Невидимото в историята
Евгения Иванова. „Проклет роман”, издателство „Кралица Маб”, 2017, 18 лв.
„Проклет роман” на Евгения Иванова е продължение (и като развитие на теми и персонажи, и като концепция) на първия й роман – „Фото Стоянович”, който през 2007 г. бе удостоен с престижната за времето си литературна награда „Вик”. Но по-важното от признанието на специалистите беше, че той отговори на растящите очаквания за съвременно, освободено от учебникарски клишета и ксенофобска патетика, виждане за България в края на Османския период. Романът запълни, а и до голяма степен сам очерта в родната книжнина нова ниша в рецепцията на миналото, като го подложи на своеобразна „литературна херменевтика”. Именно в тази ниша се появи и романът „Възвишение” на Милен Русков, но предизвика далеч по-голям интерес, защото следваше патриотичния формат в преживяването на онзи период, според посткомунистическите му трансформации. Неговият каноничен образец си остава постановката на Александър Морфов „Хъшове” в Народния театър, която подриваше наследената от соца официозна идеализация на героите от националноосвободителната борба и ги представяше колкото като борци, толкова и като маргинали, колкото като отдадени на идеала си, толкова и като жертва на заблужденията си. Очовечаваше ги и ги приближаваше до всекидневния човек.
Евгения Иванова не се поддава на изкушението на свой ред да извика „Да живей България”, стои на интелектуална дистанция както от ставащото, така и от масовите нагласи към него, не ни кара „силно да любим и мразим”, разпознаването на „добрите” и „лошите” не е задължително за четенето на книгите й.
„Фото Стоянович” (както и „Проклет роман”) в повествувателната си генеалогия е продукт на два дискурса – историческия и литературния, които се наслагват, работят като един. И въпреки това, разбираемо, за Евгения Иванова (самата тя с впечатляваща историографска ерудиция) водещ тук си остава историческият дискурс и по-точно - актуалната му през последните десетилетия редукция до микроисторически. В неговата работа литературата от само себе си се превръща в подход на историческата наука, дава възможност публичният разказ за политически събития и герои-икони да обхване частни отношения, да включи в себе си случайността, авантюризма, отреченото от професионалните историци „ако”. Историята на общността да се разчете в хипотезите на персоналното й ставане. В удържането на микроисторическата перспектива помага и използването на женски гласове, които водят повествованието, доколкото, според функциониращата йерархия на ролите (особено пък през XIX век), жената „по условие” е положена в частното пространство, а публичното е поверено изцяло на мъжа.
Във „Фото Стоянович”, както подсказва още заглавието, Евгения Иванова се интересува не само от станалото в миналото, а и как то произвежда своите свидетелства/образи, благодарение на които става за нас (разказът се води и от съвременна гледна точка). Доколкото обаче историческите свидетелства са за станалото, но не и за собственото си ставане, те имат потенциал да подменят реалността, да фикционализират историята, да отварят врати за мистификации, да увеличават в заплашителни размери обществената акустика на конспиративните теории. Засиленият интерес на Евгения Иванова към този параисторически арсенал и налагането му като повествувателна стратегия е основание да определим нейното разбиране за история (с цялата условност на етикетите) за постмодерно – с характерната му деконструкция на институционалните авторитети, включително и този на науката за миналото.
Действието на „Проклет роман” се придвижва във времето към следосвобожденска България и чувствително разширява културната си география, като заедно с микроисторическия репертоар, отворен към фикцията, запазва и двойната оптика в четенето на миналото – станалото, но и свидетелствата, които то оставя (или не оставя) и които са в състояние на променят хода му. Само че тук, без напълно да е отпаднала темата за фотографията, е изместена от литературата – романът е роман за роман, а един от разказвачите вече не е жена, а издател (едновременно исторически и фикционален герой). Така Евгения Иванова прави следваща крачка спрямо „Фото Стоянович” – насочва огледалата на наративите едно срещу друго – нито на историята, нито на литературата им е дадено да изрекат истината за станалото, тя чезне помежду им и „Проклет роман” се разполага в тази междина.
Ако в първия роман на Евгения Иванова добросъвестността на „изворовия” историк дисциплинираше литературното въображение, то в „Проклет роман” богатството на историческите факти и многообразието на позоваванията имат за цел по-скоро да повишават удоволствието от четенето и да стимулират бързата смяна на системите от кодове, отколкото да създават внушение за документалност. Действително, централният персонаж Фредерик Милинген/Осман бей (1836-1901) е съществувал[1] и става скандално известен с една антисемитска брошура, която разпалва истерията около световното господство на евреите. В „Проклет роман” обаче той е автор на измисления от Евгения Иванова „Проклет роман” за ислямизацията на Родопите, който така и не вижда бял свят, но поражда събития и движи действието. Така, изведено в аналитична теза, се оказва, че на дъното на историята лежат невидими обстоятелства, за които няма как да има свидетелства и могат да бъдат възкресени само от въображението. Историята от един момент нататък, за да продължи да бъде история, трябва да умее да се превръща в литература, което е подсказано с постмодерна ирония. Но и със съзнанието за степента на риска… Като условен прототип на „Проклет роман“ може да се мисли романът на Антон Дончев „Време разделно“, който за не едно и две поколения читатели успява да наложи собствената си идеологически фикционализирана версия на историята като история (като разказ за действителни събития) и така да повлияе с днешна дата на масовите нагласи на религиозните общности в страната, да изостри отношенията помежду им.
---
Евгения Иванова се е изградила като съвременен европейски писател не само в направата на текста, но и в идеологията му: показва как през XIX век толерантността към различията – културни, религиозни, социални, полови и прочее, дори виденията за световен еврейски заговор или увлеченията по нихилизма не са в противоречие с националната идентичност; елитите на обществата са космополитни независимо от манипулациите, на които са подложени масите. В този смисъл, „Проклет роман” носи важно омиротворяващо предупреждение от миналото към левите и десните радикализми на настоящето, което днес непременно трябва да бъде чуто. Може да се каже дори, че е спешно да бъде чуто. И мисля, че поне четящата аудитория ще го чуе, подготвена от „Фото Стоянович”, заинтересувана от модата на историческите четива, объркана как да се идентифицира с миналото си извън паметниците със светещи очи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
