Веселин Николов на 80
Човек Институция
В зората на 70-те години на ХХ век скромната джазова сцена на България започва да обраства с гъста паяжина. Повечето артисти от предхождащото десетилетие, практикували в една или друга степен тази музика, хващат гурбетчийските пътища в чужбина. Техният безспорен до момента лидер също „сменя резиденциите си”, но пък единствен сред всички е с художествено-творческа мотивация. За известен период от време на джазовата сцена у дома настъпва оглушителна тишина. Дори в кръчмите, доскоро оазис за практикуване на танцово ориентиран суингов репертоар, салонният джаз отстъпва мястото си. Изместен е от набиращата самочувствие родна попмузика и вече проходилия рок. Точно тогава за първи път се осъзнава тъжната истина, че у нас джазът е в пряка зависимост от присъствието или отсъствието на онези талантливи и волеви личности (оскъдно малко), които със собствен пример единствени могат да обединят усилията на колегите си.
По време на въпросното затишие номенклатурата от средните и ниските равнища на властовите структури в метрополията се тресе от вледеняващ чиновнически страх. Многобройните й представители напрегнато се ослушват за спуснати от върховете „тезиси” и „съображения”, неспособни на никакви самостоятелни решения и дори минимален риск. Парадоксалното е, че точно такива указания вече има, но дългият път по апаратните коридори бави реализацията им.
Такава е обстановка в началото на 70-те години на ХХ век у дома, когато от Полша се завръща Веселин Николов. Той носи със себе си много ценен багаж – опита, придобит по време на следването му във Варшава. Като студент той е не само наблюдател, но и пряк участник в активната дейност на полските джазмени, а освен това е сред учредителите на Европейската и Световната джазова федерации. Тези структури избират за свой официален печатен орган полското списание Jazz Forum, а Веселин Николов става първият му кореспондент от България. Тук се налага едно уточнение – от 60-те години на ХХ век насетне джазът в Полша е несъмненият лидер сред държавите от Източния блок, но е и сред водещите в целия европейски континент. Това засяга на първо място интензивните художествени търсения (пък и постижения) на цяла поредица от извисени творчески личности, мотивирани в равна степен от американския авангард и традициите на полския музикален романтизъм. Като здрав фундамент на цялата дейност е изградената вече самостоятелна организация на джазовия живот в страната, равнопоставено ориентирана както към настоящето на тази музика, така и към миналото и бъдещето. Веселин Николов не пропуска нито един от елементите на този комплекс с идеята да пренесе колкото се може повече от усвоения опит в България. И той – според спецификата на местните условия – го прави!
Началото, разбира се, е създаването на състава „Бели, зелени и червени”, който се превръща във фокус и ядро на цялата му по-сетнешна многопосочна дейност. Чрез него се възстановява и концертната дейност у нас. Веселин добре познава отзивчивостта на джаза към всяка нова идея (не само музикална), което му позволява да се интегрира към различни културни форми и практики. Първата, която той осмислено използва, е популярният вече в Полша формат „Джаз и поезия”, реставриран в САЩ преди повече от едно десетилетие. Той е навлязъл и в практиката на европейската клубна дейност, а в допълнение, неговата специфика е пренесена в предаванията на редица радиостанции с културен и музикален профил. Успехът на първите концерти в Пловдив и София, а след това и на голямото турне из страната подсказва, че започва възраждане на джазовия живот при много добър публичен прием. Примерът е заразителен и след известно време формата „Джаз и поезия” навлиза в дейността и на другите традиционни центрове на тази музика, главно в Русе и столицата.
След придобиването на професионален статут на „Бели, зелени и червени” (вече преформатирани в квинтет) към филхармонията в Пловдив (1974), Веселин Николов е водеща фигура и в следващия етап – фестивалния. Той е инициатор и най-активен организатор при подготовката и провеждането на първите два международни форума на джаза у нас – Ямбол’74 и Сопот’77. Завръщащите се един по един от гурбет джазови музиканти не могат да повярват на очите си. Лелеяната през цялото предходно десетилетие тяхна мечта вече е факт. Това, че той е реализиран без личното им участие, събужда смесица от емоции – завист и радост. Но все пак, преобладава радостта от предоставените им нови възможности. Очевидно културният климат в страната започва да омеква, знак за което е професионалната подкрепа на Съюза на музикалните дейци, на „Балкантон” и Концертна дирекция – от една страна, и необичайно широкото и добронамерено медийно отразяване на джазовите събития – от друга. В България тръгва и проектът на Богомил Стършенов „Българска музикална младеж” (БММ, клон на европейското движение Jeunesses musicales), който открехва вратичка в програмите си и за джазовото изкуство. В Пловдив се залага експерименталният модел на Филхармонията като мениджърски музикален център, към който, освен симфоничният оркестър, се присъединява и ансамбълът „Бели, зелени и червени”. Образователното в същността си движение „БММ” позволява на състава да намери логично своето място в неговите програми. Концертите в окръга и страната се множат в геометрична прогресия (документирани са в пълнометражния филм на Христо Ганев „Една безкрайна мъка” (1977), а успоредно с това в Университета за култура при Профсъюзния дом „Ст. Кираджиев” в Пловдив - днес Дом на културата „Борис Христов”). Веселин Николов започва своя цикъл лекции „История и теория на джаза”. (През 1989 г., вече допълнени, издателство „Музика” ги издава в книгата My Favorite Things - Моите любими неща – първата книга за джаза от български автор. Преиздадена е през 1999 г. от „Летера”.) Своята педагогическа дейност той е наченал няколко години по-рано в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория като преподавател по импровизация и история на джаза, но транспортните неудобства го принуждават бързо да напусне. Което впрочем прави и колегата му Манол Цоков от Габрово, последвал примера на Веселин и по-късно реализирал цикъл лекции в Профсъюзния дом на културата „Емануил Манолов”. Така запознанството на най-широката аудитория с джаза навлиза в по-висока орбита – от спорадични, пръснати тук и там прояви към обобщени, системно провеждани цикли с музикални илюстрации „на живо”.
Усвоил опит в една друга, по-високо издигната среда (Полша e наричана „Западът на комунистическия Изток”), Веселин Николов добре знае колко важно е отварянето към повече и по-стойностни международни културни контакти. За България това е от жизнена важност заради изолацията й (самоизолацията) от общите за света процеси в изкуството и културата. Което пък я обрича на хронично изоставане и вечно догонване на най-съвременните тенденции. Воден от подобно разбиране, Веселин използва всички възможни средства за установяване и укрепване на международни контакти. Те започват с поредица концертни гостувания на именити полски джазмени, които са пример за подражание и на фестивалите в Ямбол и Сопот. (По-късно Людмила Живкова също се обръща към Полша с амбицията да превърне страната във витрина на българското изкуство към Запада. Програмата й е на път да се превърне в устойчива културна политика на държавата, но след успешните първи стъпки в двустранния обмен тя си отива от този свят.) Така се открехва вратата на България като приемаща страна, позволила си и нещо нечувано до момента – първи гастрол на артисти от Запада (Холандия и Белгия), които музицират съвместно със свои български колеги. Практиката да се изграждат интернационални джазови формации, временни по своя състав и събирани за конкретни участия, днес е норма дори у нас. Но тогава, преди четири и половина десетилетия, е необикновено събитие на скромната българска сцена.
Временен по своя състав е и квартетът от пловдивски музиканти, с който Веселин Николов дебютира през 1967 г. на вече десетия, утвърдено авторитетен фестивал Jazz Jamboree във Варшава. Българските медии проспиват успеха на българите, в добавка затвърден и чрез звукозаписната програма на форума. Като признание за квартета, но и за България, за първи път наш състав е документално приобщен към европейското джазово семейство. В първия от двата албума „Джаз джембори’67” (Muza, Polskie Nagrania, XL 0443), цялата страна „А” включва „Индукции 2 и 3” от по-крупната музикална форма, сътворена и представена от Веселин Николов и неговия квартет. А с новосъздадения „Бели, зелени и червени” Веселин се появява най-напред на фестивалната джазова сцена в Прага (1974), за да се върне отново във варшавската „Зала конгресова” през 1975 година. Тази пъртина, прокарана от него в полската столица, през следващите години се превръща в магистрала за нашите джазови състави. Един след друг в програмите на „Джаз джембори” се появяват „Симеон Щерев квартет”, оркестър „Русе”, оркестър „София”, „Акустична версия” и др.
От 1974 г. насетне всяка година „Бели, зелени и червени” пътува и свири или на голям международен форум на джаза в Европа, или пък прави продължителни концертни турнета. Благодарение на активните контакти, които Веселин Николов установява и поддържа, „Бели, зелени и червени” получава покани за гостувания и извън Стария континент – в Америка и Азия. Криво да седим, право да съдим – в известна степен това се дължи и на благоприятната конюнктура у дома, създадена чрез амбициите на Людмила Живкова за разпознаваема държавна културна политика. В САЩ, родината на джаза, пловдивчани пътуват два пъти – най-напред в Рино, щата Невада (1976), а сетне в Ню Йорк на най-авторитетния в света по това време фестивал „Нюпорт в Ню Йорк” (1979). А в Индия състава свири в програмите на фестивалите „Джаз Ятра” в Бомбай (днес Мумбай) и Калкута, след което осъществява и продължително турне в страната. И в тази огромна страна, люлка на най-древно музикално изкуство, Веселин Николов и неговият състав прокарват пътища за други български артисти – Камелия Тодорова, Йордан Капитанов, оркестър „Русе”, „Акустична версия” и др.
И ако акцентираме върху множеството активи на Веселин Николов, без съмнение ударението попада върху музиката му. Временното изкушение в политиката в самото начало на 90-те години е съпътствано от висока цена – заболяване го отделя окончателно от саксофона и импровизационната практика в джаза. Остава композирането и дирижирането, следите от които са пръснати в различни посоки и с различно предназначение. Специално джазът е документиран в трите му албума, издадени от „Балкантон” с „Бели, зелени и червени” и „Веселин Николов нова джаз линия”, до които се нареждат двата на полската Muza. Към тях се снажда концертът му за симфоничен оркестър и джазов ансамбъл „Протуберанси I” (1975), който пръв сред малкото на брой подобни произведения у нас стига до изпълнение пред публика. „Протуберанси II” е представен в САЩ (2001), у дома поне бе записан в БНР. Авторската му филмова музика е запечатана в лентите на такива произведения, като „Борис I”, „Всичко е любов”, „Мярка за неотклонение”, „Нощем по покривите” и др. Не липсва и музика за театрални постановки и камерни състави. Тясната специализация на Веселин Николов в източноправославната музика го прави създател и ръководител на няколко хорови формации, първата сред които е „Филипополис” (1987). Специално за 800-годишнината от въстанието на Петър и Асен той създава кантатата „Символи”, която е постоянна звукова експозиция в патриаршеската църква на Царевец във Велико Търново. Неотдавна в Полша излезе книга, посветена на трудната участ на следвоенния джаз в Източна Европа, т.е. отсам желязната завеса. Разпространен на няколко езика, този труд включва и звукови образци от всички социалистически страни. България е представена с пиесата „Алелуя” на Веселин Николов, изпълнена от първата формация на „Бели, зелени и червени”. Точно тя ни подсеща, че в самото начало на 70-те години и в съзвучие с естетиката на модалния джаз, авторът търси интеграция между него и средновековната музика на православието. Една линия, изоставена в по-късната му практика. Но пък сакралната музика продължава да присъства композиторски и изпълнителски в творческия живот на Веселин Николов.
Свръх централизацията на културния живот в България до 10 ноември1989 г. предлага доста мрачен колорит в инак богатата и пъстра картина на изкуствата у нас. Тя и до днес не е напълно преодоляна. По тази причина в джаза (и не само в него) редица извънстолични постижения, които са с национална и дори международна стойност, остават локално затворени по места и неосмислени. Знаците на внимание към постигналите значими успехи артисти от различни краища на страната също остават с локална тежест. А точно всяка от тези личности бихме могли да квалифицираме като Човек Институция. Тази специфична и много рядка фигура е създател и защитник на каузи; тя е подбудител, двигател и фокус на онези нестандартни прояви, които не са приобщени към официалната култура и не оставят дори сянка върху фасадата й. Такива като битието на джазовото изкуство в България, лишено от собствени организационни клетки при тоталитаризма, но неспособно – уви! – да ги изгради и в днешната божем демократична културна действителност. Без всякакви уговорки можем да приемем подобни личности за ядро на все още неизграденото у нас гражданско общество, за пионер по дългия и много мъчителен процес по структурирането му. Такъв Човек Институция е Веселин Николов.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
