Малките тъмни депа на надеждата
Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly. Проект на Теодор Ушев, финансиран по Програма „Култура” на Столична община, в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Националния филмов борд на Канада (NFB). Организатори на изложбата са фондация Моменти и Кидс Хаус. Продуцент и организация Десислава Бинева. Програмиране Милан Гражецки, Дарио Сейб. Куратор Аделина Филева.
Изложбата „Като в тъмно огледало“ доведе необичайно много хора в софийска градска галерия. Хората чакаха на опашка и отделиха от около един до три часа да видят творбата на един от най-известните българи в момента. Това е чудесно. Чудесно е как един толкова не холивудски човек стана световна знаменитост точно чрез холивудската машина на славата. Известността на Теодор Ушев е едновременно подарък от съдбата и заслужен резултат от огромен труд и талант. И, разбира се, възможност много хора да чуят посланията на неговото изкуство. Тук идва въпросът какво той иска да каже. В работите на Ушев няма компромиси. Така е и тук, в София. „Като в тъмно огледало“ доказва това. В изложбата няма и капка флирт с публиката, макар и посланията да са лесни за разбиране, далеч от модния формален концептуализъм. Изложбата не е кодирана материя, която да остане загадка и да поражда псевдокултурни тълкувания.
Основният материал в експозицията са спасителните одеяла от свръхтънко метализирано фолио. Това е материал, създаден през 50-те години на ХХ век и намерил приложение в космонавтиката заради малкото си тегло, свойството да запазва температурата на това, което е увито с него, както и заради високата си издръжливост. Особено видимо е използването на тези одеяла като част от материалите за оказване на първа помощ при бедствия, както и на местата, където пристигат бежанци. Виждаме ги на местата, в които съвременната цивилизация, с мисъл за бъдещото си оцеляване, сама опитва да напусне родната Земя - и на местата по същата тази Земя, където хора напускат родните си места, за да оцелеят.
В изложбата присъства легнала на пода човешка фигура, покрита с термично одеяло. Над него едно от одеялата играе ролята на екран, върху който върви анимация. Анимирани са рисунки, които напомнят едновременно птици и телена ограда. По стените на галерията са окачени същите тези одеяла като платна, по които са изплували групи от безбройните малки гротескни човешки фигурки като един от пластовете на произведението. Вторият пласт, видим след осветяване с UV фенер, са изписани с четка или UV маркер популярни текстове от библията, отдавна станали част от живота на цивилизацията.
Другият основен материал в изложбата е светлината. На входа посетителите получават специален фенер, с който да търсят скритите изречения по стените на галерията. Светлината е в ръцете на хората. Какво ще осветят и какво ще намерят, зависи от тях, но това не е безкрайна величина: фокусът е върху личното участие, процесът на откриване на буквите и сглобяването им в изречения. Това се случва в главите ни, в съзнанието, прочетените думи попадат в абстрактните чувствителни места, в малките тъмни депа, в които съхраняваме надеждата, че любовта, състраданието и добротата са възможни.
Изложбата има още един важен пласт на въздействие – смесената реалност, възможността да се изолираме доброволно в сребрист цилиндър, съшит от същите онези одеяла, където слагаме на главите си специално устройство, което ни покрива очите и ушите. Това устройство позволява да се потопим в осезаемото усещане, че съществува само безкрайно горе и безкрайно долу, а ние сме просто зрители някъде по средата. В това виртуално пространство присъстват същите безбройни малки фигурки, към които можем да се приближаваме или да ги държим на разстояние. Първосигналните действия са първо да се огледаме, да се усетим без тела, на друго място, като в сън, в който летим. Постепенно разбираме, че единственият контрол, който притежаваме в тази реалност, е възможността да задържим поглед в определена посока. Когато спрем да движим глава, фигурите започват да се движат по-бързо към нас и шеметно ни подминават към и отвъд периферното зрение. Хоризонт не съществува, не знаем къде отиваме и какво да търсим. Изгубили сме се. Това е смесено чувство, може би е по-скоро ужасяващо, но осезаемостта му, фактът, че го виждаме ясно, го прави интересно и вълнуващо. Объркването и усещането за участие в нещо абсурдно се подсилва от звуковата среда – миксирани гласове на политици, от които не можем да откроим нищо смислено; те звучат като неразбираеми заклинания или просто нахален шум.
Изложбата на Теодор Ушев е силна, защото е насочена към всеки зрител поотделно, не просто към персоната на човека, а към усещането му за личност, която има истински чувства и мисли. Смисълът от огледалото е да се видим в него, макар и да не се харесваме. Дори да знаем, че сме част от цивилизация, която си отива, не можем да преодолеем изкушението на погледа към себе си, това може би е заради жилавата надежда, че животът ни има смисъл не само за нас.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
