Апология на поезията
(слово без очила)
В началото искам да благодаря на Федя Филкова за поканата да произнеса това вече традиционно слово. Чувствам се изключително поласкан, но и притеснен – като онзи критик в прочутото стихотворение на Николай Кънчев, който погледнал в поезията и видял в нея единствено изпуснатите си очила. Така е, има неща в поезията и особено в добрата поезия, които чисто и просто не можем да прочетем с очи. Те са за друго сетиво – не за очите, а може би за слуха и колкото и банално да звучи – за сърцето. Затова позволете ми в началото един малко странен жест, а именно да си сваля очилата. Правя го от уважение към големия поет, но и за да подчертая една от подтемите, по която ще говоря тази вечер – за другите сетива, с които възприемаме поезията.
Случи се преди няколко години да приспивам за пръв път дъщеря си – изпитание и за мен, и, разбира се, за нея, свикнала да бъде приспивана от майка си. Бяхме изгледали всички филмчета, прочели всички приказки, тя се въртеше, стискаше очи, но не можеше да заспи. И тогава, обърната с гръб към мен, ми каза с онази детска лукавост: „Прочети ми нещо от твоята книга“. Без да му мисля, отворих книгата и наслуки прочетох едно стихотворение. Никакъв ефект или по-точно ефект под формата на следния коментар: „Тати, не разбрах нищо, но езикът звучи прекрасно“. Коментарът беше за стихотворението „Разгласено“ на Николай Кънчев.
Настроен скептично, включително и към т.нар. детска мъдрост, веднага си казах: „Да бе, чула го е от някъде; или ако не го е чула, е изкопирала жеста“. После обаче се позамислих, свързах коментара й с една тема, която ме интересува, и първоначалният ми скептицизъм премина в любопитство. Ами да, рекох си, няма как да знае значението на всички думи, няма как да знае и какво означават свързани по този начин, но може би усеща, че, първо, тези думи са много различни от онези, с които хората обикновено си служат, и, второ, усеща, че те, за разлика от обикновените и прозаични думи, притежават ритъм. Ако прозата е един делник на езика, поезията е празникът на този делник, неговата игра. А едно дете винаги надушва играта – както кучето надушва кога собственикът му ще го води на разходка.
Така е с децата, но така е и с възрастните. Работя с антични литературни текстове, превеждам, да речем, трагедия и се питам как хората, събрани в Дионисовия театър на Атина, са разбирали тия текстове при положение че са написани на един чужд диалект, гъмжат от редки и съчинени думи, и отгоре на това – поради обективните условия в античния театър – са се чували лошо. Как това множество от 20 и повече хиляди зрители, между които по тогавашните нива на грамотност не е имало повече от 1000-1500 образовани, е могло да общува с едно изкуство, в което се цени именно сложното говорене? Ами одите на Пиндар – тези може би най-сложни текстове в античната литература, декламирани при посрещането на спортиста победител в родния му град?
Аз вярвам, че античният зрител и слушател на поезия, макар и по правило необразован, е разбирал много от нея. Разбирал е, че се намира на празник, че около него става нещо различно и част от това различно е и различното слово на поезията. Разбирал е освен това нещо, което всички разбираме веднага, дори и без думи – че някой е успял или още по-добре, че е успял, след което гръмко се е провалил. Най-сетне, ако не значението на думите, слушателят е разбирал техния ритъм, който ритъм индиректно му е казвал, че каквито и страхотии да се случват на сцената, в този живот все пак има ред, който е постоянен. Ритъмът в поезията, какъвто и да е той, не е просто форма – той е и внушение за ред, при това ред от едно друго, извънчовешко естество.
Именно това ме впечатлява на първо място в поезията на Николай Кънчев – този ритъм в повечето му стихотворения. Мога да го опиша формално – че няма особени вариации в стъпките, че се редуват прости ямби и дактили, че стиховете са дълги, често над 15 срички, че почти винаги е ударена предпоследната, – но по-важно е другото описание, а именно какво ни казва този ритъм. Като слушам стих на Кънчев, ритъмът на стиха ме кара да си представя това, което самият поет ни е описал в стихотворението „За да бъде в равновесие животът“: човек, който стои на мост и се е хванал за перилата, за да запази равновесие, но и той, мостът, се е хванал за двата бряга и се опитва да запази равновесие. Ето това ми казва ритъмът: че единственият начин да запазиш равновесие в света е да се хванеш здраво за онова по-голямо на света, което се движи. Да се хванеш за самото вселенско движение. Не за социалното, не за емоционалното, а за вселенското.
Второ впечатление, което е донякъде в разнобой с първото. Поезията на Николай Кънчев е дистанцирана, поетът гледа на света сякаш през далекоглед – впрочем, любим символ в поезията на Кънчев. Тази дистанцираност идва, разбира се, и от мястото на поета неконформист в обществения ред на социализма, затова я откривам и в поезията на Биньо Иванов и Константин Павлов. Да, но в едно отношение същата, в друго отношение у Николай Кънчев тя е различна. Ако сравня с Константин Павлов, неговата дистанцираност е трудна, тежка, преживява се като горда сецесия, като буци златна жлъч, докато тази на Николай Кънчев е някак ведра, грижовна, поетът не живее сред буренак, а има фурна, хлебар е, пече хляб. Пак дистанцираност, но със скрита в нея покана да се приближиш, да бъдеш нахранен.
Да бъдеш нахранен, но с какво? Не се колебая за отговора – с една тънка мъдрост. Това е третото, което ме удивлява в поезията на Николай Кънчев – тази нетипична за българската литература роля на поета като мъдрец, при това не мъдрец страдалец, който оплаква съдбините на света около себе си и себе си в него, не наборсучен мъдрец, който поучава с киселите си отсъди, не мъдрец агитатор, който чете програмирани от друг идеологии, а мъдрец, който говори като елинските мъдреци – ведро, тънко и някак хитро. Е, казвам „хитро“, но „хитро“ в смисъла на „игриво“. Хитростта, в крайна сметка, е и една умствена и словесна игра, поетите са по начало хитри, те са тия с измислиците, с отраженията и огледалата, затова и много не им вярват.
За какво обаче разсъждава този мъдрец, за какво мъдрува? Още една изненада. Не за това, което обикновено очакваме от поезията – света на чувствата. Не и за това, което се очакваше от социалистическата поезия – света на класовата несправедливост. Не и за историята с нейните велики гордости и срамове. Не, изобщо не. Темата е друга, някак стара, древна, класическа. Темата е самият живот, това, че той се случва въпреки всичко, отвъд всичко, въпреки и отвъд човека и неговия вътрешен и външен свят. В поезията на Николай Кънчев има, разбира се, стихотворения за любовта и стихотворения за места и конкретни случки, но голямата случка – вижте какъв парадокс: хем е голяма, хем е случка, а не събитие, – е самият живот.
Та така: коментар-размисъл върху случката на самия живот! Не иззема ли обаче Николай Кънчев работата на едни други хора, които също разсъждават върху самия живот – философите? Не подклажда ли отново старата вражда между поетическата и философската истина? Изненадвам се да прочета, че го прави и още повече – че го прави съзнателно, поради което и дължи един вид оправдание пред философите. Добре, приемам, че Платон няма да ни допусне до върха на своя идеален град – чета в едно стихотворение, – но нека все пак остави в него едно „гето за свободните поети“. „Гето за свободните поети“!
Не мисля, че Николай Кънчев се нуждае от подобни оправдания. И защото неговата поезия има всички качества на голяма философия, поради което и спокойно може да се каже, че ще надживее своето време, но и защото – мисля си – големите философи всъщност тайно мечтаят да бъдат поети. Който е чел внимателно Хайдегер, Витгенщайн или Платон, няма как да не го е усетил. Най-хубавите им страници са всъщност една велика поезия в проза, а не просто проза. Както и най-големите стихотворения са и философски трактати. „За да остане в равновесие животът“ на Николай Кънчев, което споменах и по-горе, има същата сила, същото въздействие като някой от митовете, разказани от Платоновия Сократ.
И като споменах Сократ, нека да завършва с преображението, което в края на живота си претърпява този най-последователен, най-умен изобличител на поезията. Когато приятелите му отиват в затвора, за да се сбогуват с него, те, а и ние, които четем диалога „Федон“, разбираме, че в последните си дни в този земен живот Сократ се е занимавал не с друго, а с поезия. С поезия! Гонителят, изобличителят на поетите е станал поет. Е, поет по неговия си начин – превръщал басните на Езоп в поезия, – но все пак поет. Питаме се защо? За да почете бог Аполон, чийто празник му осигурил отлагане на смъртната присъда, но – кой знае! – може би и за да се докосне по-бързо и по-сигурно чрез поезията до нещо, за което чрез философията продължава да се пита – смисъла на свободата и безсмъртието.
Б. ред. Словото е произнесено при връчването на наградата "Николай Кънчев".
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
