Душевно и гастрономическо
„Париж може да почака” (Paris Can Wait), 2016, САЩ/Япония, 93 минути, сценарист и режисьор Елинор Копола, продуценти: Елинор Копола, Фред Рус, Дени Каро; оператор Кристел Форние, музика Лаура Карпман, в ролите: Даян Лейн, Арно Виард, Алек Болдуин и др.
Елинор Копола дебютира в игралното кино на 80-годишна възраст. Мисля, че това е рекорд. Съпругата на Франсис Форд Копола и майка на София Копола досега е известна като автор на документални и телевизионни филми. И ето, че ни предлага приятно развлечение.
Кан. Свръхзаетият филмов продуцент Майкъл (Алек Болдуин) се кани да отлети за Будапеща заедно с все още красивата си съпруга Ан (Даян Лейн). Само че нея я болят ушите и полетът е немислим. След като е купил лакомства и капки за уши, френският продуцент Жак (Арно Виард), партньор на Майкъл, предлага да я откара с колата си до Париж.
Ан е луда по фотографията – непрестанно снима. И по шоколада. И по бутика си за дрехи, който е затворила. След като хапват шунка от Байон и пъпеш в любим, отдалечен от суетата, ресторант на Жак, двамата потеглят със старото му пежо с гюрук. Слушат Моцарт. Бъбрят си. Той обича да спира на всеки час на бензиностанция и да пали цигара. В далечината се издига планината Сент Виктоар, край тях се шири поле с цъфнала лавандула, покрай пътя се нижат платани. Жак й показва римски останки. Ан снима в несвяст. В колата звучи Ерик Сати. Той си представя, че са в картини на Огюст Реноар. Настава вечер. Отсядат в хотел. Оказва се, че където и да отиде, Жак има приятелки. Но пък няма пари. Налага се да използват картата на Ан. В ресторанта той я нарича „брюле”. Занапред така ще се обръща към нея. Вечерят вкусно и обилно. Пият вино. Над другия ден обядват в Лион. По едно време Жак изчезва и се връща с кола, пълна догоре с рози. Но колата се разваля. Ан проявява съобразителност. Сменят колата. Ан му пуска бандата Phoenix – както е известно, неин вокалист е Томас Марс (съпругът на София Копола). Жак я оставя да разгледа музея на института „Люмиер”, докато той общува с приятелка. Ядат бакла, охлюви, печен петел от Брес... Виждайки, че Везле е наблизо, Ан настоява да отбият, за да види катедралата. Междувременно ревнивият Майкъл все звъни, два пъти - и дъщеря им. Париж е още далече...
Ан е обградена с неочаквано внимание. Свикнала е да бъде незабележима. Забравила за болката в ушите, тя разцъфва пред очите ни. Жак е чуден гастроном и изкусен гид - за кухнята, вината, красотите на Франция. Два дни, които преобръщат самочувствието на американската пуританка.
Елинор Копола не се бои да е сантиментална и минималистична. Филмът й няма нищо общо с радикалните предизвикателства на по-известните Копола – той е камерен и ефирен, дишащ и красив. Не съм сред феновете на Даян Лейн, но в „Париж може да почака” е пленителна – героинята й с елегантни светли дрехи и завидна фигура е интелигентна и мека, искрена и сериозна. Алек Болдуин се мярка за малко, но затова пък неизвестният Арно Виард е прекрасен – бъбрив и вежлив, по френски очарователен.
Непретенциозен и отчасти автобиографичен, „Париж може да почака” е душевно-гастрономическо road movie, което зарежда с позитивизъм. С пътуването и спирането по ресторанти на моменти препраща към „Отбивки” (2004) на Александър Пейн с Пол Джамати и Томас Хейдън Чърч или „Пътуване до Италия“ (2014) на Майкъл Уинтърботъм със Стив Кугън и Роб Брайдън. Но, вместо остроумията между приятели, тук има разтоварване от задръжки между двама далечни разнополови пасажери. И се ражда близост.
Въпреки че действието се развива в сезона на лавандулата, „Париж може да почака” спокойно може да се гледа и по Коледа.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
