Що е то млад художник
в България днес?
На 17 ноември в галерията на Института за съвременно изкуство – София, се откри изложба на млади автори, включени в проекта „Близки срещи – визуални диалози / School4artists” за последващо образование на млади художници, иницииран от ИСИ в началото на 2017 година. Изложбата, както посочват водещите на проекта, в известен смисъл е изследване на понятието „млад художник” в България днес. В нея са включени произведения, специално създадени за случая на участниците в програмата Аксиния Пейчева, Георги Георгиев – Жожо, Деница Милушева, Ина Валентинова, Мартин Пенев, Миглена Йончева-Николова, Радослав Нинов, Радостин Седевчев, София Грънчарова и Стефан Иванов. В процеса на обучение като техни ментори са участвали Ана Ермолаева (Русия/Австрия), Боряна Роса (България/САЩ), Вадим Фишкин (Русия/Словения), Иван Мудов, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Красимир Терзиев (водещ школа), Лъчезар Бояджиев (водещ школа), Миран Мохар (Словения), Миряна Тодорова (България/САЩ), Недко Солаков, Правдолюб Иванов, Хулиета Аранда (Мексико/Германия), Яра Бубнова (водещ школа), както и Мами Катаока (Япония), посетила София при подготовката на проекта си за Биеналето в Сидни.
Проектът „Близки срещи – визуални диалози School4artists” е осъществен с финансовата подкрепа на Програма „Култура-2017” на Столична община.
School4artists...
През пролетта на 2014 г. обсъждахме как да отбележим 5-годишнината на галерия ИСИ. Мейл от Калин Серапионов за неговата изложба и лекция в Contemporary Space във Варна ни даде идея за конкретния формáт на това, което се реализира тук – „Школа за художници“ през работа с по-опитни колеги. Всъщност, школата е базирана както на опита в преподаването на всички от ИСИ, придобит във формални и неформални обстоятелства, така и на това, че Яра Бубнова от години ни стимулира да направим курсове именно за млади художници. Схемата е проста – споделяне на опит и като творчество, и като кариерни ходове, и като ноу-хау. Калин, например, запозна участниците в програмата с видеомонтаж и видео изкуство. Красимир Терзиев - с дигитални техники и нови медии. Яра Бубнова – как се кандидатства, комуникира с куратори и критици, как да представиш себе си и контекста си; Недко Солаков – с опита си и професионалните стратегии; Кирил Прашков – със смисъла на текстовете в изкуството в ново време и т.н. Всеки – това, с което е най-познат и най-опитен – „визуални диалози”. Това не е школа за изкуство, а школа за художници, т.е. за хора, които вече имат самочувствие, амбиция и воля да бъдат художници в света и в живота. Когато решихме, че ще организираме школа, пуснахме open call и се явиха около 30 младежи. От тях отделихме около 20, с които направихме интервюта, за да преценим доколко са диалогични и амбициозни. Така стигнахме до окончателния брой участници – 10. Идеята е те да получат усещане и умения за големия свят, да се преодолее тази закостенялост в арт образованието, в което липсва информация за света на изкуството и за актуалните му проблеми. Освен това, искахме да създадем нов тип общност с младежите, както и нов тип приемственост, в която не само световните, но и българските автори са отправна точка с „традицията”, която са създали; да се компенсират липсата на постоянни експозиции на съвременно изкуство, музеи и писана история. Да се преодолее впечатлението – и отвън, и отвътре на българската сцена, че тя няма общи интереси и взаимно не се познава, следователно не се привижда именно като „сцена”.
Срещахме се всяка събота в продължение на почти цяла година, много питахме, много разказвахме, за да се формират връзките и общността. Наблягахме на първия си критерий при подбора – диалогичността, а вторият – амбицията да надхвърлиш собствените си ограничения и практики до този момент, да ги поставиш под въпрос и да можеш да ги преодолееш, се формира по-дълго, като изложбата е свидетел. Оформиха се три линии на образование: първата – теория на съвременното изкуство през обсъждане на възлови текстове и разглеждане на влиятелните примери; втората – „студио-практики” с навлизане в дълбочина на интересите и работите на студентите (като материали и теми), опит за контекстуализация в големия свят на изкуството. Какво правят техните връстници по света, какво се правили в подобна посока други хора? Да кажем, при Стефан Иванов – един от примерите в работата му е Ервин Вурм, който е имал изложба тук, в галерия ИСИ-София. Има неща, които ние от ИСИ, и като индивидуални артисти и куратори, и като група, знаем и които едва ли друг в България може да предложи. Не само като качество, но като обем на знания и натрупан опит. Той е уникален и ние започнахме да го споделяме.
Третата линия е свързана с умението да покажеш себе си пред света, условно – ариерните „трикове”. От това как конструираш биографията си до това как за 5 минути да се представиш пред другите. Това беше всъщност и първата задача на десетте човека, които избрахме. Избираш от портфолиото си една работа, която смяташ, че най-добре те представя пред твоите колеги в тази група, и ако за 5 минути не можеш да им обясниш за какво става дума, считай, че има много какво още да учиш. Втората задача беше какво да не правиш при заявка за резиденция, за изложба, когато кандидатстваш с проект или когато оформяш биографията си. В този конкурентен и забързан свят не можеш да налагаш върху другите хора изискването да ти обръщат внимание повече, отколкото техният собствен живот позволява това. Мъчихме се да научим нашите колеги, че това, което ги интересува като художници, е едно на ръка, но винаги трябва да държат сметка и какво интересува обществото, хората в България или извън нея, как светът вижда изкуството и какво очаква от него. Друг тип задача беше да надмогват мита за художника с уникален вътрешен свят. В един момент ти го откриваш този свят, но още в началото е добре да знаеш, че има и други художници, че много вече е натрупано. Затова следващата задача беше да направят работа в стила на... техния любим художник с идеалната цел на нея/него да му е интересно в новата интерпретация. Или да опишат със свои думи работата на колега от групата. Събирахме се в събота от четири часа след обяд и трябваше да продължим до шест, но ние обикновено оставахме до осем и се получаваше една дискусионна атмосфера. Всички обсъждат всичко. С времето забелязахме, че след срещите ни младите колеги не бързат да се разотиват, а продължават да дискутират. Те си създадоха собствени канали за комуникация и като че ли се получи желаната общност.
От самото начало знаехме, че смисълът на школата е в контактите, в професионалната публичност, „да те познават”. Важна част от тази връзка със света, от тази публичност бяха поканените от чужбина ментори, художници от различни арт медии с разнообразни стратегии. Проектът спечели финансиране по програма „Култура“ на Столична община и това позволи да имаме малък бюджет за изложбата и да поканим тези ментори – много по-опитни художници, които да дадат и външен поглед. Успяхме да осигурим четири от петте предварително заявени ментори – Вадим Фишкин от Любляна, Ана Ермолаева от Виена, Миран Мохар от групата IRWIN (част от NSK, Ново словенско изкуство) в Любляна и Хулиета Аранда от Мексико, живееща в Берлин. Целта е да се представят индивидуални стратегии, вече завоювали своето пространство на глобалната сцена чрез връзките с научни изследвания, използването на документален видеоезик, груповата идентичност, арт активизма. Те, идвайки тук, срещайки се със студентите, на практика правеха същото, което правеха местните „ментори”. Детайлно разказаха за себе си в публични лекции в Гьоте институт , галерията Credo Bonum или Червената къща и отделиха два дни за среща с всеки от участниците в школата – „близки срещи”. При тази комуникация колегите трябваше да направят презентации на своите работи, да ги обсъдят и обосноват. Студентите сами могат да кажат кой ментор е бил най-полезен за тях; а в бъдеще и ние, и те можем да им дадем препоръки, когато търсят реализация тук и там, като зад това ще стои реален процес на работа с авторитетни имена в съвременното изкуство.
Изложбата „Близки срещи” в галерия ИСИ-София
Една от творческите задачи, измислена от самите студенти, беше те помежду си да разменят „пощенски картички” – създадени или намерени образи, мотиватори за работа в диалог. Различните участници реагираха по различен начин. На Радостин Седевчев, например, който работи с намерена фотография, или София Грънчарова, която работи с реклами и идентичности, конструирани от модните журнали, задачата им беше присъща, попадаше в техния формат. София например разви обмяната на картички в посока на мечтите, промотирани в днешната рекламна индустрия. Радостин се зае с конструиране на несъществуващата история. На други като Радослав Нинов тя нищо не им говореше, но пък той изпрати фикционална картичка, която после стана основа за работата на Радостин – търсене на фикционален жител от щата Мейн в САЩ така, както се издирват престъпници със съвременните средства за наблюдение и надзор онлайн. Друг участник направи картичка, която стана основа на работата на Ина Валентинова – намерила себе си в нова среда в Полша по време на обучение по програмата „Еразъм”, в която всеки нов детайл е като че ли преоткрит и преосмислен от нея спрямо „багажа”, донесен от дома. Тези картички малко или много дадоха гръбнака на изложбата, но само донякъде. Те бяха ориентир. Ако някой иска да работи с тях - добре, а ако не желае – ние с Яра Бубнова и Краси Терзиев уточнявахме какво ще бъде участието.
Инсталацията на Стефан Иванов е развитието на това, което досега е правил, например в първата си изложба в галерия „Васка Емануилова“. Спрямо този контекст и група от автори намери много удачно решение за експониране на своята работа в конкретното пространство. Или Миглена Йончева-Николова, която е живописец, но по време на обучението се занимаваше с проекти за инсталации. Отначало това й беше неприсъщо, но тя направи гигантски скок и работата, с която участва в изложбата, е свързана с писане на софтуер, общуване с програмисти, научаване да си служи с видеотехника. Тя усвои един нов инструмент в реалните му измерения и ако й се наложи да го използва, ще знае как. Тази школа се оказа стимул за нея да търси и други възможности в изкуството. Както и за Мартин Пенев, чиито предишни работи са доста различни от това, което показва в нашата изложба. Последните му работи са много богати като смисли и изчистени като визуална форма, много по-дисциплинирани и най-важното е, че имат дълбоко, обобщаващо послание. Аксиния Пейчева, която в момента защитава магистърска степен в специалност „Скулптура”, също направи гигантски скок. Тя работи в клиника за изоставени животни, на които им се търсят осиновители. Нейният баща е лекар, а тя има сериозни познания по химия и биология. Така, тръгвайки от едно коте на име Алекс, което е попаднало в клиниката с наранено око (сега то живее някъде в Германия), тя създаде брилянтна графика на заболяването, на болката. Състраданието към друго същество, значимостта на подхода идва от интереса към съвременни проблеми и насоки на мислене, които гледат на присъствието на човека в света антропоморфно, но не и антропоцентрично. Тоест, човекът е един сред многото видове и не може да привижда себе си като господар на света. Следващият участник в изложбата е Радослав Нинов, който е завършил висшето си образование в лондонския „Голдсмитс”. Онова, което е по-различно при него в сравнение с преди, е, че той се отпусна и започна да говори за живописта с идеята да се показва на хората, да вижда общуването през картината и така направи картини със странно абстрактно-конкретно, но не и фигуративно присъствие, които дълго остават в съзнанието ти. Следващата работа е на Деница Милушева – това е пърформанс – рисуване на безкрайно много човечета в реално време, което е особен вид надиграване между съвременността и нейната тиражност, и търсената от авторката прилика на човечетата й с онези фигури, рисувани по стените на пещерите във време оно... И това – пред очите на зрителите, с което времето като че ли става неизмеримо. Първата изложба на Георги Георгиев – Жожо също беше в галерия „Васка Емануилова”. Нещата, които показа там, бяха свързани с класическата скулптура, която „преминава” през кичозни копия, допълнително оцветявани и моделирани. Този подход, играещ с популярната образност, тук се трансформира в нещо друго – Георгиев преобръща разказа: ангелът, който благовести на Богородица, в случая изглежда, сякаш я интервюира. А тя му отговаря, че, така или иначе, вече е забременяла – ин витро.
Този колега трудно се реши да участва в изложбата – не беше сигурен дали ще направи нещо на нивото, което се научи да очаква от себе си – това, че имаш идеи в главата си, е хубаво. Но или си ги държиш за себе си, или излизаш в сферата на публичното и ги споделяш. Като цяло, смятаме, че при всичките участници има една „крачка напред”, не в смисъла на някакъв абстрактен прогрес, а по отношение на осмислянето на собствените идеи в мащабното пространство на съвременното изкуство. Мислим, че това беше нещо ново за всички и може би полезен урок за бъдещето им. При всички случаи е интересно да се поощряват различните тенденции и търсения на младите художници. Стига, разбира се, на тях да им се занимава, да искат да се срещат с нас и да общуват.
Записа Кирил Василев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
