Реабилитиране
на ангажираното изкуство
Група ХХL, „Опит за революция”, куратор Георги Тенев. Червената къща, 30 ноември – 15 декември 2017
Докато се опитвах да организирам тази изложба, имах среща с Димитър Яранов. Той ми разказа за работата си с XXL и тези думи ми направиха особено впечатление.
„В „Галерия XXL“ чух много откровени коментари за моята работа, които ми отвориха очите. Имах една самостоятелна и няколко колективни изложби по покана на групата. Те много директно ми казваха – това ни харесва, това не, тук е добро, тук има нещо, което не става... Рядко се случва между колеги такава откровеност“, каза Димитър Яранов.
Творческите личности неизбежно са конкуренти и винаги има какво да делят... Но никога то не може да бъде разделено. А времето си тече и изкуството трудно се превръща в култура, ако не се полагат някакви усилия в обща полза, не само „за себе си“. Какво мога да направя аз, като един обикновен наблюдател? Събрах натрупаните познания за художниците от XXL, контактите, информацията и архивите, които имам след работата по документалния филм за Хубен Черкелов и телевизионните портрети, снимани в Ню Йорк с Георги Тушев и Косьо Минчев. Тръгнах оттам и се обърнах за още артефакти, архиви и информация към художници, като Елена Панайотова и Димитър Яранов, както и към самите членове на XXL и колекционерите на тяхно изкуство. Към това добавих подкрепата на семейството ми и с гостоприемството на „Червената къща“ направихме тази изложба. Зад нея няма институционална подкрепа, финансираща организация или друг целеви проект. Това е, което аз и съпругата ми Евгения Атанасова можем да направим, за да споделим интереса си към съвременното българско изкуство.
Нарекох изложбата „Опит за една революция“. Авторите от XXL винаги са ме провокирали и дори без да пишат манифеста си от 1995-а, е било ясно, че опитват да преобърнат нещата на българската художествена сцена. А също и в ума на хората, начина на мислене за визуалните изкуства и тяхното възприемане. Подредих изложбата точно в момент, когато в София се случваше и основното събитие-ретроспекция от работи на XXL в царския дворец. Надявах се заедно да се допълват.
Ако осъзнаем, че с политическото закриване на „Галерия XXL“ София е загубила една не комерсиална, концептуална галерия за съвременно изкуство, би трябвало да огледаме с особен поглед архивните материали, които до 15 декември се намираха на „документалната маса“ в зала „Гъливер“ на улица „Любен Каравелов“ №15.
На 12-и декември беше и вечерта, посветена на Расим Кръстев в „Червената зала“. Ще опитам да говоря чрез образи за неговия път и изследвания на човешките граници. В зала „Безименна“ бяха показани две работи от 90-е години. Там Расим запечатва своята физическа и емоционална революция. Неведнъж се е подлагал на агресии и трансформации. След тях – дишане на лепило и бодибилдинг в продължение на година. Искам да обърна внимание на един художник, който свързва изкуството с реалния обществен живот и говори за маргиналния човек, който зрее във всеки от нас.
„Изглеждаше, че в XXL правят нещата с такава лекота...“ – при срещата ни Димитър Яранов се опитваше да ме предпази от една грешка в гледането към архивите на групата, защото на пръв поглед всичко от тогава изглежда като един голям хепънинг. „А всъщност е вложен много труд и отношение“, категоричен е Яранов. Точно това исках да подчертая и аз с тази изложба. Иван Кюранов и останалите от XXL са отдали огромна част от времето си, за да поддържат едно пространство, среда за изкуство, да създават контекст за съвременно художествено творчество през 90-те години.
Исках тази колекция от пластика, живопис, видео и инсталации да действа като едно цяло, но да не размива границите между авторите. Затова доста се колебах как да поднеса имената и заглавията. Етикетите в изложбите понякога разсейват. Например, фотографията на Росен Тошев в червеното помещение на зала „Гъливер“. Ако би имало надпис до нея с името на автора и заглавието, аз знам, че погледът неизбежно (и много скоро) ще отиде там, ще четем, че научаваме нещо формално (име, заглавие, година и пр.) Аз обаче предпочетох да оставя изображението само, без информация, поне първоначално. Така ще можем да се загледаме в тази провокативна карикатура, постигната живописно със средствата на фотографията. Да гледаме по-дълго лицето на автора, който е герой на собствената си снимка и с погледа си ни провокира... да мислим.
Но най-вече, важно беше да се усети силният социален ангажимент, който XXL изявяват в своите акции, изложби и творби през 90-те години. По някакъв неочакван за средата начин, те реабилитират „ангажираното“ изкуство, превърнато през късния соц период в партийно клише и посмешище за хората. Крайно субективно и до степен на агресивен индивидуализъм, но те налагат именно социални ангажименти и посочват някакви болезнени места, сиви полета в съзнанието. Например, работата на Хубен Черкелов, която за първи път изобщо се показва тук десетилетия след заминаването на Хубен в САЩ, където картината също е била пренесена. Става дума за една странно „неопределена“ живопис върху платно. Женска фигура с плаващи очертания; по повърхността на платното има някакъв особен материал, това не е акрил или друга боя. Хубен Черкелов ми разказа историята на творбата. Познавал е едно момиче, което направило аборт... Той поискал „материала“, онова, което остава от тази процедура. Хубен обясни: „Това е нещо, което иначе изтича в някакъв канал. Аз го използвах в тази картина. Ако човек не знае какъв е материалът, ще я възприеме просто като една абстрактна рисунка.“
Струва ми се, че работата, озаглавена ECCE HOMO („Ето го човекът“), е пример за истинско „социално изкуство“. Занимава се с важен проблем на общността, който минава през нещо толкова индивидуално и лично. Буквално – през органите. Творбата е „ендогонична“, свързана с „чреслата“... Бях шокиран още когато Хубен ми разказа за съществуването на такава картина. За мен тя интерпретира едновременно няколко съществени проблема. Навремето, скоро след 1989 година, Хубен Черкелов по някакъв начин атакува мълчанието, с което е обгърната темата за абортите. Но също и темата за „прираста на населението“. При социологическите проучвания и големите преброявания на населението в НРБ, някои данни оставаха секретни. Днес демографската картина сякаш е ясна, но отново числата са спорни и въпрос на спекулации.
Но има и друго. Когато гледам картината ECCE HOMO, аз се сещам за един друг шокиращ факт, премълчаван десетилетия. Твърди се, че след Чернобилската авария около 2000 български жени са получили „официално“ разрешение да прекъснат бременността си. Заради страх да няма увреждания на плода...
Какъвто и да е бил конкретният повод и онзи импулс, задвижил художника преди две десетилетия, смятам, че и до днес тази картина остава най-радикалното и трудно обяснимо произведение на съвременното българско изкуство, което съм виждал. С времето то съдържа сякаш все повече интерпретации, натрупва отговорност едновременно у автора и върху зрителите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
