Димитър Зашев (1948 – 2018)
На 1 февруари 2018 на 69 години почина един от най-важните и оригинални философи и интелектуалци на съвременна България. Почина анонимен и изолиран, със съдбата на изгнаника, далеч от думите и родината. Тъй като съм имал огромното щастие, честта да го срещна в София и да стана негов приятел преди повече от четвърт век, държа от все сърце да отдам почит на този тъй фин и скромен мислител, чието творчество бе в постоянно движение, като в същото време оставяше постоянно само менящите му се следи.
Проф. Зашев беше философ, специализирал се в европейската мисъл от последните два века, който въвеждаше много успешно в немската философия студентите от Софийския университет „Св. Климент Охридски”, катедра Културология. Беше и специалист по естетика, която преподаваше в Художествената академия в София – един от трудовете му се нарича „Естетически отклонения” (1992). Най-после, и това също беше важно, той бе поет („Лета и цвят”, 2003 и „Оцелели рими”, 2009). Тази негова тройна насоченост се отразява и чува ехото си в изследванията му върху трима философи (за тях също поезията винаги е била в полезрението им), които го придружаваха в интелектуалния му живот и го направиха философ на своето време – защото Зашев бе истински мислител от ХХ век. Това са:
Георг Лукач, неокантианец и марксист, в чийто концепт за „трансцеденталната бездомност” той едновременно изследваше неговата екзистенциална крайност и свързваше с теорията на романа;
Жак Дерида, който чрез мисълта си за „различността” и глобалния си проект за „деконструкция” на философията отвори и дълбоко беляза френския постструктурализъм – Зашев остана постоянно привързан към тази мисъл, привлечена от призраците (вж. „Призраците на Маркс” на Дерида);
Мартин Хайдегер, от когото Зашев приема специално, от една страна, лесинговата носталгия (Sehnsucht) по една истина, чието изоставяне въобще не означава пропадане в разюздан релативизъм, и, от друга страна, търсенето на думата, която изказва нещото – търсене, което ако не винаги има резултат, мотивира преди всичко да откриеш друга дума, по-„уместна”, по-„точна”.
Незабравими са дългите вечери, в които той ме разпитваше, мен, неопитния студент, за изтънченостите на немския език най-общо и за хайдегеровия стил в частност, за да завърши успешно своя монументален превод на шедьовъра на Хайдегер („Sein und Zeit”), за който без преувеличение може да се каже, че е един от най-мощните и забележителни преводи в световен мащаб. Именно тук поезията се появява по най-очевиден начин: Зашев не търсеше историчността на социо-политическата реалност (Лукач), нито следата на архиписмото (Дерида), нито дори битието на феномените (Хайдегер), а естетическото, скрито в акта на философстването. Подобно търсене е тъкмо търсенето на поетическото измерение на мисленето, което мобилизира въображението, като поражда образи, и което се намира, според Зашев, в немския идеализъм, немския романтизъм и техните последователи, под чието влияние е младият Маркс. За това свидетелствува и другият негов труд - „Образи и образци” (2010), който, между другото, достига до религиозен хоризонт и предлага напълно оригинален прочит на това разбиране, преминаващо през историята на философията от Лутер до Хайдегер и Хабермас.
Горд със своите гръцки корени, Димитър Зашев беше славянска душа, еднакво чувствителна към германската метафизика и към флорентинския или римския дух. Нека този отседнал бездомник, този поет-скитник почива в мир!
Александър Шнел, философ, професор в университета във Вупертал
La Grande Vallée, 9 февруари 2018
Из последната книга на Димитър Зашев:
Фаталната близост на телевизионния екран замътнява реалното отчуждение между хората, между човека и вещите. Тя става лош заместител на една обществена непосредственост, отказана на хората. А и самите те объркват: напълно опосредстваното, илюзорното, планираното (в обсъждания случай – телевизионното въздействие) с лелеяната от самите тях обвързаност.
И ето тук обобщаващият диктум:
Пристрастяването към визуалните продукти е регресия на съзнанието! Езикът, у който я няма опосредуваността от понятието, е по-архаичен и от слуха: „От телевизионния екран говорят сенки, ала словото им е обратен превод на видяното; то чисто и просто е придатък към образите и не изразява нищо духовно, не изразява някаква интенция, а само изяснява жестовете, коментира указанията, идващи от образа.”
Този образен материал спекулира с безсъзнанието и се доближава до стимула. Индустрията за култура идва насреща на незадоволените инстиктуални подбуди у зрителя с културните си стоки от първа ръка – телевизионните образи. Мимолетните образи от киното и телевизията се доближават (като насъщни – от „първа ръка” ) до писмото.
В такъв случай „телевизия” ще рече: imago-script. Телевизионните образи биват „схващани”, а не „разглеждани” (каквито са образите като такива). И в това отношение телевизията представлява средство за регресия, доставчик на архаика за модерността. Телевизионните знакообрази са разомагьосана магия. Те не препращат към никаква „тайна”. Те са моделите на едно държане по волята на контрольорите. Буквите на писмото от образи, това са стереотипи и дори не алегории.
Тук няма да имам възможността да преходя към един специален анализ на засяганата вече в рамките на настоящия труд крайно учленена и богата откъм традиция тема за алегорията.
Убеден съм, че връзката между критиката на алегоризма и тази на алегорията е била градивна за „отдалечаването” от културалния модел, наложен от християнството – особено при един Маркс, но и при неговите предходници.
Ала жанрът Критика на Алегоричното и съответно – на чисто Знаковото не е бил градивен единствено и само за генерирането на Идеологическото. Ние бихме могли да го открием у ранния Хегел – в усилието на същия да обвърже Духа на християнството с една концепция за транссубстантивирането на духовното в медиума на взаимната Любов, а и да свърже собствената си ранна концепция за това що е дух с една мистико-християнска представа за същия като за органичен и, следователно, транссубстантивиращ се медиум.
Следва да отидем и по-далече – до ранно протестантските трактовки на сакраментите и т.н.
И все пак, дотук изложеното се надява поне да е очертало трасето на осмисляне на феномена „медиа” и на възможната му критика. Основните спирки по това трасе са не други, а утвърдителната култура и тоталитарната култура.
Из „Образи и образци. Конфигурации на безформеното”, София 2010 г., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
