Дария Василянска (1928 - 2017)
Писмо до Дария
Скъпа Дария, знам че вече си на по-доброто място, където вечният покой бил гарантиран. Въпреки многобройните срещи през годините, останаха много неизказани думи. Пишеше ми писма, на някои отговарях набързо. Последното, от 19.09.2017, трябваше да унищожа след прочитане. Ще го направя на 40-ия ден, на гроба. Знам също, че пространството на личната свобода и избор за теб беше свещено.
Ти се отнасяше с умерена симпатия към усилията на нашето поколение, но никога не спестяваше критика за методите, с които достигахме целите си.
Отначало не разбирах кой период от живота ти е бил най-дисконфортен. Дали мрачните години по време на Академията, дали 60-те, когато нищо във Варна не е помръдвало, дали 70-те, когато се появихме ние, или 80-те, когато се смениха поколенията. За 90-те бях сигурен, тогава раздадените карти влязоха в обръщение. И за новия век съм сигурен, когато играта приключи без победители. Обаче точно тогава, в най-смутното време, вече навършила 70, ти просто избухна. Класическите примери ни говорят обратното. Млад и талантлив, неразбран и нещастен, беден и болен. Всичко беше ясно и свършваше бързо. Твоята енергия, акумулирана 20 години, втрещи нас, по-младите. Тогава включих. Беше реакция на действията, в които активно участвах и аз. Ти наричаше това Sturm und Drang.
Всъщност, през цялото време за теб най-важното е било да съхраниш собствения си свят на подредена неподреденост от спомени, сънища, видения и мечти. Да поддържаш етичните си стандарти даже когато външният свят е откровено различен и враждебен. С ирония ни предупреждаваше за лабиринтите на настоящето през червосаните усти на коконите от самодостатъчна Варна. С любов ни насърчаваше да прогледнем в бъдещето през ококорените очи на кръглоликите бебешоци, надничащи от детските колички. И много мадони. Мадони - богини, мадони - жертви, мадони – светици, мадони – майки, мадони - грешници.
С неудобство напускаше очертанията на собствените си жанрови граници и правила, независимо от резултата. Спомням си пренебрежителното ти отношение към собствените си пейзажи. А те бяха страхотни. Така се отнасяше и към рисунките си. Когато получаваше позитивни сигнали от публика, критика или гилдия, с усмивка махваше с ръка. Платното си остана неизменна култова повърхност за теб, но и то не издържа на декларативната социална несправедливост. Превърна го в оръжие. През мрачните подлези, заедно с глутниците бездомни кучета, в твоя свят нахлуха маргиналните типове - клошари, проститутки и обикновени психари. И когато темата на болното съвремие те сграбчи, контролираният контраст, вибриращият контур и подредената като празнична алафранга фронтална композиция ти избягаха. Не, не ти избягаха, ти ги изостави. Появи се нервният диагонал, драматичните хвърлени сенки, замърляното лимонено жълто. Ти търсеше спасение от хаоса и го намери. Спаси те семейството. Спаси те любовта и опитът в театъра. Спасиха те тези ценности, на които отдаде цялата си енергия.
Като скален орел в класически комикс, ти наблюдаваше движението на цялата кохорта в низината и с безупречния си нюх откриваше различните. Отнасяше ги при себе си на високото, за да видят и те безсмислието на вечното рондо. Допускам, че и аз бях сред тях. Благодаря ти.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар