но поради някаква причина първите два примера, които идват наум, са, че KFC са опрели дотам да се рекламират с китайските ястия, които задължително предлагат в местните си ресторанти, защото, както казва момичето от рекламата, “аз съм в Китай и искам да ям китайско”, а по иначе гостоприемните улици на Шанхай се случва да се чуе пияна реплика, че тука тротоарите са на китайците, не на чужденците.
Същият сантимент личи и в изказването по въпросите за Хонконг, Макао и Тайван, по които Си Дзинпин е не изненадващо категоричен и неотстъпчив – макар и с различни политически системи, те са неотлъчна част от Китай, които китайското правителство ще брани и подпомага и в които ще засилва националното самосъзнание и патриотичния дух. Точката по въпроса е недвусмислена и рязка: Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.
Все пак, няма страшно, убеждава президентът към края на речта си. Китайският народ е справедлив и състрадателен и винаги тясно е обвързвал съдбата си с тази на другите народи. В желанието си да допринася за мира и развитието на страни, в които все още има войни, безредици, глад и бедност, Китай е искрен и никога не би пожертвал чуждата полза в името на собственото си развитие, а то не представлява заплаха за никоя страна – Китай никога не се е стремял към хегемония и не е целял експанзия. Като последен аргумент идва древната мъдрост, че само онези, които заплашват другите, мислят, че всички други са заплаха за тях. По-нататък се перифразира древното философско разбиране, че в една идеална поднебесна, развитието на един спомага за развитието на всички други. Случайно или не, тук се усеща една от по-фините липси в речта на Си Дзинпин – за другите държави се говори малко, при това единствено като за такива, на които Китай е помагал и ще помага от своята лидерска в икономическо и технологическо отношение позиция. Никъде не се споменават например развитите и развиващите се страни в Световната търговска организация, без чиято покупателна способност Китай нямаше да е силата, която е днес; никъде не се споменава и желание за равноправно взаимодействие между партньорски страни; говори се единствено за осъществяване на китайски икономически проекти без каквито и да е политически условности, един вид мека сила, която упражнява влияние, без да налага волята си на другите. Впрочем, тази стратегия на взаимен икономически интерес се оказва далеч по-привлекателна, например, за редица африкански държави, които предпочитат този китайски модел пред идеологическата условност на европейското подпомагане. Доколко все пак политика и икономика могат да се движат по различни пътеки, предстои да видим. Засега смело вървим към “утрешния ден, изпълнен с надежди”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар