За Пирин, градските паркове
и кварталните градинки
Като мравки в кибритена кутия
Датата е 3 юли 2012 г. Във Варна се провежда протест срещу строителството в Морската градина. Хора блокират централно кръстовище, предимно млади са. Негодуват не само срещу постройките, но и заради все по-оредяващите пейки и алеи за сметка на огради. По едно време към тях се присъединява беловлас старец, вдига протестен плакат и на мига става център на внимание. Хората го разпознават – Иван Станчов, потомствен дипломат. В следващите дни “Фейсбук” и варненските медии изобилстват със снимки и интервюта на Станчов, той се превръща в своеобразно знаме на недоволството срещу застрояването. Изведнъж обаче настава леко недоумение в социалните мрежи. Някой се сеща, че всъщност Станчов има къща в Морската градина. Разположена е точно там, където се появяват и нахалните нови строежи - местността Салтанат. Имотът му е придобит при реституцията, наоколо има още постройки или терени, върнати на собственици преди четвърт век. Негодуващите хора са объркани – прекрасно е, че Станчов е срещу строителството, ама нали той вече има застроен имот?!… Започват да се появяват спонтанни искрени въпроси във “Фейсбук”: Ако той има къща в парка, защо всеки произволен гражданин да няма право на къща? Ако други нямат, той не е ли привилегирован да живее сред зеленина и спокойствие? Не е ли справедливо, след като един път е позволено, всеки да има право да си построи сграда, да си купи парцел? Ако всички могат да вдигнат сграда или да имат терен, как въобще ще спрем ограждане и застрояване? Шокът от тези питания е голям, отговори липсват. По едно време потребител на “Фейсбук” заключава наивно, че къщата на Станчов не е проблем, защото е стара и красива; новото строителство било грозно, затова - недопустимо. Друг пък казва, че не са беда количеството на собствениците в парка, важното било да не строят, да запазят тревичките. Без отговор остава питането, ако новото строителство е красиво, Морската градина по-зелена ли ще стане, както и по-достъпна ли ще е, ако частните терени не са застроени, а просто оградени.
Станчов е неоспорим филантроп. Дарил е част от имота си за социални нужди, развива благотворителност. Значението на тези житейски постъпки е огромно, не може да бъде приравнен към агресивните новобогаташи. В конкретната дискусия той просто е станал събирателен образ на хората, които чрез реституция или покупки вече са се сдобили с имоти във варненския парк напълно законно. Заради авторитета му разговорът в социалните мрежи скоро утихва, но принципни въпроси все така остават да висят. Те не касаят само равнопоставеността. Но и логиката – кое е по-вероятно: всички тези частни имоти да бъдат експлоатирани в интерес на собствениците си, или в обществен интерес; може ли да се сърдим на собственика, ако се стреми да извлича ползи от собствеността си.
Месецът е януари, година 2018-а. Хиляди българи в София и други градове протестират срещу бъдещи градежи в Пирин. Негодуват срещу перспективата да се застрои огромна част от планината. Против са: да се появяват поредните грозни хотели и кръчми; да бъде забит още един пирон в ковчега на български туризъм; Банско да се превърне в Слънчев бряг; евтината експлоатация на изключителен природен ресурс в Национален парк “Пирин”; мафиотските практики при предоставянето на този ресурс; източването на бъдещи печалби чрез инвеститор, принадлежащ на олигархията; замесената офшорна собственост; непрозрачност и липса на възможност за граждански контрол. И т.н., и т.н. Пак без отговор остават няколко базисни въпроса, принципни: ако инвеститорът в Пирин не е настоящият, а друг, избран честно и прозрачно, без офшорен капитал, при реализиране на проект няма ли да унищожава природата; той концесията защо я е взел – за да опазва птички, тревички и дървета, или за да ги експлоатира; ако един инвеститор, който и да е той, погуби дори и 1% от национален парк, то този парк по-зелен ли става; има ли на света концесионен инвестиционен проект, свързан с лифт, хотели или най-обикновени сгради в планина, който да не изисква прогонване на животни; ако има стриктен контрол и се налагат глоби при нарушения, то санкциите ще върнат ли погубен ценен растителен вид; в крайна сметка, щом имаме частен проект, то не е ли естествено, логично и морално оправдано частникът да се стреми към едно - максимална изгода; щом днес имаме инвестиционен проект в Пирин, то какво гарантира, че утре там няма да има нов такъв, а и в другите планини.
И във варненския случай, и за Пирин, и за подобните скандали в София (Южен парк), и в Стара Загора (“Бедечка”), и на десетките подобни места в България коренът на бедата е един и същ – правото на частно ползване в територии, които са от обществен екологичен интерес. В градските паркове става дума за реституция и последващи препродажби, в националния пак “Пирин” – за концесия. Абсолютно същият е коренът на проблема и за стотиците междублокови пространства в градовете, които мнозинството жители са свикнали да ползват за градинки. Хронологията на бедата е една и съща – появява се частник, стреми се да печели от собствеността си, огражда, сече, застроява, движи се по ръба на закона, търси вратички, наема адвокати, намира пролуките… Стреми се към изгодата. Не само е логично да се стреми, но е и морално в известен смисъл – имотът си е негов. Понякога другите хора завеждат дела, но докато съдът види нарушение, зеленият терен е погубен… Затова първата, базовата, изначалната причина, поради която се погубват зелени територии у нас след 1989 г., е частното ползване в тях - под формата на собственост, концесия или сродни права. То е първоизточник неизменно във всички скандали.
Иде реч за сблъсък на непримирими интереси. Има ли купувач, концесионер, реститут, в най-лекия вариант той просто иска да се наслаждава сам на имота си, огражда го. Дори нищо да не прави, един ден може да продаде земята – не се знае следващият притежател какво ще стори. Интересът на обществото е срещуположен - да диша, да посяда на пейки, да се разхожда по алеи… Да е безплатно и да остане за поколенията. Няма как тези две цели да се пресекат. Замесените срещуположни страни не са непременно виновни, предпоставено е да се сблъскат. С връщането на земи в реални граници в средата на 90-те години на миналия век бе заложена бомбата. В един момент днес мнозинството хора – неползващите и непритежаващи подобни блага - започват да приличат на мравки, попаднали в безизходността на кибритена кутия. Виждат, че доскоро обща зеленина им се отнема, чувстват се ограбени… Процесът става неконтролируем, настояват за държавен контрол, мерки… Напразно. Казусите стигат до съд, но в 90% от случаите Темида се произнася в полза на частника. И настава недоволство от съдебна система, от слаба държава, лоши общински управи, алчни собственици… Всички се чудят откъде са се натресли тези огромни проблеми. Отговорът е очеваден, макар да липсва смелост да бъде произнесен - всичко тръгва от правото на частно ползване върху ресурси, които мнозинството хора искат да са общи; от разминаването между частен и публичен интерес. Частното ползване е първата врата, през която минава законно или незаконно експлоатиране на гори, поляни, треви, въздух, което ги унищожава или ограничава достъпа до тях.
Около настоящата драма с Пирин има забавна ирония. Хора, искрено загрижени за природата, твърдят, че ако инвеститорът бил почтен (“западен”, казват най-често те), процедурите - прозрачни, имало честна конкуренция за концесията, всичко с проекта за втори лифт щяло да бъде наред. Същото казват и опозиционни партии. Една част от иронията е, че почтеността и честната конкуренция в никакъв случай не гарантират наличие на западен инвеститор, защото при равни условия за такъв може да бъде избран руски, български, африкански, всякакъв… Другата част от иронията е, че и най-почтеният инвеститор би изсекъл доста гора, защото няма как по друг начин да реализира строителство в планина. Всъщност, концесията е не просто в Пирин, а в Национален парк „Пирин”. Ето го проблемът, абсурдно е да не бъде видян - концесия в национален парк, в територия, която трябва да е с най-строг режим на защита! Частно ползване там, където в развитите държави фас не може да се хвърли! Българските закони позволяват концесии върху площи в национални паркове – ето я бедата! Няма никакво значение дали концесията е върху 1% или 40%, тя е коренът, от който тръгва погубването на обществения ресурс. Щеше ли Пирин да е в риск, ако нямаше концесия?
Концесия се взема – и дефинитивно по закон, и съобразно икономическата практика - за да се експлоатира ресурс. Целта е парична печалба. Тази печалба няма как да се постигне със спазването на закона. В национални паркове са забранени гола сеч, повечето типове градежи, производствена дейност и т.н., но допускайки право на концесия; законодателят е предпоставил погазване на забраните. Появи ли се концесионер, това със сигурност означава рейд из алинеи и параграфи, за да стане незаконното законно, защото той няма как иначе да постигне печалба.
Пирин е вече даден, но парк “Рила”? Ами “Централен Балкан”? Един зрял и умен дебат досега трябваше да е прозрял, че всичко тръгва от правото на концесия. Щеше да помисли за защита на другите паркове. И да поиска да спре частното ползване в тях, защото то предполага нови спорове между страни, за които политически и законово е заложено да се противопоставят.
Тези размисли понастоящем звучат еретично. В постсоциалистическа България всеки опит за ограничаване на частната собственост и инициатива изглежда като връщане към тоталитаризма, оценява се като потъпкване на изконни права, диктатура. Тези определения не са верни, те са постсоциалистически комплекси. И със сигурност ще бъдат надживени след няколко поколения. Концесии, сделки, строежи, инвестиционни проекти, производства, десетки видове частно ползване… всичко това следва безусловно да го има в България, сега и занапред. Човешкият прогрес трябва да е безспорна водеща цел, но в името на екологичния интерес е добре да има и запазени кътчета, които са туптящите зелени сърца на България – днес и след десетилетия. За да ги има, частната дейност следва безусловно да бъде забранена в тях. Дали подобни оaзиси ще бъдат само национални паркове или и градски, квартални - един, два… стотици, е въпрос на дискусия. Но тези консервирани зони трябва да ги има. Не останаха много непокътнати места в България, но все нещо може да бъде спасено. Трите национални парка (с изключение вероятно на вече дадената концесионна площ в Пирин) трябва да бъдат точно такива територии. Няма никакъв тоталитаризъм в подобни мерки. И сега нямаш право на собственост върху магистрала, нямаш право на концесия върху градски площад. Просто кръгът на подобни обекти трябва да бъде разширен. От яснота и категоричност се нуждае и другата страна – инвеститорите. Не бива да хвърлят парите си там, където заради протести после няма да могат да реализират намеренията си.
Колко комично и нелепо, поне до скоро, е разбирането по тази тема дори на зелени организации, личи от следния пример. През 2008 г. се появи сходен на Пирин проект за лифт до Седемте рилски езера. Природозащитни сдружения издирваха има ли предоставена концесия и като разбраха, че няма, доволно отсякоха: „Дейностите са незаконни!”. Мили зелени хора, ако имаше концесия, щяхте да сте спокойни ли? Нима багерът, въоръжен с концесионно разрешително, не унищожава поляни и гори? Не следваше ли да се борите за тотално премахване на частното ползване там? За национални паркове въобще не бива да има дилема “природа или стопанско развитие”. Отговорът е ясен – природа. Националните паркове се създават именно с такава цел. Ако трябва, хората в тях ще вървят пеш, няма да карат ски, няма да нощуват, няма да пекат чевермета, приоритет следва да е единствено околната среда.
А сега една история от САЩ. Преди няколко седмици стана ясно, че компанията “Нестле” може да прекрати добива на вода в Националната гора “Сан Бернардино”. Има подозрения срещу нея, че от средата на миналия век извлича милиони галона повече от разрешените. Всичко това се случва в Калифорния, един от най-засушените региони на САЩ. Казусът се точи от две години, властите разследват компанията, тя от своя страна твърди, че е изрядна. По-интересно е друго – независимо дали “Нестле” ще плати глоби, ще бъде ли прекратен добивът или всичко ще се окаже законно, ясно е, че извличането на вода в сух район е нанесло огромни екологични щети. От този пример се вижда, че дори в САЩ, най-развитата и силна държава в света, със стриктни регулаторни органи и бдителна администрация, природните ресурси са в риск при частно ползване. Никой никъде не може да бъде сигурен в “почтения инвеститор”. “Силният контрол и прозрачните процедури” като превенция са утопия.
Има ли частен интерес върху природен обект, той винаги е свързан с експлоатация. Експлоатацията рискува разрушаване на природата. Често всичко това води до ограничаване на общия достъп и влиза в непримиримо противоречие с обществения интерес. Тези прости истини следва да бъде осъзнати днес, когато с Пирин се случва беда. Ако България разполагаше с осъзнат и отговорен елит, той днес щеше да умува как да бъде премахнато правото на концесия върху земя в трите национални парка “Пирин”, “Рила” и “Централен Балкан”.
Другата алтернатива е ясна. Хубава природа, апетити, инвеститорски мераци… Все по-усъвършенстващи се строителни технологии, които буквално могат да превземат Мусала… Проекти, обжалвания, нескончаеми спорове за законност… Протести… Мравките ще се чудят как да се измъкнат.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
3 - 15.01.2018 01:27
Не е съвсем коректно
Не е съвсем коректно
От: Петър Кърджилов
Текстът е отличен. Поздравления за автора! Не е вярно обаче, че не е имало позиция срещу концесиите в националните ни паркове. Ето една от позициите на партия "Зелените" по проблема: https://www.zelenite.bg/13041
2 - 14.01.2018 15:28
Kazanoto e korektno
Kazanoto e korektno
От: Ivan
Нито сега, нито през 2008 г. екологични организации са поставяли принципно въпроса за концесиите, а именно, че не бива да бъдат предоставяни в национални паркове. Не е имало позиция "Концесси в НП не бива да има". В този смисъл статията е коректна.
1 - 14.01.2018 11:48
За да остане природа – срещу незаконния лифт към Рилски езера
За да остане природа – срещу незаконния лифт към Рилски езера
От: Иван Камбуров
Невярно и тенденциозно е представена позицията на коалицията „За да остане природа в България“ по отношение на незаконния лифт към Седемте рилски езера. На представителната интернет страница на Коалицията могат да се намерят близо двадесет отделни публикации, свързани със сигнали и петтиции срещу административни закононарушения при изграждането; граждански протести срещу това изграждане; както и анализи на негативните ефекти от вече изградения незаконен лифт, например:
ЩЕ ПАДНАТ ЛИ СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА ПРЕД ОЧИТЕ НИ В ЖЕРТВА НА ОЛИГАРХИЯТА И НАГЛОСТТА
http://forthenature.org/news/305
Седемте Рилски езера умират заради засиления туристически поток
http://forthenature.org/news/2775
ЩЕ ПАДНАТ ЛИ СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА ПРЕД ОЧИТЕ НИ В ЖЕРТВА НА ОЛИГАРХИЯТА И НАГЛОСТТА
http://forthenature.org/news/305
Седемте Рилски езера умират заради засиления туристически поток
http://forthenature.org/news/2775
