Любими тъпанари
Редки тъпанари. Режисьор Стефан Москов. Сценичен вариант по филма „Неизвестни извършители“ (реж. Марио Моничели) на Стефан Москов и Симон Шварц. Сценография и костюми Виолета Радкова. Музика Пламен Мирчев-Мирона. Участват Мая Новоселска, Роберт Янакиев, Йосиф Шамли, Дайана Михайлова, Ясена Господинова, Александър Узунов, Ивайло Спасимиров, Петя Венелинова, Александър Сано-Среброто, Явор Бахаров. Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе. Гастрол в Театър “Българска армия“ 1.12.17
Хубаво е, че в Русе имат това представление. Защото публиката на драматичния театър в града ще има възможност по-дълго да гледа спектакъл от най-добрата серия на Стефан Москов. Това е серията, която представя живота в днешна България, преработен чрез италианското кино и култура. Любимата на Москов Италия е културна оптика, но и естетическа възможност да покаже на публиката как изглежда в неговите очи българинът днес: Какво се случва с него и как живее. И тъй като изходният материал, с който той работи, съдържа друг опит и култура на живеене, сама по себе си подобна преработка вече създава дистанция. Към това като добавим, че тази дистанция Стефан Москов използва иронично, игрово и с огромно въображение, тя помага да бъдат въведени днешните български социални “персонажи” в нещо като сценична кутия с двойно дъно. Тоест, той първо използва като универсално “дъно” жанровия модел на филма (от своя страна вписан в любимата му матрица на чаплиновия ням филм) и после “пуска” като кукли в него трансформираните за българската версия персонажи от сюжета, който го интересува. Така в типичната за Москов на пръв погледпросто-обичайната-весела-комедия-за-живота-в-България-днес, която довежда човек до сълзи от смях, всъщност е вписана в една по-дълга (универсална) перспектива.
В “Редки тъпанари” смехът-до-сълзи идва от чудесно постигнатата мяра между убийствената ирония към неграмотността, крадливостта, глупостта, бедността и добронамереността и състраданието към особената наивност в преживяването на ситуацията от героите. И тъй като удържането именно на тази мяра е едно от най-трудните неща в театъра и най-вече в комедията, казах в началото, че спектакълът е от най-добрата серия на Стефан Москов.
Тя се занимава с начина, по който се опитва да се справи българинът днес с живота си тук в България. Разбира се, винаги по естетически сроден, но и винаги (по отношение на сюжета и в играта на въображението) неочакван начин, представленията му показват чудесни гестуси на българското живеене с особено, нарастващо и странно неизтощимо любопитство. И понеже ги показват с добронамерен смях, може също спокойно да бъде наречена Любими тъпанари.
Филмът на Марио Моничели „Неизвестни извършители“ е забележителен не толкова с факта, че през 1958 г. има номинация за чуждоезичен Оскар, колкото с актьорския състав, в който са Марчело Мастрояни, Клаудия Кардинале, Виторио Гасман. Особено внимание той заслужава обаче най-вече заради начина, по който преобръща ноара и т.нар. гангстерски филм, за да покаже картината на живота в Италия от края на 50-те – при това не по-малко интересно и дълбоко от италианския неореализъм. Не случайно през 2002 братята Антъни и Джо Русо пишат по него сценария си за Safecrackers/Касоразбивачи. Така че, без съмнение е повече от добро хрумване Стефан Москов и Симон Шварц да направят своя версия по този филм. Става дума за неуспял боксьор, сицилиански глупав крадец, провален оператор, хванат крадец на автомобили, спец-рецидивист по отваряне на сейфове и т.н. Накратко, става дума (за както се казва често днес) лузъри или неудачници, за шмекери, които са станали (дребни) мошеници.
В спектакъла преобърнатият жанров модел на гангстерите-некадърници е преобразуван в система от персонажи, забележителни колкото с грандоманското желание да направят успешен обир на сейфа от заложната къща, толкова и с пълната си неспособност да проумеят начина, по който да го направят. Плюс категоричния отказ да работят. Така става лесно разпознаваемо сценарното “приплъзване” към българските социални типове. И съвсем не е трудно за зрителя да разпознае познатия роден манталитет на презрение - колкото към работещите глупаци, толкова и разпространената почти до нормативност поведенческа норма, която гласи, че е пълен идиот този, който не се опита да прецака другия, за да успее или да открадне, ако има възможност. Сред най-добрите и най-смешни сцени е например тази, в която бандата се обучава от специалиста “касоразбивач” (Робърт Янакиев) как да обере сейфа или тази, в която боксьорът Пепе сваля Николета, за да получи ключовете за апартамента на възрастните госпожи, които живеят в съседство със заложната къща.
Както обикновено в представленията на Стефан Москов, и тук е задължителен театър в театъра, тоест, показването на театралната игра именно като производство на илюзия и нейното по този начин дистанциране. А понеже става дума за “редки тъпанари”, следователно и театърът, който играят, е некадърен. Опитът да изиграят ролята на успешни касоразбивачи е провал не само защото са глупави, но и защото са лоши актьори, учили актьорско майсторство при Инокентий Мастрояни. Сглобката в името от двама големи актьори като Смоктуновски и Мастрояни (който играе във филма на Моничели) е, за да препрати вероятно към продължаващото обучение по актьорство по Станиславски в родната театрална действителност. То вкарва допълнителен ироничен нюанс в отношението към състоянието на изкуствата в България. Актьорският състав обаче, с който работи Москов, за разлика от героите-лоши-актьори, които играе, е чудесен.
Актьорите от русенския театър и колегите им, които гостуват на тяхна сцена, са създали оркестър, който свири прецизно и с удоволствие ролите си. Благодарение на тях зрителят може да почувства състраданието, което излъчва този спектакъл, особената тъга и дори нежност, които създателите му изпитват към любимите тъпанари. Към живота на тези хора, които дотам са я докарали, че даже обир не могат да направят като хората.
Затова не само е хубаво, че в Русе имат Редки тъпанари, но и че гастролират в София.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
