Путин или крахът на модернизацията
Озовал съм се в един от ония разговори между близки приятели, защитени от недискретни уши, приличащи на кръжоците, събиращи се в кухните по съветско време. Събрани на кафе, колеги говорят свободно и споделят фрустрациите си от Кремъл на Владимир Путин, който е уверен, че в неделя, след осемнайсет години на власт, ще бъде отново преизбран. В сърдечния им разговор няма табута, те ругаят корупцията и растежа, който се крепи единствено на петрола, страхуват се от отрицателните последствия от политическата стагнация и от икономическата безизходица, надяват се на повече граждански свободи и по-малко държавен капитализъм, безпокоят се от повтарящите се сблъсъци със Запада и липсата на доверие на западните хора към Русия, споделят помежду си своята умора и желание за промени.
Тези критични разговори напомнят, че гражданско общество в Русия има, стига да му бъде дадено пространство за изява. Тези събрали се приятели не приличат на дисиденти, те работят в един от енергийните руски гиганти. Получават добри заплати, възползвали са се от двете десетилетия на стабилизация при Путин след хаотичните 1990 – 2000. Но през нашия –и личен и служебен - живот виждаме, че гарантираната от Кремъл стабилност не ни стига, казва един от тях. Като във всеки авторитарен режим, най-злият му враг днес е скуката... Никой от тях няма да гласува за Путин. В неделя ще се занимават с обичайните си домашни дейности.
В навечерието на президентските избори подобни – дискретни, но не тайни – разговори се умножиха. В Русия на Владимир Путин говоренето е много по-свободно, отколкото по времето на СССР, особено сред тази нова средна класа, която, след като се е възползвала от политическата стабилност и увеличаването на доходите през първите президентски мандати, му остава в голямата си част вярна.
Но несигурността и фрустрациите растат, средната класа се изправя пред система, която е неспособна да се промени отвътре, да вдъхнови спешни структурни и юридически реформи, за да бъде създадена истинска правова държава, да либерализира икономиката, за да се излезе от двете години рецесия, без да се затъва в стагнация.
Обаче тези минидебати в семейството или с приятели не намериха отзвук в предизборната кампания. Защото тези президентски избори не бяха избори, а операция, чрез която, под прикритието на демократични процедури, да се узакони продължаването на престоя на Владимир Путин в Кремъл. Той ще остане на власт още шест години, без да му се е наложило да отговори на поне три основни въпроса. Като не говорим за провокациите срещу Запада, какво е мястото на Русия в света? Като не говорим за петролната рента, какъв министър-председател е необходим и за какъв икономически проект? Като не говорим за Путин, какъв ще бъде преходът след последния мандат на един президент, който досега е представян като вечния баща на нацията?
Свикнала да живее преди всичко в настоящето, без да си се представя в бъдещето, Русия на Путин (който е повече тактик, отколкото стратег) със сигурност ще сервира изненади. За момента елитът й изглежда като да живее под похлупак: извън реалностите и далеч от необходимостта от обновление. След анексията на Крим през 2014 г., патриотичната пропаганда потопи руснаците във вълна от самоубеждаване, според което западните хора мразят тяхната страна. Около Кремъл борбата на клановете не насърчава политическата конкуренция, нито диверсификацията на икономиката. Напротив, тя подкрепя оцеляването и защитата на интересите на малък кръг ръководители на частни и обществени групи в ръцете на близки до президента.
По време на скорошния икономически форум в Сочи, последна среща на руския политически и икономически каймак преди президентските избори, министър-председателят Дмитри Медведев, например, каза изумителни работи. Той, който преди време беше гледан като глава на реформите, увери от трибуната, че няма кой знае какво за приватизиране. Това заявление е още по-парадоксално, защото при последната криза държавата увеличи влиянието си, между 50% и 70% от икономиката вече зависи от правителството. Докато манталитетът на приятелските споразумения и всичко да се контролира не се промени, няма да има модернизация, споделя един известен бизнесмен, който наблюдава тъжен предизборната кампания: това е спектакъл, няма дебат...
За да създаде, със съучастничеството на едно политическо реалити шоу, Кремъл насочваше дистанционно двама кандидати. Ксения Собчак, дъщеря на бивш ментор на Владимир Путин и познато лице от медиите, близка до демонстрациите от 2011-2012 г., решително представи една либерална алтернатива. Но преди всичко, тя послужи на властите да се освободят временно от Алексей Навални, истински, но объркан лидер на една постоянно затрудняваща се да защитава руския завой към Европа опозиция. Колкото до Павел Грудинин, „комунистът-милионер”, той привлече ляв електорат, чувствителен към либералните реалности. Но за да прекъснат неговата нарастваща популярност и да отстранят заплахата, държавните телевизии не спряха да го атакуват.
Спокоен и сигурен в победата си, Владимир Путин претендираше, че е „над схватките”. Той не участва в никакъв публичен дебат, а по време на двата си фалшиви митинга произнесе речи от по-малко от три минути. С една и съща цел: да убеди, че той може да предложи стабилност и промяна едновременно.
Les Echos, 15 март 2018
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
