Евгений Станчев (1939 – 2018)
Сълза за приятеля
Свързваше ни 40-годишно приятелство. Евгений дойде в редакцията на "Поглед" като зам.-главен редактор през коледните дни на 1976 и донесе със себе си свежия полъх на свободния дух.
Беше и ще остане ярка звезда в небосклона на българската журналистика през последните 50 години. Ако човек се ражда вестникар, той бе такъв по рождение. Начетен, с бърз ум, с остър – но не зъл – език и изключително чувство за хумор, Евгений беше душата на всяка компания, на редакцията, на масата в Клуба на журналистите, където обядвахме заедно всеки ден, преди да отидем в редакцията на "11 август" 6, днес "канцелария" на папския нунций...
Любознателен, широко скроен, ведър, Евгений имаше невероятен нюх към новината, към интересното, към неочаквания ракурс. Той беше нестандартен човек и журналист в едно доста "стандартизирано" време на догми и професионални коловози, от които излизаха с чест само честните и смелите. Не само тогава, преди 1989, но и днес...
И Евгени, който по-късно стана и главен редактор на „Поглед”, и Любен Генов, който беше преди него, намираха начин вестникът да каже нещо по-различно от указанията... Само те си знаят какво им е струвало това. Особено когато заставаха да ни бранят от недоволни началници. Тогава ние, репортерите и коментаторите, знаехме, че имаме редактори, които да ни защитят. Читателите разбираха това и не случайно тиражът на вестника тогава надхвърли 500 000 екземпляра. (Давахме солиден доход на СБЖ).
Естет, с изискани маниери, които пиперливият му понякога език не можеше да затъмни, Евгений беше отличен редактор, но и "писач" - нещо, което е рядка дарба. Помагаше на всеки, който искаше да се научи да мисли по-нестандартно. Младите колеги в редакцията му бяха слабост - винаги се навъртаха около стаята му за съвет или за някой нов виц. Имаше остър нюх за добрия материал или интересната новина, но не се колебаеше да реже от текста, когато му носеха нескопосани или необмислени съчинения. Редактираше с епичната си зелена химикалка: някои колеги примираха, като видеха ръкописите си, нашарени в зелено...
Вероятно малцина знаят за "американския" му период. Ако не се лъжа, той беше последният българин, видял жив сенатора Робърт Кенеди, преди последният да бъде разстрелян на 5 юни 1968 пред вратите на хотел "Амбасадор" в Лос Анджелис. Малцина също знаят, че в онези нелеки времена на Студената война Евгений беше сътрудник на списание "Нюзуик" за България и Балканите. Неговият приятел от "Нюзуик" Боб го покани да посети САЩ и Евгений, който умираше от страх да лети със самолет, надмогна себе си и прескочи както отвъд океана, така и някои от нашите вътрешни идеологически препятствия, срещайки се със сенатор Боби Кенеди, интервюирайки го и написвайки неща, които бяха новост за българските му читатели... От "Нюзуик" и от американската преса беше научил най-добрите професионални похвати и умения и не се колебаеше да ги предаде и на нас. Любовта му към джаза и музиката на Глен Милър или на Ела Фицджералд бяха пословични. Беше много музикален и винаги долавяше фалша, при това не само в музиката...
С Евгений често спорехме за работата на Стайнбек и Хемингуей като журналисти... "Аман", казваше ми, "от твоя Стайнбек, беше ми дошло до гуша от него и от "Улица Консервна", когато ни караха да я анализираме в английската гимназия..." Евгений сам не знаеше колко много прилича на Док, един от легендарните герои на Стайнбек от улиците на Монтърей в Калифорния...
Евгений беше и човек с кауза. Вечен бунтар, той кастреше наред неуки началници, било преди 1989 или след нея. От него за пръв път чух израза "квадратни глави". Прав или крив, той вярваше в каузата си, без да я натрапва на никого. Остана докрай орач в политическата нива на лявото пространство. Социалната справедливост, на която след пенсионирането си не можа да се порадва, беше един от лозунгите му. През последните години се оттегли в малката си къщичка край Годеч, в "трафопоста", както той я наричаше, защото беше тесничка и скромна, но стърчеше нагоре с двата си етажа, като трафопост... Кучето му Лаци остаря заедно с него и си отиде преди него...
Евгений ни показваше зашеметяващата гледка на брулените хълмове отсреща, към Сърбия; показваше ни реколтата си от домати, пиперки, магданоз, огромни тиквички и особено новозасадените лозички. Градското момче, израсло на пъпа на София, беше се научило да бъде градинар. Да знаехте само какви епични битки водеше с къртици, слепи кучета и попови прасета, които му намаляваха зеленчуковата реколта...
Когато му останеше време, бистреше политиката в Годечката кръчма с местните хора, както Йовков някога с хората от добруджанските села... Дълбоко преживяваше всичко, през което минаваха децата и внуците му.
Понякога беше тъжен и самотен.... И една от причините беше, че освен Любен Генов, никой не излезе публично да го защити, когато двама еничари от нашата гилдия притиснаха издателя СБЖ да го уволни от втория му мандат като главен редактор на "Поглед". Бях в Белград тогава, по време на безкрайните югославски войни, и Евгений лично ми се обади, за да ми каже, че е бил предаден от "своите". Библейска история за колегиално убийство...
Оттогава му остана горчивината. Но той беше горд човек и никога не се оплака. Отдръпна се в райската си градина.
Сигурен съм, че и сега, там горе, Евгений ще наблюдава какво става тук, долу, и разпалено ще осмива политическите ни дивотии, изпълващи краткия ни земен път.
Сбогом, приятелю.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
