Животът е пълен със смисъл
“Мисля, че физиката е бягство от затвора на получените наготово идеи”, казва италианският физик теоретик Карло Ровели (1956), автор на излезлите наскоро на български “Седем кратки беседи по физика” (“Жанет 45”, превод Нева Мичева) – малък наръчник по съвременна физика за незапознати с темите й. От двайсетина години той живее и работи в Марсилия и – заедно с Лий Смолин и Абхай Аштекар – е един от тримата учени, заложили основите на т.нар. примкова квантова гравитация. Науката Ровели разбира като емоционално занимание, изпълнено със страстни устреми и чести разочарования, в чиято сърцевина лежи благодатна несигурност. Намира я за постоянно предизвикателство пред “здравия разум” и бунт срещу миналото, но не първосигнален, а здраво стъпил върху знанието. Книгата му беше публикувана от “Аделфи” през 2014 г. и от “Пенгуин” през 2015 г. и стана впечатляващ издателски феномен, след като продаде над милион екземпляра по цял свят.
- Кой сте вие, уважаеми професоре? Кое ви описва най-добре: физиката, любовта ви към тишината, за която сте споменавали неведнъж, просветителският устрем?
- Ще ви отговоря с една история. През 1971 г. бях на 15 години. От училище ме бяха изпратили в Париж на среща с деца от Европа. В Париж се запознах с едно българско момче на моята възраст. Казваше се Лъчезар Кънчев и ми разправи за България. Беше запален комунист и все повтаряше: “Ела да видиш.” И аз реших да ида да видя. Тръгнах на автостоп, нощем спях по плевните, и прекосих цяла Европа сам, на 15 години, от Париж до София. В София ме приюти чудесното семейство на Лъчезар, а той ме заведе да разгледам неговата гимназия, училището, околностите. Ставаше ми все по-интересно и си наумих да стигна до Дунава. Взех влака сам – до един малък град на Дунава, чието име не помня. Пристигнах надвечер и исках да попитам къде е реката, но нали не говорех езика, никой не ме разбра. Затова закрачих от гарата на север, минах през един парк и – вече по мрак – се озовах пред Дунава. Беше прекрасно. Имаше един малък кей с полюляваща се лодка, вързана за него, и аз се излегнах в нея да погледам звездите; и бях щастлив. Спах в лодката. На сутринта се събудих измръзнал, но решен да стигна до отсрещния бряг. Един човек, който разбираше малко френски, ми каза, че наблизо има голям мост и автобус, който стига дотам. Взех автобуса и видях моста – другия му край чезнеше в рядката мъгла. Минах по него пеша. По средата имаше караулка с войник, който първо насочи към мен автомат, после ми се усмихна. Така си тръгнах от България. Бях едно страшно любопитно хлапе, което не го свърташе. И още съм същият.
- Кое явление във физиката и кое извън нея държи това ваше любопитство най-живо?
- Физичното явление, което ми е най-любопитно, са черните дупки. Докато още следвах, не се знаеше дали съществуват наистина. Днес ги виждаме с хиляди, но те продължават да са твърде мистериозни. Извън физиката най-любопитна за мен е мъката. Продължавам да се питам каква необходимост е имала природата и еволюцията, за да създаде мъката. Не разбирам. Но си мисля, че рано или късно ще стане ясно.
- В интервю за БиБиСи казвате, че мечтата ви като млад мъж е била да сте скитник. На друго място прочетох, че „...на 20, след една година следване, Ровели изкарва девет месеца на автостоп из Канада и Щатите, вдъхновен от битниците”...
- На двайсет университетът вече не ми понасяше и не можех да трая средата, в която живеех. Реших отново да поема на път, този път за дълго. Исках да се срещна със света, да открия себе си, да потърся начин на живот, който да не е като този, който виждах и не харесвах: пари, власт, социални позиции, надпревара... ужас. Баба ми беше подарила пет златни пари. Продадох ги и вложих полученото в самолетен билет за Канада. Месеци наред пътувах от Атлантическия до Тихия океан през Канада, а после обратно от Тихия до Атлантическия океан през Щатите. Завързах много приятелства, видях възхитителни неща и изживях мигове както на самота и отчаяние, така и на въодушевление и радост. Много беше хубаво. И в един момент ми се стори, че е време да се връщам: Италия не беше чак толкова лоша, а и там ме чакаше едно момиче, което взе остро да ми липсва.
- В рецензиите на “Седем беседи” редовно се споменава тяхната поетичност. Ето още един въпрос за любопитството, този път през поезията. Има един стих от българския поет Иван Методиев: “Светът е съвършен – защо да го рушим със своите въпроси?”. Съвършен ли е светът, който познавате вие?
- Не бях чувал за Иван Методиев и съжалявам, че не мога да намеря преводи на стихотворенията му онлайн. Стихът е прекрасен. Като физик намирам, че задаването на въпроси е сред най-хубавите възможни неща. Децата го правят постоянно. Въпросите ни са израз на нашето удивление пред света и на смайващото откритие, че можем да се учим безспирно. Съвършенството не е в света, а в очите на онзи, който гледа. Когато вземах ЛСД, светът ми се струваше идеален и завършен. Когато гледам мъката, която прелива отвсякъде, не виждам и помен от съвършенство... Знаете ли, не мисля, че науката и изкуството са противоположни в отношението си към света. Различни са, но така, както са различни музиката и поезията или химията и физиката. Способите ни за наблюдение се допълват, тласка ни една и съща нужда – да намерим нови думи, нови понятия, нови образи, нови математически формули, за да се ориентираме все по-добре в околното.
- Ето и още един цитат, този път от фантаста Филип К. Дик: “Реалността е онова, което, спреш ли да го вярваш, не изчезва”. Какво е реалността за един физик? А случайността? А съзнанието?
- За мен реалността е нещо пределно конкретно, което е пред очите ми във всеки момент. Нещо, което изисква да бъде обхванато крачка по крачка. Виждам в далечината хълм, покрит със зелено кадифе. Приближавам се и кадифето се оказва растителност. Приближавам се и растителността се оказва висока гора. Приближавам се още повече и на ствола на едно дърво виждам мъх, а в мъха – калинка. Очите на калинката са калейдоскоп с неизброими цветове и във всяка капчица цвят има клетка на калинката, която по най-невероятен начин чете светлината и е галактика от химични реакции, във всяка от които участват молекули, които на свой ред са формирани от атоми, вътре в които електроните образуват странни вълни около ядро, което пък е лудешка гмеж от протони, “изтъкани” от възбудени полета... Всичко това аз виждам с очите на ума си, който е не друго, а танц на електрически послания между неврони в мозъка ми... Моят мозък: една от многото арабески, които се намират на малката ни планета, запиляна в необятната Вселена... ето какво е за мен реалността. Знаем за нея толкова малко, че наричаме “случайност” всичко, което става в зоната на нашето неведение. Съзнанието? Дребно вселенско явление, което ни удивлява безкрайно единствено защото ни е толкова присъщо, а почти не го разбираме.
- В “Седем кратки беседи” излагате вкратце цял век от развоя на вашата наука за неизкушени в тези теми читатели. Защо? И как си обяснявате успеха на книгата?
- Мисля, че съвременната физика е една изключителна история, която ще е срамота човек да пропусне. А успеха на книгата още не мога да си го обясня. Може би се дължи просто на това, че предлага гледна точка, която нито е хладна като в учебниците, нито е безразсъдна като в религиозните фантазии.
- Предопределя ли физиката вашата екзистенциална философия? Ние, лаиците, си служим с понятието за “край”, за да дефинираме личното си пространство, житейския си преход, националността си и какво ли още не. Фактът, че вие работите с понятия като “безкрай”, води ли ви до по-различни от обичайните дихотомии: добро-зло, истина-лъжа, полезно-излишно?
- Няма как това, че цял живот се занимавам с наука, да не е повлияло властно на “екзистенциалната ми философия” – науката е подход към “даденостите”, чрез който ги подлагаме на съмнение, така че да ги разберем по-добре. Според мен, именно фактът, че животът има край, го прави красив и ценен. Струва ми се, че “добро” и “зло” са понятия, “вписани” в същината ни от биологичната и културната еволюция, чийто резултат се явяваме, и именно по тази причина са изключително важни за нас. Смятам също така, че “истина” и “лъжа” са базови понятия, благодарение на които можем да живеем по-добре: постоянно се намираме в състояние на съмнение именно защото знаем, че някои твърдения, убеждения и идеи могат да се окажат измамни. И накрая: тъй като сме създания във вечен стремеж към нещо, не можем да не мислим за полезното и излишното. Но изворът на етиката е вътре в нас, тя е част от същината ни, а не нещо, наложено отвън – от бог или подобна сила.
- В беседите на два пъти споменавате Бог: „Сякаш Бог не е нарисувал реалността с плътна линия, а само я е щрихирал с пунктири” и “Колкото и стройна да беше, красивата теория SU(5) явно не се хареса на добрия Господ”...
- Не вярвам в никой бог – нито в християнския, нито в мюсюлманския, нито в индуистките божества или безчислените други, които сме си измислили. Нещо повече, не разбирам как хората могат да вярват в такива неща. Като питам моите вярващи приятели или свещениците, с които дружа, те винаги отговарят заобиколно: “Не, Бог не е това или онова, а нещо друго...”. Все “нещо друго” и никой не ми казва какво. Или пък: “Бог е Любов”. Прекрасно, аз също вярвам в Любовта, но защо тогава не го наречем просто Любов, без да го персонализираме? Наистина не разбирам за какво говорят хората, когато говорят за Бог. А още по-малко разбирам, като кажат, че без Бог животът няма смисъл. Животът е пълен със смисъл. Ние сме източници и носители на смисъл, всеки от нас. Имаме мечти, желания, идеали, стремеж да обичаме...
- „Разбира се, предметът на физиката не е обществото – казвате за Хъфингтън поуст. – Но от Древна Гърция до Ренесанса и Великата френска революция не се е случвало знанието да процъфти, без да произведе и политически промени...” Сега сме на етап, в който науката е по-напреднала от всякога, но политически сякаш се свличаме назад, в едни по-тъмни времена. Как виждате настоящето ни в този смисъл?
- От една страна, ние, хората, сега сме много повече, отколкото когато и да било, храним се по-хубаво и живеем по-добре. И въпреки войните по света, насилието сега е по-малко от преди. От друга страна обаче, има някои нови напрежения, които ни тласкат към насилие и катастрофи. Аз лично виждам три много опасни тенденции. Първо, капсулирането на идентичността, което кара хората да се чувстват част от група, принудена да се защитава от “другите”, вместо да сътрудничи с всички. Второ, растящото драматично съсредоточаване на богатството в ръцете на все по-малко хора. Докато комунизмът беше силен, въпреки всичките му безчинства, той пречеше на това неравенство да се засили твърде много. Сега то се е разюздало и ще доведе до беди. Третият проблем е екологичният, който, независимо от най-новите усилия да бъде овладян, се боя, че ще се окаже много по-тежък, отколкото го си го представяме.
- В едно интервю казвате: „Да се говори за край на нашата култура е глупаво. Та ние победихме. Постиженията ни са достояние на цялото човечество. По-голямата част от световната култура е продължение на западната. Струва ни се проблемна, защото бъркаме конфликтността с упадъка. Но дори да има рискове, изчезването ни не е сред тях». В беседите обаче звучите другояче: „Ние сме може би единственият вид на Земята, който разбира неизбежността на индивидуалната смърт: боя се, че скоро ще се наложи да станем и единственият вид, станал съзнателен очевидец на груповия си край или най-малкото, на края на своята култура”. Две мнения в две различни ситуации или двете страни на една и съща монета?
- Два отговора на въпроси, в които “култура” е в различни смисли. В първия случай говорех за европейската култура, западната. Мнозина днес я чувстват застрашена, което е ужасно глупаво и веднага бива яхнато от политиците – те обичат да плашат “своите” с “чуждите” и да вредят на всички ни с този страх. Във втория случай имах предвид човешката цивилизация като цяло. Тя действително е застрашена – заради климатичните промени, наличието на безумно количество ядрени оръжия и набъбващите световни конфликти.
- Вашият сънародник Енрико Ферми попитал веднъж: „Добре де, къде са всички?” (разказва се, че през 1950 г. в една обедна почивка така възкликнал нобелистът Ферми пред трима свои колеги от лабораторията „Лос Аламос”, с които разговарял за евентуалното наличие на извънземни, б. пр.). Вие какво бихте отговорили?
- Допускаме грешката да си представяме като възможни само форми на живот, подобни на нас и пълни с желание да си общуваме. Приличаме на къртици, които живеят под земята и които, ако някой ден излязат на повърхността и не видят друга къртица наблизо, заключават: “Няма друг живот във Вселената извън нас!”, без да обърнат внимание на бъкащата от живот гора наоколо...
- Какво предвиждате в скоро бъдеще – за вас, за физиката и за света?
- За себе си – време да поскитам из Африка. За физиката – експерименти, които да тестват квантовата гравитация. За света – атомна война, ако продължаваме да гласуваме за непосредствените си интереси, вместо за общото благо.
Разговора води Нева Мичева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
