XXI век няма да е американски
Както казваше Токвил през ХІХ век, американците имат високо мнение за себе си и се смятат за избрани от провидението. След избирането на Доналд Тръмп мнозина потънаха в меланхолия, близка до себеподценяване. Срамът, че са издигнали на върха на държавата един вулгарен и агресивен комедиант, се прибавя към чувството за морален упадък, което нараства, откакто атентатите на 11 септември 2001 г. разкриха уязвимостта на американската крепост.
Толкова богатство и мощ, събрани в един бизнесмен, който отблъсква дори близките си привърженици и очевидно предизвиква всички норми на приличие... Но Тръмп не е случайност в историята, той е резултатът от много години политическо късогледство на истеблишмънта: задълбочаване на неравенствата, неморален мултикултурализъм, презрение към бялата работническа класа, чиято продължителност на живота пада.
Барак Обама не сгафи ли, когато обвини обикновените хора от Средния Запад за това, че „са се вкопчили в своето оръжие и в своята религия”, докато Хилари Клинтън на 9 септември 2016 г. нарече избирателите на Тръмп „жалки хора”, преди да им се извини? Независимо от своето красноречие и таланти, Обама не беше ли измамна реклама за страната си: той създаде вярата в една помирена със себе си, пострасова Америка, докато в същото време етническите напрежения растяха, а той въвличаше страната в изолационизъм. Така, без да иска, той отвори пътя за злите ветрове на тръмпизма.
От 1917 година Съединените американски щати въплъщават абсолютната гаранция за стабилността на Запада. При възникването на заплаха те оставаха последната му възможност. Те спасиха Европа от пруския милитаризъм, а после и от нацизма, и от комунизма, с което спечелиха огромен кредит на доверие. Те сложиха край на войната в бивша Югославия, като направиха смешна инерцията на Брюксел, и се нарекоха преден отряд на борбата срещу тероризма. Дали на власт са републиканци или демократи, администрацията винаги управляваше центристки. Геният на страната беше в това, че тя винаги преодоляваше миниращите я противоречия, придвижващи ги към нов синтез. Този период отмина.
През 2001 г. първата световна сила си избра бивш алкохолик, ограничен фанатик, а през 2016 г. победи един нарцистичен клоун с мозък на дете. Нещо се беше счупило. Напрежението достигна такова равнище (изострено от свободното притежаване на оръжие, повече от 300 милиона, и от решителността на движенията за оцеляване или на супремасистките милиции), че призракът на една тлееща гражданска война не може да бъде пренебрегнат. Още повече, че американската култура, белязана с фигурата на пионера, на каубоя, съдията, шерифа, серийния убиец, си остава основно култура на насилието. Цялата тази натрупана сила се обръща срещу държателите си и периодично се трансформира в масови убийства, които функционират като катарзис. Без нещо да се промени след няколко дни сълзи и траур.
Ако Америка ни отчайва, то е защото не предлага никаква алтернатива на фанфаронщината на своя президент. Тя се оказа между наковалнята на кресливия трибун и чука на политически коректното. Единственото общо между тях е имперската надменност, но тя няма никакви основания, тъй като светът не иска да бъде американски.
Презокеанските медии, особено след Уотъргейт, имаха заслужената репутация да уважават първо фактите и после мненията, упорито да се стремят към истината. Сега са прихванали европейската болест на идеологията - да се дава предпочитание на идеите, а после на реалността. Тя безсрамно мами и цензурира (както впрочем това се прави навсякъде): от измислените оръжия за масово поразяване на Саддам Хюсеин през 2003 до отказа на всички медии да репродуцират дискусионната корица на Шарли Ебдо през 2015 г. Америка замести класовата борба, дошла от Стария свят, с расова борба, универсалисткия европейски феминизъм тя замести с неограничената война между мъже и жени, сублимацията на желанията – със сладострастния пуританизъм, републиканския граждански проект замести с безкрайно дробене на малцинства.
За да избяга от първородния грях на изтребените индианци и на робството, Америка измисли позитивната дискриминация, резултатите от нея са реални – тя се бореше с расизма, като фетишизираше расите, затваряйки всяка категория в идентичностни квоти. Днешна Америка е сбор от племена в състояние на война помежду си, а не колектив, който дружно премахва граници. Тази Република си остава осакатена от духа на сегрегацията – всеки е призован да си седи вкъщи и да търси убежище в своята група по рождение или по принадлежност.
Това е образуването на safe spaces, на сигурните пространства на кампуса, където жените, гейовете, лесбийките и черните се затварят, предпазвайки се от външния свят. А предизборните кампании в Америка много често се задоволяват да прелъстяват различните общности с необуздан клиентелизъм, с риск да загърбят колективното чувство, което ги пронизва всичките.
В този смисъл, културата на кампусите буди особена тревога: вместо да бъдат ферментът на колективната интелигентност, някои от тях – и между най-известните – практикуват някакъв ляв маккартизъм, забранявайки говоренето на всеки, който не им допада. Степента на политкоректност е такава, че в североамериканския университетски свят можем скоро да присъстваме на истинско крушение на разума в полза на една механична мисъл, форматирана според налудничави стандарти. Става дума за промиване на мозъците, аналогично на маоисткото или на червените кхмери, обаче осъществено успешно в името на най-добрите намерения в най-голямата западна демокрация.
Всеки пък, когато Америка започне да се съмнява в себе си, тя атакува Франция (обратното също е вярно): така беше през 2003 г. при втората война в Залива, когато неоконсерваторите, бесни на Париж, преименуваха пържените картофи на картофи на свободата (от french fries на freedom fries). И много повече заради двата закона от 2004 и 2010 за ислямската забрадка в училище и бурката на обществено място, цялото англосаксонско ляво обвини Париж в расизъм. Прокурорите ни обаче нямаха шанс – Мароко през 2017, после Алжир на свой ред забраниха бурката (в Алжир, в училище), след това Белгия и съвсем наскоро, Квебек. И други страни ще последват примера.
Нещо повече, на 2 септември 2016 г. The New York Times на първа страница, в достоен за Правда пропагандистки порив, нарече Франция затвор за мюсюлманите (предлог стана дебатът около бурките). По този начин престижното издание от Източния бряг искаше да демонстрира превъзходството на англосаксонския модел на светско общество над френския лаицизъм. То обаче демонстрира преди всичко смесицата от фанатизъм и високомерие – Америка губи равновесие, когато стане дума за религия, и там не е добре да си агностик или атеист. През 2015 президентът Обама дойде до границата на неприличното, като отказа да се присъедини към шествието на държавни и правителствени ръководители в Париж срещу фанатизма след убийствата в Шарли Ебдо, предписвайки на страната ни да интегрираме мюсюлманите, както това правят в САЩ. Това беше преди кланетата в Сан Бернардино, Орландо, Манхатън.
Америка днес е на път да изгуби the soft power, меката сила, голямата си притегателна сила, която беше нейният „бранд”. До началото на ХХІ век тя лансираше модите, тенденциите, теченията, радваше се на невероятна привлекателност, включително сред неприятелите си. Тя ни беше научила на такова изобилие от гении в музиката, театъра, литературата и киното, че сега изворът изглежда пресъхнал. От нея вече не идват поразителни и опияняващи предложения. Откога не сме чели голям американски роман, не сме гледали голям американски филм, не сме открили голям американски артист? Наоколо е пълно с блокбастери и бестселъри, но преобладава чувството, че не там се случват нещата.
През 2016 двете главни опори на англосаксонския свят - Великобритания и САЩ, решиха да се самоопропастят – първата гласува за „Брекзит”, втората си избра за президент милиардер блондин. В това се състои грешката на богатите и силни народи, обрекли се на изоставане, вярвайки, че си връщат миналото величие. Всяка империя умира един ден поради самоувереност и гордост. Упоена от свръхсилата си, Америка забрави, че най-големият враг на успеха е самият успех, както казва Дейвид Лендис. Днес тя няма вече възможностите да бъде империя, пък била тя и доброжелателна. Главозамайването от лесния успех е лош съветник, когато подсилва убедеността на една нация в собствената й непобедимост и я освобождава от грижата да лекува патологиите си.
ХХІ век няма да е американски. Той ще е китайски, може би индийски или бразилски. Този упадък не е добра новина, като се имат предвид нашите слабости и заплахите, които идват от Русия, от Ориента или от Африка. Ние трябва да помогнем на нашите презокеански приятели да се върнат в общия свят, да преоткрият благоразумието и яснотата на погледа. Ако не се случи катастрофа, Америка рано или късно отново ще се изправи на крака, тя е лидер в научното дирене, разполага с динамично гражданско общество и солидни институции.
Все пак, за поне едно поколение, този нравствен срив премества центъра на тежестта – ръководството на свободния свят се пада на Европейския съюз, отслабен от своята нестабилност. И на Европа, чийто две опори са Париж и Берлин. Ангела Меркел обаче е изхабена и дискредитирана. Остава Франция и нейният нов президент, тя трябва да носи на раменете си съдбините на Стария Свят. Опияняваща и ужасна отговорност.
Le Monde, 15 декември 2017
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
