Ходене по буквите
Йорданка Белева. “Кедер”. Разкази. Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2018. Цена 12 лв.
Ако трябва да преведа от турски заглавието на книгата, няма да заменя старинното кедер с мъка, а с горест. Тези разкази смъдят. Те са достатъчно кратки, за да заявиш веднага, че са написани от поет, но това е опасно - всяка дума си тежи на мястото, но и фабулите са категорични, с почти съвършени вътрешни взаимозависимости. И същевременно не позволяват еднозначно разбиране. Съкрушените дядовци и баби са централните персонажи в историите. Те живеят в свят, обичайно селски свят, в който се знае всичко - знае се дори, преди да се е случило. Но читателят постепенно схваща, че нищо не знае. Защото, редом със строгите фабулни изчисления, има един мистичен повей, който размътва значенията, а и очите. В предишните разкази на Йорданка Белева (”Надморската височина на любовта”) и още повече в стихотворенията й имаше един кокетен траур по човешкото, една преувеличена скромност на разказвача, който ще се скрие зад някой филологически каламбур или изкусна игра на думи... Тук историите цепят направо, болезнено направо, през Павич към самите себе си. Всеки разказ едва ли не е сбит роман. Аз, примерно, бих сравнявал "Внукът на човекоядката" с "Майките" на Теодора Димова. И ще продължа да препрочитам “Кратък трактат за живописта” за погребението на учителя и припомняните негови съвети: “Рисувайте всеки път, когато плачете. Рисувайте така, все едно се упражнявате да плачете”. "Кедер" знае много за това как желанието обръща любовта в омраза и отмъщение. Знае още повече за това, което не може да бъде обърнато - горестта. Все пак, неизменчиви са правилата в граматиката на мъката.
Ненад Величкович. “Сахиб”. Импресии от депресията. Роман. Превод от босненски Русанка Ляпова. София: ИК “Наука и изкуство”, 2017. Цена 16 лв.
През 2014 г. Леа Тодоров представи в София своя документален филм “Да спасиш света в работно време”, посветен на ролята на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в изграждането на Република Косово. Ето какво съм писал тогава: “Филмът показва редица негативни ефекти от т.нар. внос на демокрация: към наивността, публичната патетика и скрития цинизъм на чиновниците ОССЕ, г-жа Тодоров не забравя да прибави и готовността на местното население да обслужва всевъзможни екстравагантни проекти заради финансови облаги. Никому нищо не е спестено, но и никой не е осъден от авторката на филма, защото си дава сметка за трудните условия, в които работят хората в Прищина. Затова и Тодоров не е монтирала най-драстичните кадри.” Романът на Ненад Величкович е от 2003 г. и разказва досущ същото, но за Сараево. И e Страшният съд. А и Смешният съд. Ако някога филмът на Тодоров ми се стори брутален, то “(пост)колониалният” роман на Величкович е шок: това са писмата от Босна на един повърхностен, надменен и охолен британски еврочиновник до неговия любовник, в които е цялата нищета на нашия континент и нашето време. На финала Сакиб, шофьорът на чиновника, сe оставя на щенията на своя господар, на своя сахиб - и си тръгва. Господарят обаче остава тук.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
